Островът на изоставените – Минка Параскевова

Тиха, тиха е зората,

слънцето покрила с розов шал,

плахо стъпва по земята

и разкрива дар след дар. 

Свърши ерата на тъмнината….

 

На това място попаднах случайно след една силна буря в морето. 

На моята карта този остров не съществуваше, но след бурното вълнение цяла нощ, изложен на прищевките на океана, сега изпитвах само едно едничко чувство на безгранична радост, че съм жив. Вдишвах дълбоко влажния солен въздух на брега, а до ушите ми достигаха веселите трели от тимбалите на цикади. 

Още един повод за радост, защото мястото от което бях тръгнал бе сковано в лед и просмукано от мразовит студ. Лятото тук беше в разцвета си. 

И макар че на брега беше тихо и пусто, колкото повече вървях към сърцето на острова, толкова повече пред очите ми се разкриваха множество предмети, принадлежали на хора. Някои от тези вещи бяха съвременни, други старинни, а трети направо архаични. 

Не след дълго тук и там започнах да усещам и зървам по някое любопитно детско око, което явно ме следеше с нескрито любопитство. Тези безшумни и почти невидими деца, скоро се материализираха в широкия двор-поляна на селище в центъра на острова. Посрещнаха ме усмихнати лица на старци и ме нагостиха, защото съм приличал на “див, морски звяр”, според думите им. 

Дотогава не бях и допускал, че природата обича да си прави шеги с хората, но това, което последва беше едновременно поучително и смешно. 

Поднесоха ми прясно изпечени месо с парченца маракуя, печени плантани върху меки зелени листа. И понеже от три дни не бях слагал и трохичка в устата си, забравих за всички цивилизовани маниери и започнах лакомо да поглъщам късовете месо. Домакините ми ме гледаха с топла усмивка по лицата си и с втренчени в мен очи. 

 

Сетих се, че е въпрос на добри обноски да поканя и останалите от групата да опитат от храната, но всички ми отказаха учтиво с думите:

 – Сити сме. Благодаря. 

Това не ме учуди, но след като бях поукротил глада си, реших да завържа разговор. Техният език беше непознат за мен, въпреки че бях прекосил всички земи и океани по земното кълбо. Разговаряха с мен телепатично, или поне така ми се струваше тогава. 

– Никога през живота си не съм вкусвал такова божествено месо. От какво е? – малко тъпо начало за разговор, помислих си аз. Единият от мъжете се поглади по корема и каза:

– От последния ни гост тук. 

Космите на врата ми неволно настръхнаха. Лицата на всички се изпънаха и шатрата под която се бяхме разположили се разтресе от дълбокия и силен дружен смях. 

– От местен дивеч – чикоцуакъл, нещо подобно на дива свиня. – успокои ме човекът, седящ вляво на мен. 

Въздъхнах с видимо облекчение, а смехът на компанията от възрастни се удвои.

Изведнъж масата върху която се хранех изчезна, а храната увисна във въздуха. След миг всичко се върна по старому. Пипнах масата – солидно дъбово дърво. 

– Вие ли правите това? – попитах в недоумение аз. 

– Не, не сме ние. Нищо и никой тук не ни принадлежи. Въпреки че можем да докосваме и ползваме всяка вещ, тя остава собственост на човека, който я е придобил. Тези предмети са тук, защото са били забравени. В момента, в който собственикът им се сети за тях, те за кратко напускат острова и се материализират в съзнанието му. 

И в момента, в който щях да попитам дали така се случва и с хората, заваля проливен дъжд. Децата не се впечатлиха и продължиха да си играят на открито. След малко едно от тях ми донесе съд с някаква тъмносиня течност и ми я подаде. Кожата му бе топла и суха, както и дрехите му. Странна работа! отбелязах аз и понечих да отклоня милия жест на детето. 

– Вземи я. Това е пра-вода и ще те утоли. 

Тогава взех съда и детето до мен се изпари като призрак. Обърнах учудения си поглед към мъжа, който ме беше увещал да пия. 

– Да, и при хората е така. Изоставени сме. 

– Но защо детето не се върна? Защото е човек ли?

– Не, защото се е върнало у дома. Някой от семейството му си е спомнило за него с любов и благодарност. Любовта и признателността ни освобождават. 

– Значи – започнах аз бавно да подреждам пъзела – всичко тук съществува в паметта на техния собственик или роднини. 

– Точно така. И никой или нищо не може да си тръгне по свое желание оттук, защото не е по силите ни. 

– Тогава, ако сте част от нечия памет, как тогава ви виждам, като не сте мой спомен?

– Добър въпрос – похвали ме моят събеседник – освен с паметта си, човек може да вижда и с въображението си. Това са двете основни характеристики и енергии на човека, с които той овладява света на планетата. 

 

Щях да задам още много въпроси, ако до мен не се беше появил мой обичан роднина, но дълбоко забравен от семейството си. Сетих се за думите на събеседника си и отправих най-дълбоката любов и признателност в себе си към него. Тялото му засия и се зави около мен като дракон, който беше захапал опашката си.

– Благословен да си! – изсипа той върху мен думите си, които намокриха очите и бузите ми. 

Солта от стичащите по лицето ми сълзи достигна до устните ми и събуди жаждата ми. Скочих от койката в каютата си. Не помнех вече кой ден се носех без посока по безбрежния океан. Вдигнах шишето с тъмносинята течност и утолих жаждата си. “Сит съм”, неволно преминаха през ума ми думите на жителите на Острова на изоставените.

 

Автор: Минка Параскевова