Oct
Забранената стая
-Бабо, защо тази стая е винаги заключена? Какво има вътре?– най-после се осмелих да попитам.
-Криеш ли нещо там? – пригласяше брат ми Любо.
-Отдавна я заключих и съм изгубила ключа – отвърна тихо баба.
А татко защо не е разбил бравата – продължих да разсъждавам, докато братчето ми упорито натискаше дръжката, за да отвори. Не може да не се е сетил. Сигурно той и мама знаеха какво има зад заключената врата и затова я подминаваха.
Любопитството ми растеше с всеки изминал ден. Няколко пъти, докато възрастните работеха в градината, аз и Любо, се опитахме да разгадаем загадката. Прилепяхме уши до вратата и стояхме така дълго в очакване да чуем нещо, което да ни подскаже каква тайна крие стаята.
Веднъж баба за малко да ни хване, докато проучвахме. Другия път мама ни зърна, но успяхме да избягаме на двора, преди да разбере какво точно правим.
Любимото занимание на брат ми, в бабината къща на село, бе да рови в чекмеджетата. Един ден попадна на ценна находка – цяла връзка със стари ключове. Веднага се заехме с опитите да отключим мистичната стая. Когато вече се отчаяхме, че нито един от ключовете не пасва, успяхме да превъртим последния в ключалката. В този миг замръзнахме. Татко стоеше зад гърбовете ни.
-Къде намерихте този ключ? – попита строго той, взе ключа и моментално заключи вратата.
Мислите ми препускаха. Какво се е случило в тази стая?! И в този миг в съзнанието ми изплуваха спомени, които сякаш цялото ми същество се бе старало да заличи. Постепенно наяве излезе онзи далечен слънчев ден от лятната ваканция, в който с Любо и мама бяхме на море. Гонехме се във водата, гмуркахме се, посрещахме вълните и се плискахме с разбилата се пяна… Прибрахме се на обяд. Всички се изненадахме, че татко е у дома, а не на работа. Беше седнал на дивана, завит с одеяло, въпреки жегата навън. Лицето му бе бледо, застинало като ледена висулка. Тялото му се тресеше като да е премръзнал от студ. Повика мама и след кратък разговор двамата излязоха. По-късно, когато се прибраха, ни разказаха какво се е случило с дядо…бил е тежко болен и сърцето му не издържало…
Хлопването на врата ме върна обратно в настоящето. Може би татко я е отключил все пак…
Нищо не беше в състояние да спре мен и брат ми да задоволим любопитството си. Изчакахме всички да заспят и през нощта се измъкнахме на пръсти от стаята ни. Прекосихме коридора и застанахме пред вратата.
-Нико, чуваш ли тези стъпки? – разтреперан прошепна Любо.
Наострих уши.
-Да, чувам… Някой като че ли драска… – стреснах се аз.
-Има духове!!! – извика уплашено той, когато иззад вратата се чу злокобно „Уууууууууу“.
Въпреки паниката инстинктивно надникнах през ключалката. В мрака светеха две огромни, кръгли очи… Различих и странна глава, покрита със стърчащи пера. Едва потиснах писъците си, сграбчих ръката на брат ми и побягнахме. Скрихме се под завивката на леглото. Цяла нощ той се въртеше и бълнуваше: „Дух, в стаята има дух“. А аз като подплашен заек треперех и не мигнах до сутринта. Мислех само за онова свирепо същество и ужасяващото му стенание „Ууууууууууууу“.
Мина доста време, преди да се осмелим отново да приближим вратата.
В един слънчев ден, когато всички бяха излезли по задачи, с Любо се престрашихме да открехнем отново мистичната врата. Стаята бе мрачна, но между пердетата се процеждаше ивица светлина, която падаше върху леглото на дядо. Там все още стояха дрехите му и едно въже. „Какво ли е правил с него. Защо баба го е запазила“.
-Бате, Нико, виж сандъчето до леглото на дядо… Дали вътре има съкровище?! Ще го отворя – ентусиазира се брат ми.
Посегна към сандъка, обвит в плътна паяжина, в която огромен паяк се наслаждаваше на плячката си от мухи.
-Заключен е – разочарова се той.
Паякът ловко се спусна към земята. В този миг нещо се шмугна между краката ни. Подскочихме ужасени от двете големи мишки, които очевидно обитаваха стаята.
Заключихме вратата зад гърба си. Върнахме връзката с ключовете обратно в чекмеджето. Но бяхме решени да разкрием загадката докрай. Всеки път, когато се връщахме на село, търсехме ключа за сандъчето. „Какво ли има в него? А въжето….?“
Не след дълго баба се разболя и отлетя при дядо. Родителите ми поеха изцяло грижата за къщата.
Един уикенд отидохме на село и с Любо веднага се заиграхме в двора. Когато огладняхме влязохме вътре и забелязахме, че вратата на дядовата стая е полуотворена. В нея татко бе седнал на леглото, до старите дрехи, и разглеждаше въжето. „Плачеше ли?!“. Две сълзи се стекоха по бузите му, но той бързо ги избърса. Бе толкова вглъбен, че изобщо не ни забеляза. Извади секретен ключ от джоба си и отвори сандъчето. От вътре взе писмо и снимки. Стисна листа и прочете внимателно написаното. Ръцете му потрепваха едва забележимо, смръщи вежди и стисна устни. После напрежението премина в лека усмивка. Скъса писмото, но преди това засне част от него с телефона си. Прибра въжето и излезе.
Стояхме вцепенени пред вратата.
-Вие тук ли сте?- попита сконфузен, но погледът му блуждаеше. Отиде до коша с боклук, където изхвърли всичко. После повика мама в стаята им и ѝ разказа нещо шепнейки.
-Тате, какво беше това въже на леглото на дядо? – престраших се да попитам аз, но той още не беше готов да ми отговори.
Получих отговора след година….
Домашният телефон иззвъня. Вдигнах слушалката и преди да кажа каквото и да било, чух отсреща плътен мъжки глас:
-Здравей, брат ми. Не сме се чували отдавна…
На мига затворих, защото бях убеден, че е някой от ония досадни телефонни измамници… Бях горд, че съм го разкрил и нямах търпение да споделя със семейството си.
-Браво, Нико, ти си истински детектив – засмя се Любо.
-Мхм…но не съвсем – прекъсна забавата ни тати. – Време е да ви разкрия тайната, която толкова искахте да узнаете…. Да отговоря на въпросите …. за заключената врата…за въжето…. за телефонния измамник…
Застинахме в очакване.
-Мъжът, който се е обадил днес, не е измамник. Всъщност, той е мой роден брат.
-Какво??? – извикахме в един глас.
-Да, правилно чухте. Имам брат! – продължи тате. На младини дядо ви е имал приятелка, с която са се разделили. Малко след това той се е запознал с баба ви и се оженили. Дядо ви така и не разбрал, че предишната му приятелка вече е била бременна от него, когато я е напуснал. Научил го е на стари години от писмото, което открих в сандъчето в стаята му. В него Милен, моят брат, му е писал, че е негов син и оставя телефон за връзка. От шока дядо ви се е поболял и заради болката за жалост е решил сам да сложи край на живота си. Обесил се е в стаята си, с въжето… Ето защо изпитвахме ужас от тази стая или по-скоро от случилото се в нея. Затова я заключихме. Завинаги! Или поне така си мислехме – разказваше без да спира татко. – В онзи ден, когато баба ви открила безжизненото тяло на съпруга си и тя прочела писмото от Милен, но избрала да не споделя нищо. Прибрала го обратно в сандъчето… И така до деня, в който го открих….
-И ти реши да го потърсиш…да се запознаеш с него? – попитах аз.
-Да, разбира се. Много скоро ще ви го представя.
Заключената врата вече е отворена. Почти всички въпроси от него време намериха своите отговори. Отлежават в съзнанието ми…докато се появи следваща врата, която да отключа. Единствено очите зад ключалката остават неразгадани. И още продължават да ни преследват с Любо в тъмните ни стаи.
Казвам се Нели Николова. Живея и работя в морската столица Варна. Завършила съм медицина, специалност „Педиатрия“. Работя като ръководител на център за рехабилитация на деца.
Първи опити да пиша поезия и проза направих в студентските си години. Творя активно от три години. Имам публикувани творби в Алманах „Проза“ 2024 г., Коледен алманах 2024 г. и Алманах „Романтика“ 2025 г. на Издателство „Буквите“, в сборника „Ти можеш да прекосиш морето“ 2026 г. на Издателство „Академия Знание“ и в Сборника „С риск и страст творим в захлас – без О и Е“ 2026 г. на Литературния клуб „Светулки през ноември“.
Пиша поезия с философска, гражданска и любовна тематика, както и разкази, вплели човешки добродетели и съдби.
За мен писането е терапия, свобода на мислите и фантазията, полет на душата. Самият процес бих сравнила с левитация.
