Oct
Медальонът
„Обикновено не оставям нищо в джобовете си. Как този медальон е попаднал тук? Преди да занеса сакото на химическо чистене го проверих. А след химическото го прибрах и закачих в гардероба.“
Като приливни вълни мислите прииждаха една след друга в главата на Мая. Тя държеше медальона в ръката си и озадачено го разглеждаше. Нацистки кръст?
Стресна се. Погледна часовника си, като че в него търсеше годината на изработка на кръста. Нямаше време, щеше да закъснее за работа. Не изчака асансьора, спусна се по стълбите тичешком. Хвана автобуса за една спирка, макар че предпочиташе да изминава пеша разстоянието. Щом влезе в банката, административните ангажименти я погълнаха.
В обедната почивка Мая отиде в близкия ресторант, за да хапне. Направи поръчка и се отпусна, заслушана в любимата си песен. Телефонът присветна. Търсеше я Илиян на видеовръзка.
-Здравей, мила! Виждам, че си почиваш на нашето място.
Очите му – палещи искри, галеха косите ѝ.
-Имах нужда да те видя и да ти кажа, че заминавам в командировка в София тази вечер. Ще се прибера както обикновено, след ден.
-Успя ли да си резервираш спално място?- попита Мая.
-Служителките вече ме познават и винаги ми намират. До довечера в къщи. Целувам те!
-Госпожо, обядът Ви – каза учтиво сервитьорът.
Екранът на телефона угасна. Стрелките на часовника подканиха Мая да се върне на работа. Следобедът беше спокоен и мислите ѝ се понесоха на свобода.
Тук, в банката, се срещнаха с Илиян. Беше се върнала от майчинство. Гледаше сама дъщеричката си – Ина. Любовта на Мая с бащата на детето залезе година след раждането. След като разбра, че мъжът ѝ се среща с тяхна бивша състудентка, се разведе. Не мислеше за друга връзка. Случи се постепенно.
Илиян дойде, за да кандидатства за получаване на служебен кредит. След като го получи, всеки месец правеше вноски и винаги при нея. Поиска ѝ визитка. Веднъж дойде в банката тъкмо, когато тя излизаше в почива.
-Моля да ме извините, но ме задържаха служебно. Ще изчакам вътре…Всъщност и аз не съм обядвал. Ще се радвам да хапнем заедно в ресторанта отсреща. Аз често сядам там – каза Илиян с широка усмивка.
Срещите им зачестиха. Той беше интелигентен и говореше на интересни теми. Умееше и да изслушва. Винаги бе добре облечен, галантен, с добри обноски и не сваляше очи от Мая. Не се отдръпна от нея, когато разбра, че има дете. Искрите помежду им се разгаряха с всяка изминала минута, докато се сляха и пламна огънят на любовта.
Мисълта за медальона с нацисткия кръст отново я връхлетя като мълния и разцепи спокойствието ѝ.
„Ако е на Илиян, защо не съм го виждала досега? Дали го е крил? Добре ли познавам Илиян всъщност?“, питаше се Мая.
Навън притъмня. Тя погледна през прозореца. Задаваше се буря. Трябваше да вземе Ина от яслата, преди да е заваляло. Щом се прибра с детето, стегна багажа на Илиян. Сложи храна и вода на кученцето, което той подари на дъщеря ѝ за рождения ѝ ден. Влезе в кухнята да приготви вечерята. Спретна и набързо любимите ванилови сладки от детството, които правеше с баба си. Щеше да сложи от тях на Илиян за из път.
-Ах, как приятно ухае целият апартамент – чу се гласът му в коридора.
Кученцето заподскача щастливо около него, а Ина му протегна ръце за прегръдка.
-Мамо, Илиян се прибра- викна тя въодушевено.
После се метна в ръцете му и доволна промърмори:
-Мама прави нашите любими ванилови сладки.
-Хайде всички на масата – подкани ги Мая, – че няма много време.
Илиян я прегърна, притисна я силно към себе си и я целуна страстно.
-Благодаря ти, мила! Успяла си да подредиш и багажа ми.
Миризмата на ванилия витаеше във въздуха толкова силно, че успяваше да подчини всички и всичко – ваниловият облак омая малката Ина в приказен сън, омая Илиян и Мая в интимни откровения.
-Искам син, който да прилича на теб- прошепна той и продължи да я притиска ненаситно.
-Знам, нека само Ина да порасне още малко – отвърна Мая. Сърцето ѝ биеше лудо, в унисон с неговото.
Алармата звънна. Напомни ѝ за командировката, но и я подсети за медальона.
-Искам да те питам нещо преди да тръгнеш – Мая държеше нацисткия кръст в ръката си. Днес намерих това в джоба на сакото си. Твое ли е?
-А, да. Предната командировка си го купих. Стори ми се интересен.
-Но те са забранени за продажба…
-Да…намерих го в един антикварен магазин. Ръчна изработка е, а и нали знаеш моята страст към историята – спокойно отговори Илиян. – Тези дни го разглеждах и вместо в моето сако, съм го пуснал в джоба на твоето.
Взе багажа си и излезе.
Илиян се прибра превъзбуден от командировката. Трябвало да ходи в София на всеки 15 дни, вместо веднъж месечно. Това не се хареса на Мая, но беше свикнала да прави компромиси в името на неговата работа.
Изминаха няколко месеца от случката с медальона. На връщане от работа, Мая мина през химическото чистене, където беше оставила няколко от костюмите на Илиян.
-Здравейте! Заповядайте, това са Вашите дрехи. В джоба на едно от саката имаше забравен билет с написан телефонен номер върху него. Реших да го запазя, може да е нещо важно за Вас.
-Благодаря! Съпругът ми често пътува- отвърна Мая.
Щом излезе, разгледа билета. Очаквано – за влака от София за Варна, но нямаше дата – беше заличена.
„Илиян винаги си купува двупосочен билет, когато пътува до София, а този е еднопосочен. Телефонният номер не е български.. Всичко ми се струва много странно…“
Мислите ѝ я завъртяха в центрофуга, чийто барабан тракаше оглушително.
Мая изчака Илиян да се върне от работа и след като Ина заспа, му даде билета.
-Виждам, че си взел еднопосочен билет, а не както обикновено – и за връщане.
-Да, при пътуването тогава не знаех дали няма да се наложи да поостана в София. Имаме доста служебни проблеми – отговори стреснато Илиян.
-А този номер чий е? Прехвърли ли го в телефона си?
-Не знам на кого е. Пътувах в купето с един младеж, който се нуждаеше спешно от лист. Затова му услужих с билета, за да запише номера.
Илиян смачка нервно хартийката. Обърна се гърбом и я изхвърли в кошчето.
-Лягам си, че съм много изморен. Не мога да си вдигна главата от работа тези дни. Налага се да оставам извънредно, за да я свърша.
Заспа веднага, а Мая не можа да мигне цяла нощ. „Вечно е уморен. Не говори вече за син…“
На сутринта тя не издържа. Събра смелост и набра номера от билета, който предвидливо бе преписала. Нямаше връзка. После опита пак и пак, но опитите ѝ да се свърже с лицето отсреща останаха безуспешни.
Илиян стана променлив като есенния вятър – хладен, често начумерен, дори избухлив. Все по-рядко играеше с Ина, започна да подритва кученцето. Искаше тишина. Детският смях и шума го дразнеха. Мая забеляза, че се оживяваше само, когато заминаваше в командировка. Като се върнеше, няколко дни изглеждаше отпочинал и ставаше топъл – като пролетния вятър.
Предстоеше поредното заминаване. Докато се приготвяше в банята, Мая взе телефона му. Откри въпросния номер и го набра.
-Здравствуй, любов! Я тебе чака завтра на гарата. Вчера видеозон, наш син уже двайсет недели. Вече кога започнеш работа в Софию?
Гласът отсреща не спираше да нарежда. Беше като латерна. Мая трепереше като лист, търсещ сигурно място, на което да падне. Едва успя да улучи червената слушалка…
Тази вечер Мая избра да изпрати Илиян както обикновено. Дори по инерция го целуна по бузата… Ден по-късно той ѝ съобщи без особено съжаление в гласа:
-Мила, налага се да остана още два дни в София. Да знаеш, да не ме чакаш.
-Добре. Извинявай, имам работа – каза тя и затвори.
Още с пристигането си, Илиян гордо съобщи на Мая, че е получил повишение и се налага да се премести в София.
-Знам всичко – за командировките ти, за работата – отвърна с равен, уверен тон Мая. – Знам и за жената, и за сина ти…
Илиян изглеждаше като покосен от мълния.
-Сега те моля да напуснеш апартамента ми незабавно – продължи Мая.
Стъписан той едва промълви:
-Тази вечер ще си стегна багажа и утре ще се изнеса.
-Не! Сега! Приготвих ти го. За последен път! – беше категорична.
Мая светкавично изнесе куфарите пред входната врата и силно я затръшна зад гърба му. Мислите й обаче не стихнаха – за билета, за медальона, за любовта с дъх на ванилия… Знаеше, че нищо не оставаше скрито завинаги… (И след време чрез общ приятел намери отговор и на въпроса си за медальона. Новата жена на Илиян била наследила от баща си крупния му бизнес – търговия с редки предмети…)
С настъпването на нощта желанието на Мая да разсъждава по темата се стопи. Тя легна до дъщеря си и силно я прегърна. Ина усети допира на мама и постави ръчичките си около врата ѝ. Двете, благодарни една за друга, потънаха в спокоен сън.
А луната горе трепетно чакаше да срещне за пореден път зората …
