Аз съм Ана! - разказ от Галена Върбева

„Аз съм Ана!“ – Галена Върбева (част 2)

АЗ СЪМ АНА!
А АЗ СЪЩО СЪМ АНА!

Криминален разказ по действителен случай.

3 часа преди сблъсъка
Аз:

В хладното утро се качих на служебния бус за работа. Вратата зад мен се затвори с трясък. Ден като всеки друг. Колегите изглеждаха омърлушени, а някои имаха и измъчен вид. Повечето бяха забили погледи в телефоните си.
– Добро утро!
– Добро утро! – отвърнаха те.
– Събота е. Какво ли ни очаква днес! – пророни някой.
Беше като негласно правило събота и неделя всички да гледаме така. Знаеше се, че и двата дена (и съботата, и неделята) са най-тежките работни дни през седмицата.
Напускахме големия град, за да се отправим към магистралата, когато колегата шофьор включи радиото.
Продължава издирването на 32-годишната жена от София, която е в неизвестност от близо 24 часа. Близките ѝ молят за помощ в социалните мрежи. Жената е средна на ръст, с тъмно руса коса. В деня на изчезването си е носела светло синьо яке и тъмни дънки. Все още не е ясно дали младата жена е обявена официално за издирване от Столична дирекция на полицията. Съпругът ѝ призовава всички, които са я виждали, да се обадят в най-близкото РПУ.
А сега преминаваме към прогнозата за времето. Валежите в Западна България постепенно ще спрат, но в Централна и Източна ще се усилят и на места ще са значителни. Ще духа слаб до умерен, а в източните райони до силен североизточен вятър.
Загледана в небето насреща, забелязах как първите слънчеви лъчи си пробиват път през завесата от облаци. Слънчевият диск порозови небето и разплиска палитра от златисто-розови струйки. Ветровете насреща ни вдигаха облак прах.
Забързана, задъхана, притеснена за предстоящата работа, често не обръщах внимание на изгрева (камо ли да се насладя на красивия му калейдоскоп!). Кой ти мисли за това рано сутрин… Но днес небето сякаш озари погледа ми.
Колкото и тъмна да бе нощта, в един момент мракът отстъпваше, облаците изчезваха и отново изгряваше слънцето, може би за да украси света ни и да ни донесе увереност и надежда за по-добри дни…
И сякаш в миг всичките ми страхове се разсеяха в лъчите на изгряващия ден! Колко малко ни беше нужно…

1 час преди сблъсъка

Ана Кръстева:

Днес нямам вече дом, ни обич. Нищо!
И нямам где глава да подслоня!
Странно как едно и също нещо
веднъж не виждам, друг път го ценя…
Нощта бездомно, гузно отминава
сред влажната потискаща мъгла.
По черен и изгубен сякаш става
и образът ми в тъмните стъкла.

– Само посмей още веднъж да ми бягаш! – изкрещя задъхано той, размахвайки показалец. Този път предвидливо я бе закопчал на предната седалка. – И само още един номер като вчерашния в бензиностанцията, и си мъртва! Ясно ли ти е!
Ана хлипаше тихо с лице към десния прозорец. Очите ѝ бяха зачервени. Кичури коса се бяха разпилели пред лицето ѝ. Вече знаеше, че това е път за никъде, че повече никога няма да види семейството си и да прегърне дечицата си. Колко много ѝ липсваше удобният пашкул на познатото, на домашното, на рутинното – нещата, с които толкова беше свикнала, а дори не забелязваше.
Веднъж не виждам, друг път го ценя…
Далече от ветровете на неизвестното, от болката и самотния празен път. Въздухът нахлуваше плитко в дробовете ѝ. Беше ѝ студено, а последното, което бе слагала в уста, беше дългата „арабика“ от предния ден.
Опитът ѝ за бягство преди малко (когато усети, че той е заспал) завърши с гонене, преследване и няколкото плесника през лицето. Тя отново беше в капан.
Пътят минаваше край поредната бензиностанция, чийто висок тотем светеше примамливо. Шофьорът бе готов да я отмине, когато се сети, че трябва да си вземе цигари. Този път паркира до външните маси откъм пътя за тоалетните.
– Сега ще стоиш плътно до мене на опашката! Ясно! Посмей да ме ядосаш още веднъж и лошо ти се пише!
Жената кимна загледана в ръба на обувките си. Подметките им бяха кални след злополучното преследване и борба от преди малко.

Сблъсъкът
Аз:

– „Собрание черно“?
– От пет и осемдесет ли?
– Да!
Посегнах да маркирам кутията, когато непознатият излая насреща ми:
– Цял стек! Хайде, че бързаме!
Вдигнах поглед. Опашката беше още рехава. Мъж и жена стояха пред касата. Жената гледаше разсеяно в плочките. Мъжът изглеждаше вкиснат. За къде толкова бързаха в ранната съботна утрин?
На път за склада забелязах, че лицето на жената е зачервено. Дали не се беше ударила? Не, май беше удряна! И навярно е плакала…

– Навън е доста мрачно днес, май ще завали! – подхвърлих аз, докато маркирах стека цигари.
Жената вдигна глава. За първи път очите ни се срещнаха. И тогава забелязах нещо дълбоко в погледа ѝ. Някаква болка, празнина. Очите ѝ се притвориха за момент и тя тихо въздъхна. Ръката му неизменно държеше нейната. Забелязах и друго – ноктите на ръцете ѝ бяха мръсни и изпочупени, сякаш допреди малко бе ровила в пръстта.
Нещо не беше наред.
– Днес предлагаме безплатно кафе! – чух се да казвам аз като в просъница. – Искате ли, носите ли си чаша?
– Да! – отвърна плахо жената. Мъжът пусна ръката ѝ и се зае да вади пари от портфейла си. След това вниманието му се съсредоточи върху сумата изписана на дисплея.
– Имаме арабика и смес!
Жената ме изгледа тъй, сякаш ѝ заговорих на някакъв таен, закодиран език.
– След облаците слънцето пак ще просветне! Винаги светва! – чух се да казвам отново.
– Дали? – попита тя. Очите ѝ се приковаха в моите.
Какво ставаше?
За миг спрях да чувствам пулса на тълпата, смеховете на хората, шумът на кафемашините, нервното потропване на нечия обувка. Виждах само очите ѝ… като че ли бяха нереални. Извън равномерното трептене на кухата рутина.
Тя разбра намека ми. Секундите препускаха. Задъхано. Прединфарктно. Усетих с цялото си същество, че тази жена е в капан.
Дали всяка от нас бе прочела другата правилно?
– Да!
– Ами ако продължи да вали?
Мъжът вдигна поглед. За момент изгледа жената до себе си, а сетне и мен. Като не прочете нищо съмнително по лицата ни, продължи да брои парите с приспано хладнокръвие.
– Не го ли виждате? – посочих аз.
– Не! – тя поклати глава. От ъгълчето на окото ѝ се отрони сълза. – Не е спирало да вали вече 25 часа!
Вдигнах вежди. Сърцето ми отново заби лудо в гърдите. Бяхме две напълно непознати една срещу друга, но вече съучастници в някаква нелепа игра на времето. Една погрешна дума и всичко щеше да приключи…
– Елате, ще ви покажа от онзи прозорец. От тази страна на пътя не се вижда добре – казах аз със спокоен тон. – Тъкмо ще си вземете и кафето!

– Аз съм Ана!
– А аз също съм Ана!
Двете се погледнахме втренчено. Изведнъж гледката пред погледа ми се размаза – прозорецът, жената до мен, всичко. Пробвах да си поема дъх. Притиснах очите си с ръка.
Туп-туп!
Туп-туп!
Туп-туп!
После само видях как колежката ми от другата каса притича към мен. Като в просъница чух думите ѝ, че полицията всеки момент щяла да пристигне. Вече пътувала насам. Забелязах, че двама по-яки колеги от форткорта държаха похитителя до хладилната витрина.
Още като влизали, жената била разпозната. Отговаряла на описанието на издирваното от 24 часа лице. Същото, за което ставаше дума и в сутрешните новини. Вярно! Бях забравила напълно за тях. Освен това колеги от друга наша бензиностанция били сигнализирали, че двамата са минали през тях предния ден – мъж и жена със същото описание!
Били нужни именно тези няколко секунди, в които (без да съзнавам!) съм ги задържала на касата, през което време колегите ми са реагирали и са успели да се обадят на 112.
Защо този мъж я беше отвлякъл?
Къде се канеше да я отведе?
Вече знаех, че има думи, които имат силата да променят. Способни да ни утешат, да изсушат сълзите ни и да спасят един човешки живот. Дори и в последната секунда.
Има думи, които кънтят дълго в главата ни, които могат да ни накарат да прекрачим границите. Дори и в най-голямото отчаяние, дори и в най-тежката безизходица. Не вярвах, че точно аз, заровена в дупката си от рутина, съм способна да ги изрека. Че нещо е способно да разтресе и моя свят… Но ето че стана. И то за да спася една непозната. Една Ана, която не бях аз. Но можех и да бъда.
Както можеше да бъде и всяка една от нас.

Подадох на Ана кафе и закуска и седнах до нея. Тя, милата, не спираше да ми благодари, докато през сълзи ми разказваше своята история. Полицейските сирени вече огласяха станцията.
Ана, аз съм тук с теб!
Не мога да си представя какво чувстваш, какво мислиш, през какво преминаваш, но съм напълно тук с теб! И знам, че скоро ще се върнеш при любящото си семейство и най-сетне ще прегърнеш милите си дечица!

На другата сутрин не бях на работа. Почивах си и докато се ровех в социалните мрежи, попаднах на следната новина:
„Вчера, около 9,15 сутринта, обявената за общодържавно издирване 32-годишна жена от София бе установена в бензиностанция ОМВ по автомагистрала Хемус по пътя за Варна. Жената е в добро общо състояние.“
Сега жената от снимката ме гледаше ведро, замечтано. Представих си как вече си е у дома на топло при семейство си.
Днес това бе най-хубавата новина – причината, заради която можех да се усмихна!

Галена Върбева

 

229 Views
error: Content is protected !!