част от “Писма – върнати”
След смъртта на Нина Николаева, в пощенската й кутия бяха открити множество пликове, с върнати писма, неполучени и вероятно никога непрочетени. Поради голямото ми объркване, ги изпращам за публикуване във вашето списание, може пък някой да се познае и да си вземе писмото. Държа да кажа, че не съм изобщо сигурна в тяхното направление, нито в здравия разум на въпросната или емоционалната й стабилност, докато е писала, подпечатвала, слагала марки и изпращала писма с неясен получател, почеркът е неразбираем в полето получател, вероятно грозното й писане е било причина така и никой да не ги прочете.
Анонимна гражданка
А ето и самите писма, приложени в реда на тяхното разпечатване:
Писмо 2.
Сега ти си млада и страдаш и ти е тежко и трудно и ме мразиш, за да можеш да се отделиш от голямата сянка на майчината грижовност – под сянката на дървото раснат крехки цветята. Няма по-чужд човек от майката, когато човек иска да полети и по-необходим. Обвиняваш ме мислено в безлюбовие или в прекалена грижовност, виновник за твоите страдания. Мислиш, че не съм те обичала достатъчно, че не съм била на разположение или прекалено много ти досаждам, че не сме изпекли достатъчно коледни сладки само двете след като се родиха братята ти …
Като странници –изгнаници в двата края на апартамента, като на два различни полюса. Ледът не може да се стопи, без да го унищожиш – безнадеждност някаква. Между двата края на апартамента: ледена пустиня. Ти сега страдаш моите мълчания, а аз долавям в твоя поглед тишината. Толкова много се обичаме, че е болезнено и няма друг начин да се разберем освен през болката на споделената си женственост.
Човекът цял живот се стреми да избяга от страданието, да се върне в една майчина прегръдка, да е обичан безусловно и никога не е възможно това завръщане и добре че не е .
Неусетно взимаш мои навици и ги изпробваш върху себе си като нови дрехи. Твоите болки ме карат да вадя тефтерите със стихове от преди повече от 20 години. Оглеждаме се в общото си настояще – пред теб е необятно бъдеще, за мен е минало с меланхолични, пожълтели, смешни стихове, с които се превръщам в петнадесетгодишна пак. Къде отиде онова объркано и шеметно момиче, което пишеше за страдание и изгнание в двата края на къщата, което искаше, обичаше и вярваше, което страдаше. Дали би ме познала такава, ако ме срещнеш сега в съседния клас и ти разкажа за невъзможната любов, за липсата на чувствителност у хората, за това какво е да си изгнаник сред хората и пак да ги обичаш. Ако ти прочета от онези мои неумели стихове? Или ще се смееш и ще подминеш? Страхувам се, страхувам се да застана пред теб 15 годишна, с душа като оголена жица…Изгорих дневниците оттогава отдавна. Дали ще ти се види смешно моето страдание? Ти си така разумна и добра, не би харесала моята отнесеност, нестабилността, тревожната обреченост в стиха на онова момиче, което не искам да видиш и познаваш и го крия зад сериозния поглед на новите си очила. Не мога да попреча на пустинята да е пустиня между двата края на апартамента, но мога да опъна жицата, като от телефонен кабел от онези, по които говорех тогава с часове и стиховете си да изплача в молитва за теб.