Утре ще е друго

Възможно ли е някой да те открадне

и да не те върне обратно,

преди да настъпи горещото пладне,

преди да говориш ясно и кратко?

Преди да усетиш, че нямаш сърце,

защото не си поискал да имаш.

Преди да узнаеш, че като дете на обесник,

си плод на това, на което сам си предвестник.

 

Възможно ли е цялата сила,

която си вярвал, че имаш,

да видиш как стича се по тебе, 

изгнила и ничия,

а ти като в притча,

да наричаш сричка по сричка,

колко си малък, колко си чистичък

и колко обичаш?

 

Не си наоколо,

но аз те виждам,

както когато

мойто око

се криеше,

а ти беше наоколо

свита в клепача ми,

в мъртвата зона.

 

Бързах по наклона,

надолу, със устрем към ‘края’.

А времето смееше се,

както и ти

на тази персона,

която не иска с усмивка

ръката си да стисне,

да ходи със собствена крачка,

да окачи честно флага си,

на корабна мачта.

 

Някога вярвах във грубата сила,

после вярвах във вярата,

сега знам, че най-милото,

никога не отдава напълно чарът си.

Някои казват, набучвайки се на острие,

най-страшно е неслученото да ти бъде дете.

 

Аз зная, без никой да ми го е казвал,

знаейки, че никой няма и да го,

че вадейки сърце от пазвата си,

нежно съчки ще ми подадеш.

Ще можем да се топлим,

макар и по лицата ни сега да има скреж.

После на огъня ще сготвим,

ще хапнем прегладнели.

Преди да изроптае нечий ум,

вече ще сме отлетели.

 

Утрето ще бъде друго.

Благодаря ти за това.

Ще бъда ум, ще бъда кораб, ще бъда и река.

Автор: Борис Стоилов

49 Views