Dec
Разкази
Вера Недялкова – Верита – “На последната спирка”
На последната спирка
Затворих вратата на мрачното кафене и ноемврийската нощ ме погълна. Зад гърба ми останаха рано поставените коледни светлини на заспиващото градче. Запътих се към моята спирка на края на града, за да дойде един изморен автобус и със сетни сили да ме довлече до моето градче. Така е в провинцията, много малки градчета са като кварталите на един голям град. Толкова бях изморена от работата в кафенето, че дори студът и пустотата не можеха да ме подтиснат повече. Така беше всяка вечер. Едно самотно зомби дремеше на последната спирка. Шофьорът на автобуса вече ме познаваше и не ме подминаваше като в началото.
Тази вечер беше различно. На моята спирка чакаше непознат силует. Приближих плахо. Мъжът трепереше, сгушен в дебелото си яке. Беше някак по-различен от хората, които обикновено висят по спирките. Един такъв спретнат, изтупан. Личеше си, че дрехите му са скъпи. Осанката му излъчваше сила, но очите му бяха топли. Дори, когато гледаше сериозно, очите му сякаш се усмихваха и смущението ми от непознатия започна да се разсейва.
– Знаете ли кога ще дойде автобусът?- попита ме той.
– Трябва да дойде след 20 минути.
– Ужас, ще умрем от студ толкова време – каза той и заподскача, за да се стопли.
Не можах да сдържа смеха си. Той ме забеляза и аз се почувствах неловко.
– И по-студено става понякога – опитах се да изляза от конфузната ситуация.
– Надявам се да не ми се налага дълго да чакам тук. До ден-два ще ми оправят колата.
Потръгна непринуден разговор. Първоначалните ми притеснения от непознатия на спирката бързо изчезнаха. Говорихме си сякаш сме стари приятели. Когато има с кого да споделиш чакането, времето минава неусетно. Студът е някак по-поносим и автобусът сякаш пристига по-бързо.
На следващата вечер мъжът пак чакаше там. Зарадвах се на компанията и сякаш и той се зарадва да ме види. Друго си е да не си сам на последната спирка. Нощта ни обгръщаше в черната си прегръдка. Свирепият вятър така беше полудял, че пронизваше костите ни. Той си подскачаше от време на време и мен това много ме развеселяваше. Дали знаеше колко нелепо изглежда? Имаше нещо чаровно в големия мъж, подскачащ като малко дете, с надеждата, че ще се стопли. Може би, за да прогоним студа започнахме да си разказвахме разни щури истории от топлите времена. Приказката ни вървеше и той дори спря с подскоците. Пустота и мъртвило, а двама непознати си говорят за слънце, море и летни спомени.
Запознахме се на третата вечер. Беше мениджър в голяма фирма от моя град. Винаги съм си мислила, че мениджърите са големи сухари, но явно и те се вдетиняват понякога. Фирмата имала обект в това градче и се налагало известно време да пътува до тук. За беда точно сега му се повредила колата. Нямал вяра на таксиджиите, защото карат като луди, а и изпитал спонтанно желание да си припомни романтиката на пътуването с автобус – като в студентските години. Аз също му разказах, че завърших туризъм, но не намерих никаква свястна работа и по неволя работя в това забутано кафене, докато си намеря нещо по специалността. Тази вечер той ми поиска телефона. Не, не му го дадох. Къде на шега, къде наистина му казах, че не давам номера си на непознати.
На следващия ден изпитвах силно притеснение, че няма да го видя повече. Съжалявах за думите си. Едвам дочаках вечерта да се втурна към тъмната спирка с примряло от притеснение сърце. Но той беше там. Усмихна се щом ме видя и аз се зарадвах. Повече не ме попита за телефонния ми номер, даде ми своя, ако реша да му се обадя, но аз не мислех да го правя. Всяка вечер беше на спирката и това ми беше достатъчно.
Времето минаваше. С всяка следваща вечер се сближавахме. Разговорите ни ставаха все по- лични. Дистанцията се скъсяваше. Неусетно започнах да го чувствам близък. Не спирах да мисля за него. Дните ми минаваха в очакване на нощната ни среща на мразовитата спирка. Копнеех да бъда с него – да стопли измръзналите ми ръце с топлите си длани. Да сгрее сърцето ми с оня пламък в очите си. Смехът ни да прогони пустотата и да се разлее край нас онази коледна магия, която ни бе завладяла. А когато премръзналите ни тела се притискаха на тясната седалка и се отпускаха в топлия автобус, се чувствах истински щастлива. Искаше ми се това пътуване да не свършва никога. Но бързо пристигахме до моята спирка. Не знаех къде живее, но винаги слизаше с мен. Изпращаше ме и изчезваше в нощта.
– Доста се проточи ремонта на колата ти! – закачих го веднъж аз.
– Тя е оправена отдавна- отвърна ми той,- но така ми е по-добре. Не мога да се разделя с това ламаринено покривче (и се подпря на ръждясалото покривче на спирката), а и ако не видя намръщения шофьор на автобуса, не мога да заспя. Забелязала ли си как ни хвърля по някой поглед в огледалото и когато нещо се засмеем и той пуска по една усмивка?
-Ти да нямаш тайни симпатии към шофьора?
-Не точно към него, а към някой друг в автобуса. Притеснявам се, че ако съм с колата много колежки ще искат да ги возя и няма да има място за обекта на моите симпатии.
Така се шегувахме по целия път. Когато стигнахме до къщи, той сериозно ме попита:
-Все пак, ако дойда да те взема с колата ще се качиш ли?
-Не – отвърнах намигвайки му аз. Бързо го целунах по бузата и се мушнах вкъщи.
Оставих го замислен. Мислих си, че така ще е по-интересно. Виждах, че нещо се заражда между нас, но се страхувах от промяна. Харесваше ми това тайнствено вълнение, което пареше сърцето ми и въпреки студа ме сгряваше цялата. Имаше и друго, което ми беше трудно да си призная. Притесняваше ме разликата в стандарта на живот. На спирката бяхме равни, а иначе той бе тузарът с лъскава кола, а аз момичето за всичко в невзрачното кафене. Дълго не можах да заспя в тази нощ. Много мислих за това, което започваше и за това как ще продължи.
На другия ден моят тайнствен приятел дойде в кафенето по средата на деня. Зарадвах се! Много се зарадвах. То си беше като сбъдната мечта. Когато прекрачи прага, го видях как ме търси с поглед и веднага се втурнах към него. Той хвана ръцете ми, погледна ме в очите и каза:
– Трябва да поговорим.
– Седни, ще занеса една поръчка и идвам.
-Важно е! – прошепна той, видимо притеснен.
В този момент шефът ми се развика да побързам.
Ръцете ни не искаха да се разделят. Сладък миг, толкова мимолетен и толкова безкраен. И може би последен.
В кафенето влязоха елегантни дама и господин с папки в ръце. Отидоха в офиса. След малко ме извикаха. Проверка от НАП. Започнахме да вадим и оправяме документи. Безкрайна бумащина. Докато бях с проверяващите, шефът ми помоли клиентите да напуснат заведението и го затвори. Нещата много се проточиха. Сърцето ми беше свито на топка. Не ме интересуваше нищо друго, освен моето тайнствено момче и неговото загадъчно появяване. Чудех се, какво ли искаше да ми каже… Защо ли беше така притеснен? Дали щеше да е на спирката както всяка вечер?
Но него го нямаше. Нямаше го и следващата вечер, и след това го нямаше. Чакането беше непоносимо. Самотата и угризенията така ме стискаха за гърлото, че не можех да дишам. Само хлипах в прегръдката на виелицата, а сълзите ми горяха по бузите като въглени. Хиляди пъти се упреквах, че не му дадох телефона си. Извадих листчето с неговия номер. Набрах го: ”Няма връзка с този номер”. Хиляди въпроси се блъскаха в главата ми. Въпроси без отговор. Истината беше една. Не трябваше да се правя на интересна. Омръзнал му е студът, омръзнало му е да се държа така дистанцирано и си е тръгнал.
Агонията ми на нашата спирка не продължи дълго. Шефът ме освободи от работа и вече нямах път натам. Пороят на тъгата ме завличаше надолу и все по-надолу в някаква дупка. Не исках сутрин да ставам от леглото. Не исках да говоря с никой. Стоях си сама и съжалявах за всяка моя изречена дума. Мислех си какво можеше да бъде. От какво толкова бягах, за да остана без нищо. С шеги и закачки не бях усетила как съм се влюбила. Той беше влязъл в сърцето ми и беше станал час от моя живот. Сега, когато го нямаше, се чувствах осакатена. Звънях му на номера, който беше ми дал, но винаги нямаше връзка и след това още повече ме болеше.
А малките хора в малките градчета се подготвяха за празници. Най- хубавите празници, пълни с най- много обич и семейна топлина. Аз бях сама. Без работа. Без любов. Без надежда.
Един ден, като отивах до близкия магазин, видях на входната врата на моя блок листче с обява, че в най-големият хотел в града търсят рецепционист. Подминах я. Такова листче имаше залепено и на магазина. После го видях на будката за вестници, покрай която минавам. На близката спирка също имаше такава обява. Спрях се. Прочетох я внимателно и се замислих. Това беше някакъв пръст на съдбата. Отдавна търсех точно такава работа. Реших, че трябва да се стегна. Трябваше да преодолея моята обич, започната и недовършена, и трябваше да продължа напред. Това беше шанс, който не беше за изпускане.
Още на другата сутрин се нагласих с елегантно костюмче, ненатрапващ грим и хубава прическа. Избърсах сълзите си. Заредих се със самочувствие. Залепих на лицето си най-чаровната си усмивка и се явих на интервюто. Хотелът беше много луксозен и все пак уютен. Толкова прекрасна беше коледната му декорация, че нямаше как да не почувствам коледната магия. И персоналът, и клиентите, всички ми се усмихваха. Почувствах се сякаш съм попаднала в коледна приказка. Интервюто мина гладко. Управителят ме одобри и на другия ден аз също станах част от тази приказка. Запознах се с нови хора. Дните ми се изпълваха с нови мисли и емоции, но в сърцето ми имаше пустота. Онези незададени въпроси още нахлуваха в ума ми, когато останех сама. Какво се случи с този човек? Как изчезна така безследно? Дали бе истински или някакъв сън, измислица… Колкото повече време минаваше, толкова по-нереално ми се струваше всичко. Денем, когато бях сама на рецепцията, се взирах в хората, минаващи по улицата. Очите ми сами го търсеха във всеки миг, във всеки човек. Вярвах, че е някъде там и ще се появи някой ден. Все пак живеем в малък град.
Дойде бъдни вечер. Смяната ми свърши. Разделихме се с колегите. Потеглих към моя празен и самотен дом, а хората се веселяха. Едно самотно зомби се сля с пъстрата тълпа.
Изведнъж чух името си. Някой ме хвана за ръката. Обърнах се и усетих голяма топла прегръдка. Беше той. Не можех да говоря, дори и да мисля. Само чувствах допира му.
-Ужасно много ми липсваше… -прошепна той.
Сълзите се стичаха по бузите ми. Сълзи от облекчение, от щастие.
-Ти? Какво се случи? Къде беше?…..
Безбройните ми въпроси напираха да се излеят наведнъж всичките, но бях толкова объркана, че замълчах.
-Ела да седнем в едно кафене и да поговорим. Трябва да ти кажа толкова много неща.
Седнахме в кокетно заведение, обградени от мигащи лампички и борови клонки. Поръчахме си коняк и ароматен билков чай. Свежото ухание на билки се разнесе над нас и двамата го вдъхнахме с наслада. Усетих как глътката коняк се разлива във всички клетки на тялото ми. Успокоява сърцето ми и ми връща духа в тялото.
Известно време само мълчахме и се гледахме. Виждах го пред мен и не можех да повярвам, че това е реалност. Имах странното усещане, че всичко е сън, много реален сън, който тъжната ми душа сама си сътворява. А той ме гледаше с топлите си очи, които се усмихваха и беше истински.
Каза ми, че усетил искрата още първата вечер. Имало нещо, което го заинтригувало в моя смях на първата ни среща или по-точно в смущението ми след това. В началото идвал само от любопитство какъв човек съм. С всяка среща разбирал що за странна птица съм и интересът му към мен се засилвал. Просто му харесвало да бъде с мен. Виждал, че не съм готова за промяна и не искал да ме притиска. Подозирал за моите притеснения относно стандарта на живот. Мислел да направи нещо по въпроса, но времето му изтекло много бързо и неочаквано. От фирмата организирали важно обучение в чужбина. Трябвало един колега да замине в командировка, но в последния момент се разболял сериозно и по спешност изпратили него. Без предупреждение, без подготовка, веднага.
Не можел да замине без да се сбогува с мен. Затова дошъл в кафенето онзи ден. Тогава проблемите на шефа ми провалиха всичко. Тръгнал сам, без да го изпратя, без дори да знам какво се случва и без да може да ми се обади. В първия си свободен момент се обадил на негов приятел да дойде в кафенето, да ми разкаже всичко и да вземе номера ми. Кафенето вече не работеше. Разказваше ми за мислите си, за тревогите си, аз само слушах със свито сърце, защото бях изживяла същото. Не можел да повярва, че повече няма да се видим на нашето място. Тревожел се, че съм тъжна, сама и без работа. Обадил се на шефа на хотела, който му бил много близък приятел, да попита за някаква подходяща работа за мен. Оказало се, че момичето на рецепцията излиза по майчинство. Измислил план, как да ме заинтригува. Приятелят му залепил всички тези обяви край моя дом и ето, че аз се хванах на въдицата. За щастие планът му проработи и бяхме заедно с моето тайнствено момче.
В най-святата Коледна нощ пътищата ни отново се срещнаха. Щом сърцата се търсят, успяват да се преборят с всичко, за да тръгнат двете преплетени души заедно по своя път, осеян с мечти, копнежи и щастие.
И посипан с коледно вълшебство…
