“Вечна младост” – Стоян Бончев

Стоян Бончев спечели трета награда в конкурса “Хорър дизайн” 2024 на издателство и списание “ЛитДизайн”с разказа си “Вечна младост”.

Август 2026

Младежът влачеше счупения си крак внимателно към пещерата, където се криеше. Бърлогата му оставаше невидима за погледите в дълбоката гора на планината. Беше на видима възраст около петнадесет-шестнадесет години, дрехите му се бяха превърнали в дрипи, които висят на кльощавите му крайници. Глезенът му бе надут и го болеше ужасно. когато стъпваше на него. Спря да се ослуша за преследвачите си, не чуваше нищо освен нормалните горски звуци – песни на птици, лекият ветрец между листата на големите дървета и потокът наблизо, от който пиеше вода. Вода! Имаше останала съвсем малко в пещерата, а жаждата го изгаряше. Единственото, с което не се запасяваше, беше водата, защото нямаше много бутилки, а и бързо плесенясваше, потокът бе наблизо и той не се тревожеше за това, но сега нещата се променяха. Стамен, както бе името на момчето, мислеше само как да се добере до пещерата и да си почине поне час, щеше да измисли какво да прави после, а и вече се стъмваше, щеше да се чувства по-уверен в мрака. Ослуша се отново за преследвачите си и с мъка се надигна от земята. Болката бе толкова силна, че за малко да изпищи, но стисна силно зъби и продължи, оставаха му още около триста метра до скривалището, нямаше да спира повече, бе успял да се откъсне от преследвачите си или поне в това искаше да вярва.

Стамен се строполи до входа на пещерата целият плувнал в пот. Пред очите му танцуваха разноцветни кръгове и усещаше пулса в ушите си. Запълзя към входа и махна някои от по-ниските клони, за да успее да се промъкне вътре. Много го болеше кракът, но все пак се обърна и намести криво-ляво клоните обратно, за да прикрие дупката. Небето навън присветна и след малко се чу оглушителен гръм – идваше буря. Стамен направи гримаса, която трябваше да е усмивка, надигна се и запълзя на четири крака, взе една тенджера и я провря навън между клоните. Щеше да събере достатъчно чиста вода до сутринта или по-късно вечерта, сега трябваше да се погрижи за крака и да хапне нещо. Огледа се и видя клоните, които събираше за преграда и лов – не смееше да пали огън. Отдели два, които бяха сравнително прави и започна да рови в купчината парцали, които имаше. Намери стара тениска и немощно я разкъса на две. Сега идваше трудната част, изобщо не знаеше как се шинира крак, нито дали го прави правилно, имаше само откъслечни спомени, които се стрелкаха из съзнанието му като змийорки и изчезваха. Започна да го боли главата и той припряно сложи счупения крак между клоните – трябваше да побърза и да спре да мисли, защото главоболието щеше да го накара да пищи. Пищенето беше лошо, то щеше да доведе преследвачите, които несъмнено обикаляха още из гората и го търсеха. Подпъхна едната част от раздраната тениска под крака си ниско при глезена и стегна възел с все сила. Нещо в крака му изпука и пред очите му падна лилава пелена. Както бе седнал, изпусна тениската и се олюля, но успя да се удържи да не падне и да не изпищи. Стомахът му се надигна и той повърна настрани. Ръцете му трепереха, очите му се бяха напълнили със сълзи и пред него всички танцуваше размазано. Навън вече падаше мрак и светлината бе станала съвсем оскъдна. Стамен се насили и се надигна отново на лакти. Хвана превръзката и стегна още един възел, този път не го заболя толкова. Бързо взе второто парче тениска с треперещи ръце и го подпъхна в горната част на крака, под коляното. Стегна с двоен възел и изпълзя до леглото което си бе направил. Отпусна се и затвори за момент очи. Леглото наподобяваше птиче гнездо от клони, одеяла и покрито с чаршаф. Не беше най-удобното нещо, на което младежът бе спал, но в момента му се струваше, че е легнал върху облаче. Полежа така около минута и се сепна. Отвори рязко очи и бръкна между одеялата под чаршафа. Извади найлонова торбичка, в която имаше тесте снимки. Стамен внимателно ги извади и започна да ги разглежда бавно в сумрака, който скоро щеше да доведе нощта след себе си. На една от снимките го гледаше беловлас старец с блага усмивка и лице, прорязано от бръчки. Сълзите му рукнаха и образът на стареца се замаза. Как се бе случило всичко това, все още не можеше да го осъзнае напълно.

* * *

Септември 2024

В „Център за инфекциозни изследвания“ на Къси Дол се чуха писъци, които извадиха от унеса задрямалия охранител на портала. Възрастният мъж взе якето си, стисна палката и тръгна към старата сграда. Не бързаше, защото имаше санитари на смяна, а те бяха доста по-яки и млади от него, като по принцип се оправяха с буйстващите пациенти без особени проблеми. Това, което го тревожеше и го караше все пак да отиде и да погледне бе последният проект, който развиваха в Центъра. Охранителят не знаеше много за него, но бе подочул, че се казва „Вечна младост“. Когато докараха доброволците с малък автобус, той малко се стресна – до един бяха душевно болни с втренчени в нищото погледи и лиги, които капеха по гърдите им. Щом ги свалиха, един от тях заби поглед в него, устата му се разтегна в злобна усмивка и се напика. Урината шуртеше изпод болничната му нощница, а той продължаваше да се хили. Един от другите бе бръкнал под нощницата си и унесено движеше ръка нагоре-надолу. От тогава бе минал месец и въпреки, че имаше странни шумове, които идваха от сградата, като цяло работата му бе влязла в нормалното си русло. Охранителят пропъди грозния спомен и забърза крачка към сградата, където писъците се усилваха. Чуваше се още смях и плач – истинска какафония от звуци и емоции. Бе стигнал до вратата, но ръцете му трепереха и той колебливо посегна към дръжката. Не успя да я хване, защото вратата се отвори със замах и старият човек така се стресна, че се свлече на земята. Отвътре излязоха няколко човека в нощници, които се смееха истерично. Охранителят изпълзя назад, за да се дръпне от пътя им, но те изобщо не го погледнаха. Изглеждаха по-различно, косите им бяха лъскави и тъмни, а по лицата им нямаше толкова бръчки. Този, който се бе напикал първия ден, вървеше най-отпред, цялата му нощница бе оплескана с червени петна, а в ръката си държеше скалпел, от който капеше кръв. Другите двамата се клатеха след него, като единият стискаше лявата си ръка, на която липсваха три пръста. Охранителят не смееше да издаде и звук, просто стоеше и ги гледаше как излизат от двора, а след тях остават кървави стъпки.

Възрастният мъж излезе от вцепенението и се надигна. От сградата все още се чуваха писъци. Той извади палката си и пристъпи внимателно в коридора. Оглеждаше се на всяка крачка и видя, че по белите стени има кървави следи, също както и на пода. Продължи напред по Г-образния коридор и когато зави – замръзна. В коридора пищеше и се блъскаше в стените жена, чийто очи бяха извадени, а вместо тях имаше два червени кратера на лицето си. Кръвта шуртеше по цялото ѝ тяло и тя оставяше следа като от гигантски охлюв след себе си. Охранителят стисна палката, но се замисли и реши да се промъкне тихо, за да провери състоянието на персонала, преди да се обади в полицията. Надяваше се, че ще може да помогне на някой, ако се налага, а и мобилният му телефон бе останал в будката на входа – не можеше да свикне да носи пустата джаджа винаги със себе си. Залите за манипулации и персонал бяха на втория етаж, тук имаше основно сервизни помещения, но трябваше да мине покрай жената, за да стигне до стълбата. Тя се бе укротила, бе клекнала и се люлееше напред-назад, като припяваше някаква мелодия от детска песен, която мъжът не можеше да си спомни в момента. Той пристъпи много внимателно и продължи изключително бавно напред. Капки пот избиха на челото му и той се изплаши, че с потните си ръце ще изпусне палката точно когато тя се нахвърли върху него. Продължаваше напред и в момента когато я отмина, усети, че нещо задържа задния му крак. Сърцето му слезе в петите, обърна глава и видя първо костеливата ръка, която го бе хванала за крачола, а после и двата червени кратера, които сякаш се взираха в него. Жената изпищя и се хвърли отгоре му, той замахна с палката и я удари през лицето. Чу се изхрущяване и тя се свлече на земята, тялото ѝ се разтресе от конвулсии, от устата ѝ изби кървава пяна и всичко утихна. Мъжът се загледа за секунда в нея и с треперещо сърце продължи напред, лявата му ръка започваше да изтръпва, което на неговата възраст бе лош сигнал. Докато се изкачи по стълбите бе плувнал в пот и пред очите му започна да притъмнява. Спря да си почине за минута и отново се ядоса на себе си, че не носи мобилния си телефон. Стана и продължи към първата манипулационна, която бе най-голяма и обикновено лекарите и асистентите им провеждаха там изследванията си. Посегна към изцапаната с кръв дръжка на вратата и влезе. Залата приличаше на касапница, всичко бе оплескано с кръв, а по земята се търкаляха трупове и части от тях. Охранителят пристъпи плахо и докато се оглеждаше, настъпи нещо и се подхлъзна. Стовари се в локва кръв, а по подметката на обувката му се бе размазала очна ябълка. Погледна към масата напред и се озова лице в лице с един от водещите лекари, чийто черва се бяха изсипали на пода под него, а той го гледаше със стъклени, не мигащи очи. Охранителят бързо се изправи и се огледа за телефон – беше в другия край на залата, закачен на стената. Тръгна към него и видя на пода един от санитарите, як младеж, който лежеше без видими рани, също с изцъклени очи. Имаше нещо странно в него, устата му бе неестествено отворена и сякаш нещо се подаваше отвътре. Мъжът се наведе и притисна ръка към гърдите си, от устата на младия санитар се подаваше пръст, най-вероятно другите два бяха в гърлото му. Охранителят забърза към телефона, набра полицейското управление и когато му вдигнаха, почти изкрещя паникьосано:

– Обажда се охранителят от „Център за инфекциозни изследвания“, трябва бързо да изпратите помощ! Спешно е! – замълча за няколко секунди, докато слушаше. – Да, Стамен Димитров съм. Кажете им да дойдат възможно най-бързо!

Докато чакаше да пристигнат полицейските служители, Стамен успя да прегледа някои документи от последния проект който се провеждаше и вероятно бе причината за цялата касапница. Знаеше много добре, че веднъж намеси ли се полицията, повече няма да има този шанс. Никой нямаше да дава обяснения на един пенсионер, който заработваше като охрана на портала. Видя купчина документи, които бяха струпани на бюро в ъгъла, обърна се и отново огледа разхвърляните трупове в оплесканата с кръв манипулационна – нищо не трепваше, сега бе абсолютно тихо. Дори потискащо тихо. Стамен отиде до бюрото и взе да прелиства сякаш между другото папките и страниците в тях. Имаше досиета на тестовите пациенти – до един бяха душевно болни, имаше описания на минали опити с мишки и куп друга неразбираема за него информация. Започна да прелиства по-бързо, като се надяваше, че ще намери кратко описание на самия проект, но такова нямаше. Една от папките обаче бе архивът на главния изследовател в която имаше подробни бележки в полетата и под линия. Стамен се зачете и усети как оредялата на тила му коса се изправя. Тук не правеха кремове за бръчки или серуми за подмладяване с колаген, нито се занимаваха с липосукции и други пластични интервенции. Изследователите очевидно бяха работили по напълно нов щам на вирус. Точно така пишеше в една от бележките в полето – вирус, който се предава като обикновен грип сред хората. Целта на разработката била да се провери дали е възможно да се обърне тотално процесът на стареене, но опитите с мишки били неясни и непълни, затова Центърът решил да премине към тестове с хора, които били специално подбрани – такива, на които никой няма да повярва. Очите на охранителя се разширяваха все повече с всяка следваща страница – бяха успели за няколко седмици да свалят околко десет-петнадесет години на някои от пациентите. При други обаче психичното разстройство се изострило и започнали да стават опасни. Оттам нататък бележките ставаха редки и неясни, това което успя горе-долу да разбере, преди да чуе стъпки в коридора, бе достатъчно, за да си извади извода, че учените не са успели да контролират процеса напълно – нито на регресивно стареене, нито на страничните ефекти от вируса. Стамен се дръпна леко назад точно в момента, когато в залата внимателно влязоха двама униформени с насочени пистолети. Гледаха се няколко секунди и тогава полицаите му закрещяха да легне на пода, което той изпълни чевръсто, но с нежелание. Докато лежеше, бе вдигнал поглед към изпочупените буркани и мензури, усети как му прилошава повече от кървавите сцени и битката с ослепената жена. Щеше да мълчи, нямаше да допусне да го въвлекат в този водовъртеж, в който и сега бе нагазил достатъчно дълбоко. Навън се чуха сирени на линейка, а единият полицай крещеше по радиостанцията си, че имат нужда от подкрепление. Стамен се отпусна на земята и затвори очи, бе влязъл сам в залата, стъклениците бяха изпочупени, бе имал близък контакт с пациентите – нямаше какво повече да направи, оставаше му само да чака.

* * *

Април 2025

Само няколко месеца след събитията в Центъра вирусът на младостта се бе разнесъл из страната и извън нея. Хората в Къси Дол отначало бяха в дива еуфория – болестите изчезваха като с магическа пръчка, бръчките се изглаждаха, а плешивите темета бяха заместени от буйни коси. Лекарите се чешеха невярващо по главите, а аптеките се чудеха дали направо да не затворят – просто нямаше клиенти – всички се превръщаха в напълно здрави младежи. Вирусът се разнасяше с главоломна скорост и скоро обхвана близкия областен град – Варна, а оттам и цялата страна. Хората не виждаха поводи за тревога и смело продължаваха да пътуват, а също така и да приемат туристи. За около шест месеца щамът обиколи почти целия свят и тогава започнаха да избухват репортажите, които търсеха отговори на много от въпросите относно внезапното подмладяване на населението. Когато репортерите пристигнаха в Къси Дол, по-голямата част от жителите му се бяха превърнали в юноши и никой не бе толкова обнадежден. Подмладяването очевидно спираше някъде около петнадесет-шестнадесет години, но хората бяха изплашени не на шега, дали няма да се превърнат в пеленачета. Репортерите жадно поглъщаха всяка история, но с историите се появяваха и още по-притеснителни факти. При повечето от хората подмладяването не бе свързано само с тялото, но и със съзнанието и ума. Почти всички бяха изгубили уменията и знанията си от зряла възраст, което накара правителствата по света да се активизират и да започнат да търсят решение на проблема и евентуални мерки как да намалят последствията. Вече бе късно, нямаше връщане назад, вирусът на младостта се бе разнесъл навсякъде и почти нямаше хора, които да не са били в контакт с него.

Стамен стоеше на пейка в центъра на Къси Дол и наблюдаваше как подмладените журналисти обикалят насам-натам и се опитват да намерят още по-скандална история от предишната. Всъщност той можеше да им разкаже не само как и откъде е тръгнало всичко, но и какви неподозирани последствия може да има. След като се бе подмладил достатъчно, бе решил да обиколи няколко от селата около града и да види дали вирусът е ударил и там. Не, той не искаше да заразява други хора, а да се изолира доколкото може, защото нещо го присвиваше под лъжичката и му подсказваше, че най-лошото предстои. Това, което завари в някои от селата го потресе, хората дотолкова бяха загубили навиците и уменията си, че при някои липсваше дори възможност за вербална комуникация. Повечето го гледаха със смесени чувства на страх и омраза, типични за първобитни хора. Стамен продължаваше да гледа журналистите и се чудеше в кой момент ще започнат да забравят как да боравят с апаратурата си и какво се опитват да направят. Работната ръка бе започнала да недостига, а тези, които можеха да обучават новите младежи, се топяха като пролетен сняг. Държавата бе в паника и се бяха намесили сили, които Стамен не разбираше, въпреки че бе един от малкото, които имаха спомени и бяха запазили част от уменията си. Двамата полицаи, които първи се бяха отзовали на сигнала за проблеми в Центъра, бяха умрели малко след това. Единия намериха обесен в собственото му жилище с прозаична прощална бележка, а на другия бяха отказали спирачките на колата и се бе размазал до неузнаваемост в дърво. Разследванията и при двата случая бяха бързи и вяли – самоубийство и несъобразена скорост. Документите отдавна бяха изчезнали от Центъра, а самият той бе запечатан, за да не отвори никога повече. Това, което тревожеше Стамен най-много, бе фактът, че когато се напрягаше да си спомни нещо по-специфично, за което нямаше силни познания, го сполетяваше леко, но упорито главоболие. Започваше да се чуди дали главоболието ще го принуди да блокира напълно мислите си в даден момент.

* * *

Януари 2026

Вятърът глухо свиреше в нощта между клоните на дърветата, а луната осветяваше гората като сребърна монета. Стамен зъзнеше под няколко ката одеяла в пещерата, в която бе намерил убежище, и само очите му се подаваха над завивките. Коремът му бе празен, а главата го болеше ужасно. Болеше го, защото бе насочил отново мислите си към „Стария свят“, който бе напълно изчезнал. Всичко започна със спорадични набези на хората, които бяха загубили най-голяма част от съзнанието си. Храната бе започнала да се изчерпва и след като нямаше кой да отглежда достатъчно и бързо нова, хората се бяха организирали като племена и правеха набези. Първите жертви бяха магазините и складовете, завързаха се люти битки и само по-свирепите и многобройните успяваха да вземат надмощие. Скоро след това спря електричеството, нямаше гориво, нито дрехи и обувки. Останалите хора бързо се организираха и също сформираха племенни групи, но боевете бяха жестоки и всеки ден умираха много от тях. Някои от племената бяха се превърнали в канибали. Колкото повече от съзнанието си бяха загубили, толкова по-лесно оцеляваха – нямаха морал, скрупули и съвест. Движеше ги само един мотиватор – да оцелеят. Тези, които не бяха забравили всичко, опитаха да създават „умни“ племена, но бяха пометени с животинска жестокост от „първобитните“, които ги превъзхождаха числено и в крайна сметка, след множество жертви, вземаха превес. Градовете се превърнаха в безлюдни капани на смъртта, където бродеха кльощави човешки подобия с изпъкнали ребра и хлътнали очи. Книги, мебели и всичко, което гореше лесно, бе използвано още при първата зима – не бе останало почти нищо. В големите областни градове сградите се извисяваха като вкаменелости от отдавна забравено минало и бавно потъваха в разруха на времето. Стамен бе усетил какво се случва и бързо бе намерил подслон в една пещера, която се надяваше, че малко хора знаят или помнят. Бе дълбоко в гората и той вярваше, че няма да го открият, наблизо имаше поток, но храната бе проблем, който той трудно решаваше. Отначало бе по-смел, но няколко пъти бе на косъм и само бързите му крака го спасиха от гибел, а това, на което бе станал свидетел, също не го оставяше да заспи. Бе видял с очите си как едно племе успява да докопа момиче и буквално го разкъсаха на парчета. Забиваха калните си напукани нокти и късаха парчета месо, които тъпчеха в пълните си с изгнили зъби усти, докато тя още пищеше. Писъците ѝ отекваха всяка вечер в съзнанието му. Все още бе като пред очите му как едно изнемощяло от глад племе се влачеше през Къси Дол с надежда да намери каквото и да е за ядене, един от членовете падна и всички се спуснаха към него. Докато го разкъсваха, от двете страни на улицата полетяха камъни, които събориха по-голяма част от изнемощелите човешки останки. Друго племе им бе направило засада и сега щеше да пирува с измършавелите им тела. Видя как всички се изреждат на оцелелите жени, а след това прерязват гърлата им. Главата го болеше ужасно, трябваше да заспи, а мисълта дали да не заспи завинаги, се прокрадваше с тихи стъпки към него в пещерата.

* * *

Август 2026

Чу се трополене и чупене на клони на близо до входа и Стамен бързо избърса очите си. Прибра снимките и се заслуша. Някой бягаше наблизо. Момчето пропълзя до входа на пещерата и погледна през клоните – между дърветата се мярна сянка, която след малко се материализира в бледо лице с хлътнали, опулени от страх очи – Петър! Той беше приятел на Стамен от скоро, един от онези, които помнят, бе намерил убежище от другата страна на потока и двамата си помагаха от време на време. Зад гърба му се чуха бързи стъпки и Стамен изтръпна – преследвачи, щяха да го открият! Петър протегна ръце и отвори уста, но преди викът му да изскочи от нея, от гърдите му щръкна дървено копие. Той се свлече на земята с поглед, вперен в клоните, зад които се криеше Стамен. След секунди около него се появи група мършави хора, които приличаха на скелети, полети с пластмаса. Бързо го разчлениха и започнаха угощението си на място, като мляскаха и сумтяха звучно. Стамен не бе страхливец, особено след всичко преживяно, но усети как топлата струя потича надолу по краката му, докато гледаше тенджерата пред входа.