“Броеницата на Кълвача” – Але Горска

Aле Горска спечели втора награда в конкурса “Хорър дизайн” 2024 на издателство и списание “ЛитДизайн”с разказа си “Броеницата на Кълвача”.

Напоследък се чудех колко още бих могъл да оцелея без сън. Не че не задрямвах за кратки интервали през нощта, но съвсем скоро се будех, а после не можех да заспя изобщо часове наред. Тъмни и натрапчиви мисли хвърляха променлива сянка върху невронните ми пътища като ято лешояди. Ту се снишаваха, ту отлитаха нависоко, а когато им се отдадеше възможност, ровеха в главата ми, разкъсвайки на парчета всичко, по което кълвяха. Денят ми преминаваше в потиснато и разнебитено психическо състояние – по-зле и от паянтова постройка, която всеки момент можеше да падне. Единственото успокоение бе, че работата, която най-вероятно скоро щях да изгубя, ми позволяваше да не се срещам на живо с други хора. Можех да го правя онлайн и то без камера, само със слушалки и микрофон. Това беше добре, защото едва ли лицето ми, обременено от постоянното безсъние, би могло да мине за човешко такова. Бялата карнавална маска на ужаса и страданието, деформирала като гротеска лика около веждите ми, би накарала всеки от другата страна на камерата спонтанно да смени канала с такъв, по който не излъчват брутален филм на ужасите. Предполагам, че налудничавият и блуждаещ, почти мъртвешки поглед, сенките под очите и изпитото ми бледо тебеширено лице, контрастиращо на дългата ми черна коса, биха могли да се харесат на някоя поетична дама, с която бих могъл дори да встъпя в брак впоследствие. Но по-добре за всички, с които се налагаше да общувам по работа или не, бе, че не ползвах камерата на лаптопа, а само слушалки и микрофон. През останалото време пазарувах онлайн всичко необходимо. Водех кошмарен нощен живот, изпълнен със сенки и съмнения, обрулени като зрели круши от настървените ръце на глада ми за сън, а сутрините, изстисканкато лимон, се отправях към света на хората, които очакваха да съм що-годе адекватен и да работим заедно. През нощите се въртях между белите чаршафи като омотан от санитарите луд, който е буйствал жестоко и едва са успели да укротят. Бях уловен в клопката на тревожните мисли, че най-вероятно съвсем скоро ще изгубя работата си, заменен от някоя изчислителна машина.

***

През последното десетилетие светът се бе променил завинаги. Изкуственият интелект беше интегриран навсякъде в ежедневието, андроиди свободно се разхождаха сред хората, милиарди устройства взаимодействаха непрестанно помежду си и обменяха огромни количества данни всяка секунда. Покрай постоянната надпревара за технологичен прогрес и неуморната разработка на все по-усъвършенствани и интелигентни устройства хората напълно бяхме пренебрегнали предупрежденията на учените, че човекът не е предвиден да съществува нормално в такава среда. Ние практически живеехме сред безброй силни електромагнитни полета, които вече бяха повлияли безпощадно на биологичния ритъм и нервната ни система, и бяха довели до драматични промени в мозъчната активност. Човеците страдахме от масово безсъние. То се превърна в безпощадна арена на постоянен стрес и тревожност, депресии, убийства и самоубийства, конфликти и неадекватни действия. На всички нас – човеците, ни бе отнето нещо, което приемахме за даденост, откакто съществувахме – сънят. Не можехме да продължаваме така, но решение като че ли нямаше. Бяхме изпуснали нещата от контрол, докато се надпреварвахме в създаването на все по-усъвършенствани технологии. Сами си бяхме причинили това безумие и вече нямаше връщане назад. Всеки бе започнал да се спасява както може.Хората бягаха от градовете и ужаса на безсънните нощи и се стичаха в доскоро изоставените села. Но бъдещите селяни носеха и технологиите със себе си, от които вече бяха напълно зависими, и не след дълго и по тези места положението ставаше също толкова нетърпимо колкото и в големия град.

***

След дълго търсене къде да се скрия и аз, бродене из планини, гори, хълмове и безброй кошмарни нощи намерих едно затънтено почти обезлюдено село с няколко жители високо в планината, до което нямаше нормален път, а за да го достигнеш, трябваше да вървиш по горски пътеки, по чукари и камънаци. Реших да се установя там, за да се опитам да възстановя съня и евентуално – разума си.

Откакто заживях на село се налагаше да водя по-скромен живот, опитвайки се да оцелея някак след предстоящото ми уволнението и да мога да си плащам сметките. Нощ след нощ, обсебен от тревожни мисли, се гърчех хванат на тясно върху гъсто изплетената паяжина на новия ред, а опитите ми за сън се бяха превърнали в есенен листопад.

Хората не си мечтаят да сънуват ужасяващи неща. В това бях сигурен. В желанието ми просто да заспя се молех на Морфей за поне един дълбок и непробуден сън, ако ще да прилича на сериал със сто и един кошмара.

Малката и уютна къща в края на селото, която превърнах в свое убежище, се намираше близо до една ферма, но не чак толкова, че да усещам разни миризми и шумове. Дори ехото от блеенето на овцете донякъде ме успокояваше. Продължавах все така да страдам от безсъние, придружено от кратки интервали на накъсани дремки. Всяка привечер се разхождах по една пътека в гората с надежда след това да ме споходи сън. Вървях и вървях, докато не се озовях на един хълм, от който наблюдавах залеза. Заглеждах се в червените оттенъци, досущ приличащи на кървясали очи на вампир, и за кратък миг си представях как бивам ухапан от него и започвам съвсем нов живот, в който аз съм господар на нощта и я подчинявам на тъмните си страсти. Така за кратък миг успявах да се разсея от киселинния дъжд, който разяждаше душата и мислите ми. Ярките и живописни цветове сякаш се опитваха да ме хипнотизират и загледан в тях потъвах в миг на забрава.

Веднъж се забавих доста след разходката, и за да не замръкна в гъсталака, реших да променя маршрута и продължих покрай фермата. Понякога минавах от там, за да съкратя пътя, ако прекалено дълго се бях застоял на хълма. Никога не бях засичал стадото, нито овчаря, но все пак живеех отскоро в селото. Този път обаче го срещнах. Овчарят тъкмо прибираше от паша животните и почукваше с гегата си по едно дърво на входа на фермата: „Чук, чук, чук, чук, чук, чук“. Овцете бяха разположени по целия път и трябваше да ги изчакам да преминат. Не знам как се случи – от скука ли, от друго ли, но започнах като на шега да ги броя, а ритмичното почукване на овчаря, докато прибираше животните в стопанството, ме караше да отброявам в такт с гегата: „Чук, чук, 1, 2, чук, чук, 3, 4, чук, чук, 5, 6… овце…“. Неусетно бях преброил петдесет и пет овце, а почукването на овчаря беше досущ като на кълвач и спонтанно го кръстих точно така – Кълвача. Дали потропването, дали броенето помогнаха – не знам, но целият този ритуал ме накара да искам да съм си вече в леглото, което точно в този момент не мразех, както всяка друга нощ.

И да – случи се чудо. Тази нощ успях да заспя така, както не ми се беше случвало от доста дълго време. Спах дълбоко и непробудно, а на следващата сутрин се събудих с усмивка и изпълнен с живец. Насладих се на ароматното кафе, с удоволствие си вършех работата, умът ми бе остър и хармоничен и не усещах дори и капчица дисонанс. Почувствах се като прероден. Луда работа. Следващата привечер не просто се озовах по същото време на същото място, а застанах като истукан и заброих стадото в ритъма на почукването на Кълвача. Таях надежда, че чудото може би ще се случи отново. „Чук, чук, 1, 2, чук, чук, 3, 4, чук, чук, 5, 6… овце…“ Отново стигнах до петдесет и пет и пак ме обзе същото спокойствие. И отново спах дълбоко. Следващата привечер потретих, след нея пак и пак, и за седмица се превърнах в съвсем нов човек, без обременени мисли, отпочинал и зареден с енергия. Пристрастих се към този ритуал, но Кълвача започна да се смущава и да му се струва твърде странно поведението ми. Така и не разменихме нито дума – беше глухоням и единственото, което чувах от него, бе ритмичното почукване. Усетих как започва да се изнервя от моето присъствие и при последната ни среща ми сочеше с гегата да си продължавам по пътя, сякаш се заканваше. Превърнах се в нежелан посетител на входа на фермата. Започнах да дебна стадото кога се прибира и го причаквах, криех се сред храстите и дърветата и броях, и броях от там – в гората до фермата. „Чук, чук, 1, 2, чук, чук, 3, 4, чук, чук, 5, 6… овце…“ Веднъж дори заспах в гората, унесох се и се събудих скован от студ в ранната утрин. Вече не можех да си представя да не получавам дозата си за приспиване. Пристрастих се като наркоман към този ритуал и нямаше да се откажа от него – никога.

Само че една привечер не чух потропването от гегата на Кълвача, видях само стадото без него. Реших, че някъде се е забавил и започнах да броя: „1, 2, 3, 4… овце…“. Прибрах се и си легнах. За първи път от много време не успях да заспя. Въртях се между чаршафите и се чудех какво се бе объркало. Единственото, което липсваше този път, бе почукването на Кълвача по дървото на входа на фермата. Реших да отида там, за да се опитам да надникна в къщата му. Без него не се получаваше този ритуал. Докато слизах надолу по пътя и го осветявах с фенерчето, се натъкнах на ужасна гледка. Намерих Кълвача проснат на земята, а до тялото му се търкаляше гегата. Проверих пулса му – овчарят беше мъртъв. Не знам от кое повече се ужасих – че не е жив или че ме чака отново безкрайното безсъние. Панирах се и мислите ми трескаво се забиха по невронните ми пътища, разгръщайки безплътната картина на несигурността какво ме очаква. И тогава се породи следният въпрос – в опустяло село с едва трима жители фермери, които по цял ден бяха по полето, дали някой би забелязал веднага, че Кълвача липсва. Най-вероятно не – поне не и веднага. Тогава ми хрумна план как да върна Кълвача на стадото, за да мога да заспя отново.

Прибрах се набързо у дома, взех един голям чувал, малка количка, с която си превозвах дърва за огрев, и се върнах за Кълвача. Закарах го до моята къща и оставих чувала с тялото му в двора. Проверих подробно в интернет как може да се запази тяло за по-дълго време, евентуално да се балсамира, и намерих необходимата информация. Покрих чувала с шу́ма от двора, ако случайно надзърнеше някой, макар че това едва ли щеше да се случи. Не бях близък с никой от тримата в селото. Трябваше да направя така, че ритуалът ми да продължи – почукване и броене по определено време, на определено място, по дървото на входа на фермата. Купих всичко необходимо, балсамирах тялото внимателно, премахнах дясната ръка и поставих механична такава да държи гегата. Най-сетне хобито ми да се занимавам с електроника се отблагодари. После закарах балсамираното тяло с изкуствената ръка при дървото, изправих го и пробвах да видя дали ще се получи. Включих механизма и Кълвача сякаш оживя. Започна да почуква с гегата си по дървото така, както трябваше. Останах доволен от резултата, но имаше един проблем. Ако някой от тримата ми съселяни минеше случайно покрай фермата, щеше да види балсамираното тяло на Кълвача с механичната ръка. През последната седмица, докато бях зает с подготовката и с изработването на механизма, извеждах стадото на паша, за да не се усъмни никой. Въпреки че безсънието се бе завърнало, настървено работех по механичната ръка и свързването ѝ с тялото на Кълвача. Час по-скоро исках да поспя. Нервите ми бяха опънати толкова много, че ме изправиха пред неизбежния избор да скоча отнякъде или да направя така, че тримата жители на селото да изчезнат едновременно, за да не ме издадат, ако научат истината. В замъгленото ми от безсъние съзнание, в изкривената действителност, която чертаеха мислите ми, всичко, което измислих, ми се стори правилно. Купих няколко бутилки ракия и поканих всеки от тях да ми дойде на гости тази вечер, да си пийнем, да се сближим, нали сме съселяни в това опустяло село. Не бях виждал досега някой да ги посещава, което беше в полза на плана.

Тримата ми съселяни се съгласиха да дойдат на гости. Предварително бях изкопал три дълбоки гроба. Поканих ги в различни часове, за да имам достатъчно време за действие. Зашеметих всеки от тях в гръб, докато седеше на масата, напъхах го в чувал и го пренесох с количката за дърва до гроба му. Там ги зарових всичките. Имах чувството, че от безсъние мозъкът ми се сипе по земята като сняг на парцали. Заради всичко, което се случи, скитах цяла нощ из гората с фенерчето, за да успокоя по някакъв начин гъмжилото вместо глава, което ме укоряваше, че съм постъпил ужасяващо и грешно с хората. Ходих и до хълма – чудех се дали да не скоча и всичко да приключи. Гравитирах от чувството за вина какво бях сторил, до безумното примирение, че съм постъпил така, както безсънните ми очи ми бяха продиктували реалността – изкривена, но правилна – според лудостта на обременения ми и замъглен от липсата на сън мозък.

Рано сутринта отидох до фермата. Изведох стадото на паша и не спрях да си гледам часовника за точния час, в който трябваше отново да се случи чудото. Надявах се да станат нещата с Кълвача. Привечер се запътих със стадото към фермата. Всичко трябваше да протече по точно определения начин – час, място, почукване, броене. Пристигнах на секундата. Включих механизма на Кълвача и започнах да броя: „Чук, чук, 1, 2, чук, чук, 3, 4, чук, чук, 5, 6… овце…“. Стигнах до петдесет и пет, усетих онова спокойствие, както всеки път, когато извършвах ритуала. Прибрах стадото, върнах се вкъщи, легнах и заспах. Спах така дълбоко, както се полага на един човек след такъв къртовски труд, след толкова изхабена енергия.

На следващата сутрин се събудих от удар по рамката на леглото и последвало разтърсване. Тримата жители на селото ме бяха наобиколили от всички страни и ме гледаха. Реших, че халюцинирам, че още спя, че това не е реално събитие. Само дето беше самата истина. От тях стърчаха болтове. Боже мой, оказа се, че фермерите, които обработваха нивите, а после събираха реколтата, бяха андроиди. Очевидно бяха оставени тук от производителите да обработват нивите и да събират продукцията. От единия от тях от вътрешната разнебитена страна на мястото, което при човек би било гръден кош, висеше метална табелка на фирмата производител на плодове и зеленчуци, която разпознах като име от рекламите по телевизията. Сега бе ред на андроидите да ме накажат. Омотаха ме с въже, а после ме заровиха жив в един от гробовете, които бях изкопал за тях. Пръстта нахлуваше в устата ми, в очите ми, навсякъде. Задушавах се. Да си безпомощен и да не можеш да направиш нищо, за да се спасиш, а само да гледаш как помръква всичко в пръстта, която се изсипва върху теб. Не пожелавам такава смърт никому.