“Тишина и обувки от кучешка кожа” – Даниел Венциславов

Даниел Венциславов е отличен с първа награда в конкурса “Хорър дизайн” 2024 на ЛитДизайн”с разказа си “Тишина и обувки от кучешка кожа”.

Двамата танцуваха в абсолютна тишина. Лъковете на музикантите се плъзгаха по струните, а пръстите им се вихреха по клавишите на инструментите им, без да издават никакъв звук. Нямаше звуци дори от дишането им. Тишината бе топла и всепоглъщаща.

Балната зала беше обляна в светлината на стотици танцуващи пламъци на свещи, отразяващи се в мраморния под, който поглъщаше звуците от обувките им.

Лицето ѝ бе близо до неговото. Усещаше топлия ѝ дъх на бузата си, а меката кожа на лицето ѝ се докосна до неговата и той настръхна.

Вдигна ръката ѝ и я завъртя. Русата ѝ коса описа полукръг, заедно с червената ѝ рокля. Тя се усмихна и го притисна по-силно към себе си.

Внезапно усети ръката ѝ по-твърда. Видя как лицето ѝ се покрива със старчески петна. Кожата ѝ започна да обвива плътно костите, преди да се напука. Лицето ѝ хлътна, а очите ѝ започнаха да се стичат по голия ѝ череп. Продума нещо, което тишината погълна.

Опита да се отдръпне, но кокалестите ѝ ръце се бяха вкопчили в него.

Дрехите ѝ висяха по голите кокали, след което се свлякоха на земята.

Погледна ръцете си – по тях нямаше кожа, само кости, които започнаха да се ронят…

Тиходар се събуди с писък, който чу дори през шумозаглушителите си, въпреки че бяха последно поколение и заглушаваха шума до 85%. За негово нещастие, това не бе достатъчно да заглуши и многодетните му съседи от горния етаж.

Полежа няколко минути, гледайки в тавана на една педя от него. Мекотата му провисваше леко на местата, на които стъпваха съседите му. Когато се преместваха, връщаше предишната си форма.

Едно от децата скочи и таванът провисна десетина сантиметра. Това се случи близо до лицето му. Мръдна внимателно глава, стана превит и слезе по стълбичката.

Под леглото имаше гардероб, пералня и хладилник. Извади бутилка студен чай и отпи голяма глътка. Върна я и взе купа с овесени ядки. Без да прави дори крачка, се пресегна и спусна масата и стола, до момента прибрани плътно в стената. Седна да изяде закуската си, гледайки през малкия прозорец, до който бе санитарната кабина.

От антрето, което бе на три крачки от него, се чу шум. Обувките му от кучешка кожа. Най-удобните обувки, които бе имал, но имаха един недостатък – трябваше да се разхождат сутрин и вечер, иначе ставаха раздразнителни.

Обу ги и взе асансьора до минус 42 етаж, където бе един от парковете на подземния небостъргач. В кабината имаше машина за кафе – купи си капучино.

Въздухът навън бе студен, но свеж. След няколкоминутна разходка стигна до един препикан ъгъл, обувките му спряха и отказаха да продължат. Знаеше какво трябва да направи, но не гореше от желание. Въздъхна и се огледа. Беше учудващо празно. Имаше само петдесетина човека, но в близост бе само една жена, разхождаща пора си.

Свали ципа на дънките си. Отне му няколко секунди, преди да маркира ъгъла. Обувките изглеждаха доволни и го поведоха с бърза крачка към следващия ъгъл.

Разходи ги още малко и се отправи към асансьора. В първите три не успя да се качи, въпреки, че побираха до петдесет човека.

С всеки следващ етаж, шумът ставаше все по-силен.

Гореше от нетърпение да стигне до лабораторията. Днес очакваше нова проба тишина от новооткрита гробница. Трябваше да довърши и статията си – бе открил, че тишината е като тъмната материя в космоса – намираше се навсякъде, стига да знаеш как да я достигнеш.

Работеше в най-малката от четирите държавни лаборатории за тишина. Имаше и няколко частни. В една от тях работеше Том, негов съученик от гимназията, който винаги търсеше прекия път, в опит да надхитри системата. В началото бяха приятели, но с времето пътищата им се разделиха.

Докато чакаше метрото, видя жена с шапка от лисича кожа и обувките му започнаха да ръмжат. Не ги чу, но усети леко гъделичкане по пръстите си. Шевовете, свързващи кафявата кожа с бялата подметка, леко се разхлабиха и той усети хладен въздух по стъпалата си, когато влакът пристигна.

Влакът бе от старите. На прозорците му се прожектираше съобщение, че шумозаглушителите са в неизправност. Предупреждаваше хора без шумозаглушители, или с остарели модели такива, да не се качват.

Минаха няколко спирки, а влакът се изкачваше по-близо до повърхността. Шумът стана осезаемо по-силен. Предстоеше единственият участък, който бе на повърхността. От години се търсеше решение да го върнат под земята, но термалните води в този участък създаваха проблем, изискващ прекалено много средства.

Влакът бе препълнен, както обикновено по това време. Имаше много спирки, на които стотици хора не успяваха да се качат, което ги караше да размахват ядосано ръце.

На спирката преди външния участък отново се появи съобщението с големи червени букви: „Шумозаглушителите на влака са в неизправност. Молим хората без шумозаглушители, или с модели с под 65% шумопоглъщане, да напуснат влака.“

Външният участък бе покрит с полупрозрачен син тунел, през който се виждаха очертания на огромни същества с множество крайници и трептящи тела.

Шумът веднага подейства на хората, а тези с по-стари модели сбръчкаха болезнено лица. Един от тях не издържа и покри ушите си с ръка. Тиходар знаеше, че това няма да помогне. Честотата на този шум можеше да бъде заглушена единствено с ново поколение заглушители.

Влакът зави рязко. Мъжът залитна, устройството му падна и се търкулна в тълпата. Той изкрещя беззвучно, държейки дясното си ухо с ръка.

Хората около него не се впечатлиха от случващото се. Някои го погледнаха незаинтересовано, а други не направиха дори това.

Тиходар започна да си проправя път към мястото, където устройството беше паднало. Беше му много трудно с всичките тези хора.

След трийсетина дълги секунди го намери и погледна към мъжа, който се бе свлякъл на земята. Между пръстите му се стичаше кръв.

Когато успя да се добере до него, мъжът беше мъртъв.

Присви очи, за да спре напиращите си сълзи. Усети как обувките му се обвиха по-здраво около стъпалата му и сякаш леко го милваха.

Погледна останалите пътници с болка и ярост в очите си. Искаше му се да крещи, но знаеше, че е безсмислено. Никой от пътниците не се впечатли от погледа му, както не обърнаха внимание на мъртвия, лежащ в краката им.

Стигна до лабораторията и вратите се отвориха безшумно. Стените, подът и таваните бяха облепени с шумопоглъщаща пяна. Тишината бе твърде крехка и бяха взети всички възможни мерки, за да се съхрани целостта ѝ.

Пяната бе рядка и скъпа. Използваше се само в лабораториите за тишина, в апартаментите на видни политици, и в тези на най-заможните.

Отиде в съблекалнята, преоблече се в специалния работен костюм от безшумна материя и обу пантофи с мека подметка върху обувките си.

В кабинета му имаше две пратки. Взе тази от гробницата, която бе в черна шумоизолирана кутия. Отвори я внимателно и извади стъклена епруветка с бяла гумена тапа. Огледа я. Изглеждаше празна, но знаеше, че не е.

Извади спринцовка и я забоде в тапата. Издърпа един милиграм тишина и я постави в машината за тишиннообработка. Зъбните ѝ колела бяха направени от силикон, облепен в шумопоглъщаша пяна, както и всички останали движещи се части.

Докато машината калкулираше, излезе навън. Тишината бе опасна и трябваше да прави почивки на всеки петнадесет минути, докато работеше в лабораторията. Понякога се отплесваше и обувките му напомняха, че е време за разходка.

Светна първата зелена лампичка и Тиходар погледна през микроскопа. Пробата изглеждаше напълно прозрачна. Започна да върти колелцето и да приближава. След десетото приближаване, спря да брои.

Реши, че пробата е компрометирана, когато видя малките кафяви частици шумозамърсяване. Бяха в разнообразни неправилни форми. Приличаха на бълхи, изкривяващи въздуха около себе си с вълните, които излъчваха.

За кратък миг в съзнанието му проблесна стичащата се кръв от ухото на мъртвия мъж в метрото и космите по ръката му настръхнаха. Тръсна глава в опит да я прогони.

След като светна втората лампичка, на черния екран излезе коефициентът на тишинност на пробата. С бели числа грейна числото 95.1%.

Очите му се разшириха невярващо. Не беше виждал толкова чиста пробва досега.

Направи почивка и отиде до компютъра, за да съобщи добрите новини на Министерството по тишина, но забеляза втората кутия, за която бе забравил.

Отвори я. Имаше съобщение написано на шумонеутрален плат. Разгъна го и го прочете наум:

„Аз печеля,

Том Мидгли“.

В кутията имаше шумозаглушители с 99.9% заглушаване.

Тиходар се стъписа. Знаеше, че това е невъзможно, освен ако…не, нямаше начин да са позволили употребата на изкуствена тишина. Това бе опасно и забранено от Министерството на тишината.

Според брошурата в кутията, устройствата щяха да бъдат налични по магазините от утре. Много скоро всеки щеше да притежава от тях.

След работа се прибра и извади шумозаглушителите. Нещо в него го гъделичкаше. Постави ги в ушите си и ги включи. Секунда след това тишината го обгърна като нежна прегръдка. Усещаше мир и покой, беше като в оазис от шумния подземен свят.

Времето бе изгубило същността си и той не знаеше колко бе прекарал в абсолютната тишина, но дори не се запита.

Внезапно спокойствието изчезна. Сенките в стаята започнаха да се изкривяват и удължават, поглъщайки всичко наоколо. Тогава я видя – жената в червената рокля, танцуваща в мрака. Лицето ѝ беше меко осветено, но с всяко движение бръчките ѝ се задълбочаваха, а кожата ѝ се състаряваше и се разтапяше като восък от свещ. Тя протегна ръка към него, плътта ѝ се разтягаше и късаше, разкривайки гол скелет. Усмивката ѝ оголи редица черни остри зъби.

Тиходар опита да избяга, но краката му се вцепениха. Почувства как собствената му кожа започва да се напуква и отлепя от костите. Усети гнилостна миризма, която го погълна. Вдигна ръце в опит да махне шумозаглушителите, но щом ги докосна, пръстите му се разпаднаха и се превърнаха в сива пепел.

Жената в червената рокля се приближи, празните кухини на лицето ѝ поглъщаха останалата светлина на помещението. Устните ѝ шепнеха нещо беззвучно. Обгърна го с кокалестите си ръце и го поведе на танц.

В антрето, обувките му започнаха да скимтят. Не бяха разхождани от дни, а на три метра от тях, Тиходар танцуваше бавно в средата на стаята. Сам.