“Последната колфина” – Кръстю Мушкаров

Кръстю Мушкаров е отличен с първа награда в конкурса “Хорър дизайн” 2024 на ЛитДизайн”с разказа си “Последната колфина”.

– Внимавай! Отпред, вдясно, между дърветата!

Не виждам никаква опасност, но се доверявам изцяло на своята колфина и стискам още по-здраво дръжката на копието. Върхът му описва колебливи кръгове във въздуха, докато напрегнато се взирам в мрака. Но безуспешно.

– Сигурна ли си, че там има нещо?

– Разбира се, че съм сигурна! – кипва тя. – Някога да съм те подвеждала?

Въпросът ми е безсмислен, защото и двамата знаем отговора. Тя вижда много по-надалече, особено нощем, има значително по-остри слух и обоняние и усеща всичко, което се случва наоколо. Има и още поне пет-шест други сетива, които дори не знам как да нарека. Сякаш седи в центъра на някаква огромна невидима паяжина и долавя дори и най-малкото потрепване. А за всичко останало, за което дори на нея й липсват сетива, разчита на безпогрешния си инстинкт. Понякога дори ми се струва, че може да предвижда бъдещето. А способността й да предусеща опасността изглежда направо свръхестествена. Изобщо не помня колко пъти е спасявала живота ми, нито колко успешни ловни похода сме провели заедно.

– С какво ще нападне? С нокти, зъби или опашка?

– Не знам – объркано признава тя.

Това вече е ново – веднъж и тя да не знае нещо. Неизвестната опасност е едно, но опасност, която дори колфината не може да разпознае, е нещо наистина сериозно. Затаявам дъх, прикляквам и се опитвам да се слея със земята. И чакам.

– Бягай! – крещи панически тя. – Бягай назад към онези скали.

– Дръж се здраво! – прошепвам и хуквам в указаната посока.

Подчинявам се светкавично и без изобщо да се замисля. Тичам с всички сили и разсичам студения нощен въздух, самият аз превърнал се в копие. Покрай мен свистят дървета, над мен прелитат клони, но тя ме предупреждава навреме и аз ги избягвам и се гмуркам под тях. Подсказва ми за всяко нестабилно камъче, на което бих могъл да стъпя и да се подхлъзна и се нося над земята почти без да я докосвам. Но когато я моля да ми каже нещо за преследвача, тя мълчи. А това вече започва сериозно да ме плаши.

– Кажи поне дали ни настига?

– Не, стои на едно място – отвръща тя, но усещам напрежението й. Явно опасността не е преминала.

– Да спра ли да бягам?

– Продължавай така, аз ще ти кажа ко…

Усещам леко гъделичкане по гърба, между лопатките. Точно където е любимото място на колфината да се сгуши. И само след миг ме пронизва нейната болка. Ослепителна и оглушителна болка, която ме удря в носа, опарва езика ми и пулсира по върховете на пръстите ми. Сякаш всичките ми сетива крещят в един глас.

Продължавам да тичам напред, като в последния момент избягвам някаква ниско провиснала лиана. Изобщо не я видях, преди почти да ме шибне през очите, а и колфината не ме предупреди за нея. Да ме изостави в такъв момент си е чисто предателство.

– Точно сега ли реши да подремнеш? – питам я язвително, но тя не отговаря. Очаквам хаплива забележка, възмущение, укор, обида или дори вълна от ужас, но тя просто мълчи. А това е дори още по-лошо.

Спирам за миг да си поема дъх и протягам ръка към гърба си. Искам да я погаля успокоително, но пръстите ми напипват само мократа ми от пот кожа. Колфината я няма. Без нея светът изведнъж започва да се свива около мен. Става все по-малък и скоро се простира малко по-далече от протегнатата ми ръка. Дотам, докъдето стига погледът ми.

***

С колфината сме заедно почти откакто се помня. Разделяли сме се само три пъти, но винаги знаех точно къде е и бях почти сигурен, че ще се съберем отново. По много древна традиция всеки млад ловец трябва да си избере колфина преди първия си лов. Или по-точно, да я помоли тя да го избере. Затова отиваме при езерцето, където живеят, и потапяме в топлата бълбукаща вода ръце с протегнати пръсти и обърнати нагоре длани. После чакаме мекото, почти неосезаемо гъделичкащо докосване. Понякога тя идва веднага, друг път отнема цял ден, а някои хора се връщат оттам с празни ръце. Няма по-лошо проклятие за човек от това да бъде отхвърлен от колфина. Не стига самия позорен факт, че никоя не го е избрала, но и животът без нея е много труден. Оставените да разчитат само на собствените си сетива са непълноценни членове на племето. По-трудно общуват с другите, не стават за ловци и са в постоянна тежест на племето. Грижим се за тях, разбира се, храним ги и им разказваме по някоя и друга история, но обикновено ги заобикаляме по-отдалече.

Моята колфина ме избра почти веднага. Пропълзя по пръстите ми и доверчиво се сви в дланта ми, потрепвайки леко с пипалца и антенки. Мъничкото й полупрозрачно телце приличаше на шепа вода, която съм гребнал, за да утоля жаждата си, и изглеждаше толкова беззащитно и уязвимо. Внимателно я сложих на врата си и тя потече надолу по гърба ми и се закрепи за него, причинявайки ми само лек сърбеж. И веднага се почувства като у дома си. Тя сама ми го каза, иначе нямаше как да разбера. Проговори ми, но без да издаде нито звук. Просто я чувах в мислите си, все едно шепне в ухото ми. И оттогава не спира да ми разказва истории, една от друга по-интересни и удивителни. А тя знае много, защото всяка от колфините усеща всичко, което са преживели нейните посестрими. Живее много дълго и никога нищо не забравя.

Оттогава сме все заедно. Само веднъж годишно тя ме моли да я отнеса за малко при родното й езерце. Може би за да обмени мисли, спомени или мечти с другите от своя народ, може би за да се размножава? Тогава оставам сам и сърцето ми се свива от ужас, че може да не се върне при мен. Седя на брега и я чакам, останал за първи път от толкова време насаме със собствените си мисли. Без ободряващото й присъствие, без шегите й, без забавните й истории. Усещам самотата си почти като физическа болка, която ме сграбчва за гърлото и ми пречи да дишам. Чакам, страхувам се и се надявам. И накрая тя винаги се връща.

Понякога й угаждам, като ловя животни, които не харесвам особено, но тя много обича. Има едни малки летящи същества, наречени перколити, които са много пъргави и са особено трудни за улучване дори с нейна помощ. Месото им е съвсем малко и е много противно, а крилцата им са направо отвратителни, но са истински деликатес за колфината. И аз ги ям, като ги дъвча бавно и старателно, за да може тя по-добре да се наслади на вкуса им. А за благодарност тя ми пее една от своите песни. Но това не е просто музика, по-скоро прилича на оживяла приказка, сън наяве, вълшебно изживяване, което въздейства едновременно на всичките ми сетива. Потапя ме в историята си и напълно ме поглъща. И после дълго не мога да се върна в реалността.

Телата на хората са силни и са отлично приспособени за преследване и лов, точно както сетивните мрежи на колфините са незаменими при дебнене и проследяване. Така че се допълваме идеално. Те са твърде бавни и слаби и сами нищо не могат да уловят, затова откриват плячката вместо нас и ни насочват към нея. Предупреждават ни и за всякакви опасности и най-вече за дебнещи в мрака едри хищници. Спят съвсем малко и остават нащрек през цялата нощ, като бдят над нас, докато сме най-уязвими. А като отплата за помощта си впиват няколко смукалца в гърба ни и пият от хранителните вещества, които пренася кръвта ни. Взимат съвсем малко, а ни дават толкова много.

***

Така и не разбрах къде е опасността, за която ме предупреди колфината, нито какво представлява. Но нямам избор и тръгвам назад по стъпките си, за да търся своите изгубени сетива. Трябва да намеря моята липсваща половинка, която така добре ме допълва. Оглеждам се напрегнато, ослушвам се, затаил дъх, но знам, че е по-вероятно да се блъсна в заплахата, отколкото да я видя. Особено пък през нощта.

Струва ми се, че някъде отляво чувам гладното скърцане на зъби и замахвам с копието си, но острието му пронизва само въздуха. Като че ли накъде напред виждам две размазани червени очи, които се взират лакомо в мен. Правя колеблива крачка, после се изправям, разпервам широко рамене и крещя в опит да стресна хищника. Осъзнавам, че няма смисъл да се крия, защото ако там наистина има нещо, то вече ме е видяло, чуло и подушило. Точно както аз отдавна щях да съм го усетил, ако не бях изгубил колфината си.

Пристъпвам още веднъж, разтърсвайки копието над главата си. Извъртам се наляво и нанасям рязък смъртоносен удар на дебнещия ме там въздух, после правя същото надясно. Нищо. Изглежда съм съвсем сам в мрака. Освен колфината и това, което тя усети. И не знам кое ме плаши повече – нейната липса, или неговото присъствие.

Продължавам да вървя, слепешката опипвайки пътя си. Някакъв камък се преобръща под крака ми и аз политам напред. Спасяват ме бързите ми рефлекси и успявам да протегна ръце и да смекча удара в земята. И тогава, докато се мъча да се изправя, съзирам колфината на педя от носа си. Лежи неподвижно върху някакви треви, разперила безпомощно пипалцата и смукалцата си. Но защо не мърда, защо не пълзи към мен, защо не чувам радостните й възгласи от това, че съм я намерил?

– Добре ли си? Какво ти е? Кажи ми как да ти помогна?

Толкова рядко сме разделени, че ми отнема няколко секунди да се сетя защо не ми отговаря. Няма как да доловя мислите й, преди да я сложа на врата си и да свържем съзнанията си. Опитвам да я наместя, но тя безволево се свлича надолу, без да направи никакво усилие да се закрепи за мен. Хващам я във въздуха и опитвам отново, но тя пак пада.

В този момент чувам, по-скоро усещам със стъпалата си някакъв едва доловим звук. Като гръмотевица от много, много далечна буря. Трябва веднага да се махна оттук. Внимателно затварям пръсти около безжизненото тяло на колфината и хуквам да бягам. Без цел, без посока. Опитвам се да се разминавам с мътните, едва различими силуети на дърветата и се надявам да не се ударя в някой клон. Не чувам преследвача си и нямам представа колко е далече. Знам само, че е опасен.

Спирам за момент и отново слагам колфината на гърба си. Но този път не я пускам, а леко я придържам с ръка. И слушам. Надявам се да ми каже нещо. След малко ми се струва, че чувам отпадналите й мисли, толкова немощни и слаби, че може би само си въобразявам:

– У дома! Отведи ме у дома…

Ама разбира се, как не се сетих сам! Ако някой може да й помогне, това са тези от нейния вид. За щастие пътят към езерцето на колфините е лесен за намиране и следване дори от слепец. Точно какъвто в момента съм и аз. От много отдавна хората от племето дълбаят знаци в кората на дърветата, за да насочват натам младите ловци. И тъй като те лесно се губят, все повече и повече разширяваме зоната. Всеки вече посветен в лова трябва да бележи поне десет дървета, но всъщност обозначаваме много повече. И все по-далече. Не след дълго попадам на такъв знак и уверено поемам по следата.

Бързам, колкото мога. Спъвам се, падам, изправям се и продължавам. Старая се да не мисля за всички невидими и нечути заплахи, които ме дебнат в мрака. За окървавените зъби и пламтящите очи, за смъртоносните мускули и раздиращите плътта нокти. Настъпвам опашката или лапата на някакъв дремещ хищник и изненаданият му рев отеква от околните скали. Толкова мощен и гръмогласен, че дори и аз го чувам. Тичам без да спирам и той остава назад. Или поне така мисля, защото иначе нямаше да съм жив.

Разбрах, че съм стигнал до езерцето едва когато нагазих в него и топлата вода се разплиска около глезените ми. Това не биваше да го правя! Колфините много се ядосват на такова грубо нахлуване в територията им. И изпращат вълни от ужасна болка към всички сетива на натрапника. Ослепяват го, оглушават го и го давят с порой от агонизиращи възприятия. А тъй като са стотици, обединената им сила може да убие на място и най-едрия хищник.

Очаквам ярка експлозия в очите, земетръсен грохот в ушите и изгаряща болка по цялата ми кожа. Но някак ми се разминава. Отстъпвам бавно назад и излизам от водата. После почтително протягам ръка и полагам на повърхността й моята все така неподвижна колфина. Полупрозрачното й телце сякаш се разтваря в ленивите вълни и се превръща в една от тях. Чакам. Оставил съм пръстите си едва потопени във водата и се надявам на нещо, и аз не знам на какво. Някаква светлина или звук, някакво усещане. Каквото и да е. Едно малко чудо би било идеално.

Накрая получавам обнадеждаващ лек сърбеж по възглавничките на пръстите си:

– Аз съм, твоята колфина. Благодаря ти, че ме върна у дома.

– Добре ли си?

– Скоро ще бъда, но това няма значение, защото все пак ще ни разделят. Също като останалите хора, които вече са загубили своите колфини. Аз съм последната…

– Откъде знаеш какво е станало и какво ще се случи?

– Езерото ми каза. Ние общуваме чрез него, то ни свързва и събира мислите, спомените и съзнанията ни.

– Значи знаеш къде са другите от твоя вид?

– Уловени са от някакви хищници. Като този, който ни дебнеше.

Излиза, че в езерцето не е останала нито една колфина. Ето защо не ме наказаха за неволно проявеното неуважение.

– Нима ще ги изядат? – потръпвам от ужас. – Харесват ви на вкус, както вие не можете да се наситите на перколитите? Но щом другите още не са мъртви, значи можем да ги спасим!

– Не, за съжаление. Тези хищници са много по-силни и по-опасни от всичко, което някога сте виждали.

– Искаш да кажеш, което ВИЕ някога сте виждали, защото ние не можем. Но сме силни и бързи, имаме оръжия и се събираме в големи групи, способни да се справят с всеки враг. Това е нашето предимство. А вашето е, че виждате, чувате, усещате и знаете. Затова ти ще ни поведеш срещу зверовете!

– С тези няма да се справите.

– Защо, какво ги прави толкова опасни?

– Те приличат на вас, но са неизмеримо по-могъщи. Умни са и също като вас правят оръжия, но много по-опасни. Нещо като безшумна светкавица, която хвърлят надалече. С нея могат да режат, да пробиват, да убиват, и да парализират. Така са уловили другите колфини, така поразиха и мен. Но не се тревожи, грижат се добре за тях и не мисля, че искат да ги наранят.

– И как така никога не сме се сблъсквали с тези чудовища?

– Защото не са от този свят. Плуват между звездите и събират всякакви интересни и забавни неща и същества. Когато дошли тук, харесали песните ни и решили да ни вземат със себе си. И така това, заради което толкова ни обичате, се превърна в наше проклятие. Зверовете не знаят за връзката ни с вас, но дори да разберат, едва ли биха се отказали от удоволствието, което ще извлекат от нас. С твоя помощ им се изплъзнах веднъж, но скоро пак ще ме открият и ще дойдат за мен. Ще ме отведат към следващите светове по пътя си и ти не можеш да ги спреш.

– Но какво ще правя без теб? Какво ще правят хората без своите колфини. Очаква ни кратко, мрачно и сляпо бъдеще. Без помощта ви ще загинем.

– Раздялата е много тежка и за нас, но вие поне запазихте свободата си. И можете да оцелеете, ако се научите да използвате собствените си сетива. Ще ви помогнат тези, които наричате “отхвърлените”. Те всъщност виждат и чуват много по-добре от останалите хора, просто не го осъзнават. Нашата помощ би била почти безполезна за тях, затова и не им я предлагахме, поради което ги смятате за непълноценни. Не искахме да разбирате за това, защото можеше да решите, че вече нямате нужда от нас и да ни изоставите. А ние се нуждаехме от вас за прехраната си…

– Никога няма да ви изоставим! Връзката ни с вас е по-важна от ползата, която получаваме от доброто ви зрение и острия ви слух. Много повече ценим общуването с вас, историите, които ни разказвате и песните, които ни пеете. Те разпалват мечтите ни, въодушевяват ни и ни вдъхновяват. Някой ден нашите наследници ще се научат да виждат дори по-далече и да хвърлят копие дори по-точно, отколкото с вас. А щом онези пътешественици могат да плуват между звездите, ще успеем и ние. И тогава ще дойдем за вас. Ще ви търсим навсякъде и ще ви намерим. Ще ви освободим и отново ще заживеем заедно, споделяйки храната и мечтите си.

– А ние ще ви очакваме с нетърпение. Представи си само колко нови светове ще видим и какви красиви песни за тях ще ви пеем…