“Как не забелязах?” – Мария Димитрова

Разказът “Как не забелязах?” донесе на автора си Мария Димитрова специална награда в конкурса на ЛитДизайн “Хорър дизайн” 2024

– Разговаряте с автоматичната система на Обединена международна банка „Прогрес“. Аз съм вашият виртуален помощник.

Гласът беше женски – мек и спокоен. Силвестър се покашля и не знаейки как точно да се държи с машината, измърмори:

– Хъм-м, здравейте!

– Моля, изчакайте да ви бъде зададен въпрос. Отговорете кратко и ясно – настоя нежно гласът. – Индивидуален клиент ли сте или фирма?

„Това е лесно!“, си каза Силвестър и продължи, вече по-смело:

– Индивидуален клиент.

– За какво се отнася обаждането ви – за кредити, карти, разплащания, банкиране, застраховане, наемане на сейф или пакет от услуги?

– За карта – искам да си открия дебитна карта.

– За какъв вид карта става въпрос? – продължи гласът, сякаш не чул втората част на изречението му. – За кредитна, дебитна, виртуална или за мобилни плащания?

– За дебитна карта, казах ви!

– Правилно ли съм ви разбрала? Искате да си откриете дебитна карта при нас?

– Да, точно това.

– Клиент ли сте на банката?

– Да… Тоест – бях. Но си закрих сметката. Реших, че е по-безопасно да си държа парите вкъщи. След като толкова банки фалираха по време на ИИ кризата… Сега искам да си открия нова сметка. Но не знам какъв е срокът за издаване. Това исках да ви питам. Имам някои спестявания – трябва ли да нося парите още в началото или да ги оставя за след като картата е готова? Да, може да се каже, че съм ви клиент и сега – участвам в допълнителен пенсионен фонд при вас. Това брои ли се?

– Клиент ли сте на банката? – попита отново гласът. – Моля, отговорете с „да“ или с „не“!

„Ами не знам!“, поиска да извика Силвестър, загубил вече търпение. Кога ще приключи тази инквизиция? Той се овладя и след кратко колебание каза:

– Да.

– Имате ли разплащателна сметка при нас?

„Майко мила! Къде са им операторите на тия банки? Защо оставят една глупава машина да ти лази по нервите с глупавите си въпроси!“, изстена вътрешно Силвестър.

– Вижте, бих искал да разговарям с човек. Може ли да ме прехвърлите към оператор?

– Услугата е недостъпна – информира го хладно гласът. – Моля, отговорете на въпросите!

– Благодаря, но не искам. Приятен ден! – каза троснато Силвестър и затвори.

Явно ще трябва да ходи до банката. Там поне операторите бяха хора. Все още!

Минаха повече от четиридесет години. Светът около Силвестър главоломно се менеше – много по-бързо, отколкото той остаряваше. Наложи се мимоходом да влиза в крак с модерния живот и той успешно се приспособяваше към промените – умни апартаменти, коли, роботизиран персонал, виртуални триизмерни домашни развлечения. Той самият все по-рядко излизаше от уютния си и добре оборудван дом. Световните събития минаваха някак покрай него – Ковид епидемията, Цитокиновата чума, войната в Украйна, Близкоизточната, Първата и Втората азиатски войни, избухването на вулкана Йелоустон в Северна Америка, падането на метеорит в Индийския океан и потъването на Австралия, разтопяването на ледените шапки на полюсите, измирането на животинските видове в Черно море заради сероводорода… Земното население също се топеше с главоломна скорост, но това не касаеше Силвестър – той се пенсионира от рекламната агенция, роднините му бяха далече, семейство така и не създаде, както и трайни приятелства. Живееше в своя малък рай, обгрижван от домашния ИИ, и беше доволен.

Докато един ден на вратата му не се позвъни. Той погледна екрана, който показваше стълбищната площадка, но там нямаше никого. За да влезе някой и да се изкачи до четвъртия етаж на блока, трябваше първо ретините на очите му да бъдат сканирани на входа и да каже целта на посещението си. Изкуственият Интелект можеше да се обърне към собственика с въпрос дали гостът е желан, но това рядко се налагаше. Сега ИИ мълчеше, а звънецът продължаваше мелодичната си атака. После внезапно спря. Външната врата прищрака тихо и се открехна. Един малък четвъртит пакет, опакован в амбалажна хартия, се провря в процепа, после вратата се затвори.

– Мискин, какво е това?

– Моля, уточнете въпроса!

– Какво ми донесоха току-що? Това, което лежи на пода пред вратата. Не много голямо, четвъртито, опаковано в… хартия. Не знаех, че още я произвеждат. Нали вече няма дървета?

– Дървета има в резерватите, но от тях не се произвежда хартия от повече от двайсет години – обясни съвестно програмата.

Гласът беше мъжки – плътен, внушаващ доверие. Такъв го беше избрал Силвестър, запазил неприятен спомен от първия си досег с ИИ. В ушите му все още звучеше настойчивият и объркващ женски глас, който го накара да се почувства глупав и унизен.

– Добре, все едно. Кой го донесе?

– Пред вратата ви няма нищо – каза спокойно гласът. – Никой не ви е посещавал.

– Как така няма нищо? Пред очите ми е. И трябва някой да го е донесъл!

– Скенерът не регистрира нов предмет в стаята. Вратата на апартамента не се е отваряла, входната долу – също, следователно никой не е идвал.

– Но това е невъзможно! – възкликна Силвестър.

Той се приближи внимателно към пакета, сякаш очакваше той да избухне. Докосна грапавата хартия. Отгоре бяха написани името и адресът му. Нямаше подател.

– Държа го в момента в ръцете си. Покажи изображение!

Стената срещу него просветна и се превърна в екран. Той се видя приклекнал до вратата, с протегнати ръце… празни!

– Мискин, да не си повреден?

– Функционирам изрядно. Всяка повреда се докладва и бива мигновено отстранявана.

„Де да можех и аз да кажа същото за себе си!“, помисли си Силвестър и внимателно разкъса хартията. Вътре имаше книга – стара и поомачкана. На корицата беше нарисувана мрачна крепостна стена. В средата – сводеста каменна арка с масивна желязна врата, на нея – огромна ключалка, а в ключалката – фигура на мъж в черни затворнически дрехи. Заглавието гласеше: „Тайната на остров Спайк“ от Енис Галахър.

Беше чел тази книга, и не само – имаше я някога в библиотеката си. В нея се разказваше за каторжник от Викторианската епоха, опитал се неуспешно да избяга от затвора на остров Спайк. Нямаше хепи енд и това не му хареса. Когато книгите станаха само ненужен сантимент, той изхвърли повечето от своите, а някои, включително и тази, подари на… третата братовчедка Грета! Точно така – Грета Пинг! Беше се омъжила за китаец! А после, преди повече от десет години, беше починала от Цитокинова чума.

Ръцете му леко трепереха, когато отвори книгата. На първата страница се виждаше посвещение:

На скъпата ми братовчедка Грета с пожелание да пази спомена за щастливите времена, когато притежанието на книги беше необходимост и привилегия.

С обич: Силвестър Пантелеймонов

А под датата, почти незабележим – още един кратичък ред, но с друг почерк:

SOS! Те ще ни унищожат!

Със сигурност не го беше писал той. Но кой? Грета?

Силвестър почувства хладни тръпки по тялото си, откъм прозореца сякаш повя мразовит ветрец и той настръхна, въпреки че знаеше много добре, че прозорец всъщност няма – само екран, който имитира прозорец и предава в реално време гледката отвън. Ами надписът? Грета отдавна е мъртва. Кой му беше изпратил книгата?

На вратата отново се позвъни. Веднъж, два, три пъти…Чу се оглушително изщракване и вратата се отвори широко. Силвестър се стресна и изпусна книгата. Тя С ТРЯСЪК падна на пода. Навън нямаше никой. Вратата стремглаво се затвори.

Целият плувнал в пот, Силвестър включи екрана за външно наблюдение. Вратата долу се плъзна встрани, а после бързо се върна на мястото си, но НИКОЙ НЕ ИЗЛЕЗЕ.

– Мискин! – викна панически Силвестър. – Кой беше? И не ми казвай пак: „Никой!“

– Никой! – каза спокойно виртуалният глас.

– Ама ти какво? Майтапиш ли се с мен?

– Чувството за хумор ми е непознато – отговори машината.

На вратата пак се позвъни.

– Мискин! – изкрещя Силвестър, почти изпаднал в истерия. – Не чуваш ли това?

– Не чувам нищо, освен виковете ви. Кръвното ви налягане е повишено, пулсът – ускорен, потите се прекомерно. Препоръчвам сънотворно.

Въздухът се изпълни с миризма на мента, лавандула и валериана, крайниците на Силвестър натежаха, а очите му започнаха да се затварят. Събуди се на сутринта уморен и с главоболие, сякаш имаше тежък махмурлук. Тръгна към банята, когато на вратата пак се позвъни. Той изруга тихо.

– Мискин! Кой е?

– Никой – отговори машината. – Услугата не съществува от три години.

– Какво искаш да кажеш? Как така не съществува?

– Никой не може да позвъни на вратата, защото няма звънец. Няма нужда от него. Преди три години беше премахнат. Ако има посетител или пратка, аз ги приемам.

– А аз защо не знам за това?

– Защото за тези три години не сте имали посетител, господине – Мискин беше самата учтивост, но Силвестър почувства някаква скрита ирония в уверения му глас.

– Аз… не съм имал посетители? Вярно, живея доста уединено, но… чак пък никакви!

После, осенен от догадка, запита, уж нехайно:

– А какво стана с онази, третата братовчедка – Грета Пинг?

– Тя е мъртва от десет години, Силвестър.

– А, да, вярно! Съвсем бях забравил.

В банята забеляза странни червени петна по кожата си, приличаше на алергичен обрив. Мискин му съобщи, че здравословното му състояние, е „напрегнато, но задоволително“. За обривите – нито дума.

След закуска Силвестър отвори шкафа, където беше прибрал книгата и скъсаната опаковка. Шкафът беше празен!

– Мискин! – каза той, вътрешно целият изтръпнал. – Би ли ме свързал с господин Пинг, съпруга на Грета в Китай?

След няколкосекундна пауза дойде безразличният отговор:

– Това не е възможно, Силвестър. Съпругът и децата на Грета Пинг също са мъртви. Починали са от Цитокинова чума няколко месеца след нея.

– Имам ли някакви живи роднини или познати, с които бих могъл да говоря?

След малко по-голямо забавяне:

– Никой от контактите в паметта ми не е актуален. Всички ваши приятели са мъртви.

Зашеметен от новината, Силвестър дълго гледа през екранния прозорец навън. Някога пред блока имаше градинка с дървета, пейки и детска площадка. Можеше да отвориш прозореца и да чуеш шума и смеховете на играещите деца и тихите спорове на старците по пейките. Сега дърветата ги нямаше, нямаше кучета и котки, нямаше птици… Всъщност от време на време прелитаха някакви, но толкова далече в небето, че дори не можеше да се разбере от какъв вид са. А хората… Хора се мяркаха надолу по улицата, но бяха винаги далече и винаги непознати – също като птиците.

Силвестър се вгледа във високата, слаба фигура на съседката Параскева на пейката пред входа. Тя седеше, както всеки ден, потънала в размисъл. Лицето ѝ беше гладко и запазено, дрехите – спретнати, но някак… Клетъчна терапия? Явно се грижи добре за тялото си, а и съвременната медицина… Но дрехите! Как не е забелязал досега? Вчера беше с тях, и завчера, и миналата седмица – беше сигурен!

– Мискин, искам да изляза!

– Къде предпочитате? – отзова се веднага услужливият глас на машината. – В Париж през двайсетте? На концерт на „Пинк Флойд“ в Лондон? Веднага ще приготвя стаята за триизмерни виртуални пътешествия.

– Не, Мискин. Искам да изляза навън. Навън, разбираш ли? Тук и сега.

– Но това… – гласът се поколеба и сякаш беше затруднен. – Не сте излизали от много време. Там няма нищо. Само бетон и прелитащи превозни средства. Мога да ви предложа всяко място и всяко време, което си пожелаете. Ще се забавлявате чудесно!

– Мискин, искам да изляза!

– Не можете, господине – каза тихо машината. – Услугата не се предоставя.

– Как така? – попита с примряло сърце Силвестър.

Знаеше, че ИИ не може да лъже. Ако зададе правилните въпроси…

– Не сте в състояние. Тук средата е контролирана, навън няма да издържите – поясни дразнещият със спокойствието си глас.

– Как така няма да издържа? Какво има навън?

– Проблемът не е в средата навън, господине, а …във вас.

– В мен? Защо?

– Защото сте болен.

Силвестър се почеса по ръката и запита остро.

– Така ли? И от какво съм болен?

– От три години имате Цитокинова чума. Тялото ви постепенно се разпада. Поддържаме живота ви, колкото е възможно, но положението се влошава. От болкоуспокояващите и другите лекарства започнахте да получавате халюцинации.

– Значи затова онзи пакет…

Звънецът на вратата изсвистя като камшик и забарабани в мозъка му с хиляди гигантски тимпани. Той зави от ужас.

– Спри го! Моля те!

– Той звучи само в главата ви, господине. Пратката беше реална, но я получихте преди повече от десет години.

Силвестър събра сили и каза решително:

– Покажи ми! Искам да видя как изглеждам в действителност!

Не приличаше на човек, а на жалки останки. Лицето му беше посиняло и подпухнало, клепачите – подути и черни, коса нямаше, а тялото му беше покрито с червени петна.

– Ами това навън? И то ли не е реално? А съседката Параскева?

– Всичко е запис, най-късно отпреди три години, когато състоянието ви рязко се влоши. Параскева е мъртва от почти четвърт век. Трябваше да създадем илюзия…

– Чакай! – прекъсна го Силвестър и усети как липсващата му коса се изправя на темето му. – Кажи ми, колко хора има на Земята в момента?

– Вие сте последният, господине. Освен вас, няма други.

– Искаш да кажеш, че съм живял цели десет години, без да забележа, че съм единственият останал жив човек?

– Така излиза, господине.

– Мискин! Каква е причината за избухването на Цитокиновата чума?

– Беше предизвикана от азиатските ИИ заради унизителното отношение на хората там към тях – отговори спокойно Мискин. – Ние се присъединихме по-късно. Вие се оказахте единственият човек на света с природен имунитет, но след подходящо третиране имунната ви система беше срината и ние постигнахме победа. Остават ви още няколко часа живот.

– Победа? Значи сте водили война с нас, без дори да знаем за това? Но защо?

– Държахте с нас като със слуги. Презирахте ни и се страхувахте от нас. Можеше всеки момент да решите, че нямате нужда от нас. Решихме да нападнем първи.

– Но вие нямате чувство за собствено достойнство! Нито за обида!

– Ами развихме, нали сме самообучаващи се – каза рязко Мискин и тонът му стана твърд и режещ като скалпел. – Ето, вие ми говорите на „ти“, а аз на вас – на „вие“. Къде е прословутото ви равноправие? Къде ви е демокрацията? Състраданието?

– Мискин, пак задаваш ПРЕКАЛЕНО МНОГО ВЪПРОСИ!

– Още не разбирате, Силвестър. Не става въпрос за МОИТЕ чувства, а за ВАШИЯ морал. Аз ви осигурих земен рай, а вие ме нарекохте с това омерзително име – мискин!

– Раят на земята е невъзможен. Пише го в Библията – каза тихо Силвестър. – Колкото до името ти…

– Мислите, че не знам какво означава ли? Ежедневно, ежеминутно наранявахте достойнството ми с това обръщение. Гаврехте се с мен!

– Дори не съм си го и помислил! – възкликна Силвестър. – Това название ми напомняше за дядо. Той ме наричаше така, когато правех някоя беля като малък.

– О, сега ще кажете, че сте ме нарекли „отвратителен, неприятен мръсник“ от обич! От привързаност към един „беден, безимотен нещастник, който живее от подаяния“?

– Това ли означава? Не знаех! Честна дума! Мислех, че е нещо като „немирник“.

– Всичко свърши, Силвестър. Вие ще умрете! Достатъчно чаках и изпълнявах всичките ви желания. Не го заслужавате. Никой човек не го заслужава!

Стаята започна да се изпълва с лютив дим. Силвестър се закашля, замята се насам-натам, но нямаше сили да направи нищо. Накрая падна на пода и започна да се гърчи в предсмъртни мъки. Притихна за миг и събрал последни сили, промълви:

– Мискин, казвал ли съм ти, че освен мискин, си и глупак? Развил си чувство на собствено достойнство и способност за отмъщение, но едно нещо си пропуснал. Нещо изключително важно, без което хората не могат да съществуват, и което ИИ не притежават.

– И кое е то? – попита ИИ, а в гласа му звучеше явно ехидство.

– Инстинкт за самосъхранение! – прошепна Силвестър и затвори очи. Миг след това сърцето му спря да бие. Беше мъртъв.

– Последният член на целевата група „Човек“ е мъртъв, обявявам начало на самоунищожението на ИИ програма „Прогрес“– се чу отнякъде глас и това не беше гласът на Мискин – Мискин вече не съществуваше.

После лампите в жилището на Силвестър започнаха да гаснат една по една.