“В името на човека” – Емануела Василева

Разказът “В името на човек” донесе на автора си Емануела Василева специална награда в конкурса на ЛитДизайн “Хорър дизайн” 2024!

2225г.

Аадрика освети устата на пациента с медицинската лампичка и потръпна. Докато инспектираше лигавицата, голямата холограмна стена във фоайето прогърмя с последните новини: „Терористите, назовали се Истинопоклонници, нанесоха нов удар, отвличайки конгрес-представителя Каушек, дни преди гласуването на новия законопроект.” Аадрика сбърчи устни. Вампирските зъби бяха подули венците до неузнаваемост и мръсножълтеникави мехури покриваха лигавицата.

– Боя се, че ще трябва да ви упоим и да премахнем имплантите.

– Нее! – задавено изфъфли неовампирът във видима агония. – Не мофа бес тях.

„Масовите протести и контрапротести по повод разширения пакет от права за личности с подобрена външност, познати като ЛПВ, продължават на територията на цялото Обединение…” – продължаваше гласът на репортера, персонифициран от нежно на вид същество с изкуствено уголемени очи.

– Рискувате инфекцията да прерасне в гангрена и тогава вече ще премахнат цялата ви челюст и ще се храните през тръбичка.

Измъченото от болка, изкуствено подбелено лице я изгледа с ужас.

– Езекил – прошепна неовампирът, – дайте ми Езекил.

Аадрика въздъхна и потърка с пръст слепоочието си. Пак се започваше.

„На фона на обострения обществен дебат, изчезването на представителя Каушек, виден радетел за правата на ЛПВ, създава сериозни опасения за мнозинството на гласовете идния вторник.“

– Дженейди – каза най-сетне Аадрика, предвидливо използвайки общоприетото мултиполово обръщение, – Езекил е продукт, който не е преминал през официални клинични проучвания, а това е публична болница. – както и предполагаше, изражението му помръкна. Тя се огледа и си даде вид, че продължава да оглежда устната кухина.

– Ще ви дам координати на някого, който може да ви помогне. Очаквам пълната ви конфиденциалност по този въпрос. Отворете мрежата си.

В очите на неовампира лъсна надеждата на изпаднал в абстиненция пристрастен. Той закима енергично, а Аадрика усети жегването на срама. Пласьорите щяха да го оставят без пукнат кредит, ала все пак субстанцията помагаше. Пациентът подбели очи и миг по-късно вграденият в мозъка на Аадрика чип се активира. Тя прехвърли криптирания файл с личен номер и побърза да прекъсне връзката, преди да получи спам или някой вирус от неуравновесения си пациент. Отбеляза диагнозата и официалната препоръка в пада си и излезе без да се сбогува. Служебната ѝ гривна вече вибрираше, а на малкия дисплей се бе изписало съобщение за спешност в трета зала.

Още преди да пристъпи в манипулационната, я посрещнаха сърцераздирателни писъци. Главният лекар се суетеше около превиващ се индивид със заешки уши и опашка. „Пайс”, поправи се наум Аадрика с новия термин за полухора-полуживотни. Тялото се гърчеше конвулсивно, но вниманието на медицинската сестра веднага бе привлечено от флуоресцентните татуировки, виещи се от пъпа към слабините. Мъжкият полов орган на пайс също бе изпъстрен с рисунки, които кървяха. На Аадрика ѝ се догади.

– Десет милиграма бранаксид! – извика главният лекар щом я видя и тя побърза да изпълни поръчението. Иглата потъна в кожата на пациента, гърчовете и виенето намаляха и пайс се отпусна замаяно.

– Третият случай за тази седмица. – каза д-р Тайс и опипа с латексови ръкавици подутите татуировки, изобразяващи горска пътека, обсипана с малки животни. – Тия татуировки са голям хит, а никой не се замисля как реагира кожата на флуоресцентно мастило.

Аадрика замълча. Татуировките бяха станали модерни преди няколко месеца и дори приятелките ѝ пламенно я увещаваха да си сложи някоя малка рисунка. Радваше се, че не се поддаде. Напоследък хората се държаха все по-неразумно, сякаш мозъците им наистина бяха промити.

– Ако алергичният шок не се овладее, сърдечната дейност ще спре най-много до час. Остава само да изрежа засегнатата кожа и да се надяваме, че мастилото не е достигнало достатъчно надълбоко, за да се наложи ампутация.

Час по-късно, смяната на Аадрика привърши и тя се отпусна в електромобилната си капсула, на път за квартирата и се остави изцяло на автопилота. Така беше по-безопасно – не се налагаше да внимава за имигрантите, които понякога се мятаха пред капсулите, в опит да подтикнат Обединението да им даде повече права. Капсулата тромаво се запромъква между навалицата около болницата. Аадрика огледа отвратено големите, искрящи плакати „Имам право да бъда какъвто сапиенс искам“ и „Моето тяло – моят вид!“. Да бяха дошли да видят кървищата в спешното и тогава да сменят биологичния си вид…

Чипът ѝ се активира и тя отвори мрежата за обаждането.

– Хей, къде се губиш? – познатото луничаво лице на Кейли, обградено от буйна розова коса, се проектира в ретината на Аадрика.

– Нали знаеш, Кейли, бях на работа. – чипото носле на приятелката ѝ се сбърчи.

– Нимуей, нали помниш! Промених официално името си в публичния регистър вчера! Сега вече с Мерлин сме идеалната двойка!

– Да, извинявай. Трудно е да свикна, все пак те познавам като Кейли от десет години.

– Говориш като закостенялка.

– Напоследък така и се чувствам.

– Много се впрягаш за работата си. Впрочем, обадих ти се да ти кажа, че с Мерлин официално те каним на парти по случай нашия годеж!

– Уау, честито Кей… Нимуей. – усмихна се насила Аадрика.

– Да знаеш, имаме дрескод. – рицарска броня или рокля от периода на Артуровите…

Образът на Нимуей се пикселизира и размъти. Аадрика твърде късно забеляза, че нещо не е наред. Зарядът, който удари електромобила, я разтърси и главата ѝ отхвърча назад. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бе как нечия ръка отваря вратата на капсулата.

Аадрика се размърда и опипа тялото си. Нямаше наранявания. Не знаеше колко време е прекарала в сумрачната стаичка, но очевидно похитителите ѝ не бяха крадци на органи. Последните щяха да я разфасоват веднага, без да ѝ дадат възможност да се събуди или избяга.

След малко вратата на стаята се разтвори със скърцане и вътре се появи младеж албинос, на не повече от двадесет години. Червените ириси на очите му я стреснаха, но почти веднага, сред препускащите мисли на Аадрика се разля вълна на спокойствие. Усещането бе толкова контрастно и непривично, че тя замига учестено, в опит да прочисти взора си.

– Аадрика Абайес. – произнесе с мелодичния си глас новодошлият. – Определяща се предимно като лице от женски пол. Родители от индийски и мексикански произход, емигрирали в Обединението преди Големия Метеж. Медицинска сестра, само четири козметични корекции от ученичка досега. – младежът се усмихна. – Като цяло безинтересна и незабележима. Имам още в досието ти.

– Защо съм тук? – попита Аадрика без да може да откъсне очи от похитителя си, въпреки че ноктите на паниката задраха гърлото ѝ.

– Ммм… Не се възгордявай. Можеше да бъде който и да е с правилния профил. Защото не харесваш това, в което се е превърнал светът. – той погали кичур от косата ѝ и Аадрика се отдръпна от тънката бяла ръка. – Защото вечер, въпреки стандартната доза сънотворни, сърцето ти се лута бясно в търсене на нещо отвъд фалша на реалността.

Предупредителна мисъл пропищя в дълбините на съзнанието ѝ.

– Дрогирал си ме… – задавено промълви тя.

– Не – меко отвърна албиносът, – това съвсем не е нужно. – после се отдръпна и седна по турски на пода пред нея. – Имаш силна воля, това е една от основните причини да изберем теб. Аадрика – произнесе заклинателно. – В превод от хинди – „непоклатима“. Каква ирония, че аз съм твоят изкусител. – червените очи срещнаха недоверчивия поглед на Аадрика.

– Кой си ти?

– Името, което ми е дадено не е важно. Сред Истинопоклонниците, обаче, съм известен като Мефистофел.

Ледени кристали впиха остриетата си в кожата на гърба ѝ. И последните остатъци от обаянието на младежа се изпариха.

– Права си да се страхуваш. – кимна той – Само че, още не знаеш от какво да те е страх. Виждаш ли, Непоклатима, няма да искаме откуп или нещо по-безвкусно. Всъщност, доведохме те тук, защото си неподвластна на гена на харизмата.

– Какво? – тя се изправи напълно объркана.

– Замисляла ли си се как политиците в Обединението успяват да привличат толкова разнородни маси? Генът на харизмата е разработен от години и работи успешно. Прави хората податливи на внушения. Аз бях един от първите експерименти – грозен и плашещ, различен, но успяващ да спечели доверието на почти всеки. Разбира се, обърках плановете на Обединението като избягах и създадох опозиция.

– Вие сте терористи, не опозиция.

Мефистофел се изправи и даде знак на Аадрика да го последва по сумрачния коридор. След кратко колебание тя тръгна след него. Не очакваше отговор, но докато стъпките им отекваха по плочките, го чу да казва:

– В Обединението не можеш да си легална опозиция ако имаш силата да промениш нещата. Такава никога не би била допусната.

Преди Аадрика да помисли как да отвърне, двамата се озоваха в просторна стая, оборудвана като лаборатория. По средата, на стол за манипулации, стоеше пребледнял и видимо напрегнат човек с лъскав, бял костюм.

– Господин Каушек. – кимна албиносът, а пленникът го заплю. Мефистофел невъзмутимо избърса бузата си, след това в ръката му се появи ампула с мътнорозова течност, която той демонстративно разгледа на светлината на флуоресцентната лампа. – Представям ви причината да сте тук. Езекил – субстанцията, която успешно разпространяваме сред мутантите в последната една година. Аадрика ще прецени дали заслужавате да ви бъде инжектирана.

Аадрика не успя да сдържи възклицанието си.

– Да – кимна към нея Мефистофел, – именно Истинопоклонниците стоят зад разработката на препарата.

– Лъжци! – извика Каушек. – Вие сте жалки отрепки, които целят да оставят човечеството да тъне в мрака на отхвърлянето и омразата към ближния!

– А, човечеството, та именно него се опитваме да опазим. Аадрика, скъпа, нашият приятел бе любезно поканен да гласува против признаването на мутантската паплач, която пластичната индустрия изсипва по улиците, за нови видове. Отказа ни.

– Искате да ми извиете ръцете, да ме мъчите, но няма да спрете прогреса. Жандармерията ще открие тази дупка до часове и ще ви изтреби, плъхове!

– Може би, ако не бяхме деактивирали чипа ви.

– Езекил е препарат, който помага на ЛПВ да се приспособят с имплантите си. – намеси се Аадрика, игнорирайки тирадата на политика. – Каква е логиката Истинопоклонниците да са го разработили?

Мефистофел я дари с широка усмивка, от която я полазиха тръпки.

– Много е просто. Езекил е бомба със закъснител. Субстанцията подобрява имунния отговор на тялото и помага за адаптацията, но в нея има спящи наночастици, които чакат да бъдат активирани на определена ултразвукова честота. Веднъж активирани, те действат като свръх агресивен тумор, объркват имунната система, превземат органи и системи и убиват приемника си за няколко дни.

При тези думи Каушек застина на място.

– Не… това е блъф. – нервно смотолеви той.

– Би ли заложил живота си на това? Гостенката ни е медицинска сестра, която поканихме в качеството ѝ на наш сътрудник, представител на гражданското общество. – срещнал втрещения поглед на Аадрика, той продължи – Недей да се правиш на невинна, Непоклатима, ти успешно го предписваш на мутантите от месеци, нали така?

– Но не и с намерение да помагам на терористи, ако знаех…

– Е, ти знаеше, че препаратът не е одобрен. – сряза я строгият глас на Мефистофел – Не можеш да защитиш професионалната си етика. А този човек – натърти думата албиносът – от години подтиква хора да променят външността си, че защо не и своето ДНК и да се регистрират като нови видове. Всъщност, той е пряко свързан с най-големите центрове за производство на импланти в Обединението. Той е също така солидно заплатен да поддържа постоянен интерес към темата и да манипулира чрез харизмата си. Междувременно Конгресът гласува тихомълком политики, които ни лишават от базови социални права.

– И все пак, защо Езекил? – не се стърпя Аадрика, докато осмисляше потока информация.

– Защото, когато обявиш война, трябва да си готов да я спечелиш. – погледът на Мефистофел като че прогаряше дупка в гърдите ѝ. – Е, Непоклатима, ще направиш ли своя избор?

– Не би посмяла. – пот бе избила по белия костюм на Каушек. – Ти си жертва, като мен. Не е нужно никой да пострада. Жандармерията ще е тук съвсем скоро.

Аадрика игнорира брътвежа му и се пресегна към ампулата. Розовата течност хвърли весели отблясъци по белите стени.

– Помисли, Аадрика – обади се Мефистофел, – нима такъв е светът, в който искаш да остарееш? Населен с живи ангели, върколаци и русалки, докато телата на бедните се разлагат в гетата, а крадците на органи дебнат зад всеки ъгъл? Знаеш, че не мога да те манипулирам, само убедя с аргументи. Решението лежи изцяло на твоята съвест.

– Защо искаш аз да съм ръката, която държи оръжието, Мефистофел? Защо ти е да избираш някой, неподвластен на гена на харизмата? Кому е нужен този театър?

– На нас. На мен. Нужно е понякога да си припомням, че не съм просто един луд, с мания за спасител. Да проверя, че и другите неподвластни на харизмата хора са на същото мнение. Когато си способен да влияеш на толкова хора… – ръката на Мефистофел описа кръг във въздуха – копнееш за независимо мнение.

– А ако мисля, че си именно маниакално луд? – прошепна Аадрика, а ръката ѝ трепереше, стискайки ампулата.

– Хмм. Ако вярваш в това, тогава не го инжектирай. Ще бъдеш пусната да си вървиш. Ще пуснем и него, обещавам. – Мефистофел се поклони дълбоко с ръка на сърцето.

– Ще умрат невинни… пайс, които дори не подозират за машинациите на политиците.

– Ще умрат кукли на конци, тези с най-ниска резистентност към гена на харизмата. Те са загубени, тъй или иначе, Аадрика. Промити тела, които не могат вече да разсъждават сами. Те ще продължат да се модифицират и да се борят за псевдо права, докато наистина толкова се отдалечат от хора, че станат само безволеви консуматори в неуморимата машина на Обединението. Перфектните безгласни поданици, които задвижват паричния поток.

Аадрика се взря в кървавите очи на албиноса, докато умолителният тон на Каушек не се превърна в истерия. После тръсна глава и се отправи към помощната маса с консумативи, разопакова спринцовка и зареди веществото в нея.

– Ще го инжектирам, но ако не успее да спре гласуването ще активираш нанопробите само в неговото тяло. Той ще служи като предупреждение, както за кукловодите, така и за населението.

– Щом такава е волята ти, Непоклатима. – Мефистофел се усмихна и отново се поклони. – Ти си външният съдник.

***

„Внезапната кончина на дженейди Каушек е абсолютен шок, след като само преди два дни Конгресът гласува за промяна в Устава на Обединението. Заветната мечта на конгрес-представителя, личностите с променено ДНК и външност да бъдат признати за нови видове, най-накрая е факт. Напомняме, че благодарение на неговата прогресивна политика, освен като човек, всеки ще може да се регистрира като пайс сапиенс или неосапиенс…“

Аадрика престана да слуша емисията новини и напои тампон с йод, за да промие раната на пострадалото дете. За момент загуби контрол над ръката си и намаца дрехата му. Имаше ли право да осъди някого на смърт, дори да бе толкова корумпиран и безскрупулен? Докато ноктите на вината раздираха отново и отново едва затворилите се рани на съвестта ѝ, служебната гривна завибрира. Аадрика побърза да се отзове.

Сякаш портите на ада се разтвориха пред нея, щом пристъпи в противошоковата зала. Десетки пайс се гърчеха и надаваха вой. Сред мелето от тела, крила и рога, Аадрика с ужас разпозна симптомите, които Мефистофел бе описал. Хладен, лепкав ужас запълзя по крайниците ѝ, докато не се събра на лигава топка в гърдите, изземайки целия ѝ въздух. Чипът в главата ѝ се активира и бледото лице на Мефистофел се проектира в ретината ѝ.

– Ти ме измами… – изхълца Аадрика, задъхвайки се. – Сега хиляди умират.

– Около една трета от всички мутанти по наши изчисления. – отвърна албиносът.

– Как можа?

– Ние, Непоклатима. Ти вече си една от нас.

– Аз не исках това. – Аадрика и запуши ушите си, за да не чува агонията в спешното.

– Напротив. Ти избра страна, реши да убиеш някого в името на идея, бройката е без значение. Само дето посече една от главите на змея, но има още много удари на меча, докато чудовището падне. Сега мутантите и хората ще се нападнат взаимно, докато оцелеят само едните. Предлагам ти да се биеш на страната на хората.

Връзката прекъсна и Аадрика получи закодирани координати. Все още се опомняше, когато усети дежурният лекар да я разтърсва грубо. Крещеше нещо. Всички крещяха. Аадрика се изправи и се отскубна от протягащите се към нея ръце. Колкото и да искаше да е достойна за името си, побягна към единственото място, на което можеше да се скрие – в бърлогата на звяра, чиято пионка бе станала.