Талантливата Радостина Маринова – 2 част

В СЕБЕ СИ ЛЕТЯ

Какво е Любовта? – аз питам. – Време

не е, ни дълг или протегната ръка.

Награда тя не иска, не ще вземе

от тебе нищо, даже и троха.

Какво е Истината? – питам. – В нея

оглежда ли се някой, в самота?

Аз възжелах да я последвам, да се слея

с кристалния и образ, в тишина.

Какво е Свободата? – питам. – Зная,

за много сън е – невъзможен за света,

ала за мен е полет на крила в Безкрая,

защото Дух съм и във себе си летя.

09.02.2022 г., Шумен

СЕБЕ СИ НАМЕРИХ

Тъй много време губих да се лутам,

нанякъде да тръгвам, да се връщам…,

да диря отговори, да се питам

и другите да питам, за да сбъркам..

Тъй много време губих, за да мисля.

В очакване живях и във тревога.

С тъга отмервах сянката на дните

и търсех светлинката, пътя, Бога.

А тя е била скрита вътре, в мене,

в сърцето ми – една частица обич –

забравена, сломена, заклеймена,

затрупана от спомени-окови…

Аз търсех себе си, все отразена

в очите на останалите хора –

огледала от фалш и срам изопачени,

от лицемерие, от присмехи, от злоба…

Загърбих всичко… И отново тръгнах –

без предразсъдъци, без мисли суеверни

и неусетно в чистотата си се върнах.

Най-после себе си намерих!

16.07.1998 г., Варна

АКО НЯКОЙ ДЕН…

Аз не желая да получа – за заслуги –

местенце малко в малкия ти свят,

а се стремя към тебе, както други

се към богатство трескаво стремят.

Сърдечност търсех… и открих в мнозина,

но само в теб открих дълбочина.

И ако някой ден реша да си замина,

дано ме спреш със думичка една!

31.03.1999 г., Варна

ЗАЩОТО ВЯРВАМ!

Дори да ме застигнат

омраза, завист, мъст

и тяхната зараза

да плъзне в мойта кръв,

аз ще остана чиста,

с отворена душа,

защото съм способна да вярвам във това!

Дори да се продъни

земята в огнен ад,

зари от звездни мълнии

и гръм – да затрещят,

аз пак ще имам дързост

да не изпитам страх…

и с вик да ги прегърна, и да се слея с тях.

Дори светът да свърши

и времето да спре,

та вярата във всичко,

безмълвна, да умре,

аз все така ще вярвам

във себе си – докрай!

И нека с тази вяра

съдбата си играй!

15.06.1999 г., Варна

ПОЗВОЛИ МИ!

Позволи да те обичам – без остатък,

без доводи, без сметки, без тъга!

И без това животът ни е кратък –

да го пилеем във игра на суета.

Позволи да те обичам – без надежда,

без спомени, затънали във прах,

без планове, без глупави кроежи,

без минало, без бъдеще, без страх!

Позволи да те обичам – без да мисля,

със силата на всички сетива

и да не чакам нищо, нищо да не искам,

отплата да не диря, да греша!

Позволи да те обичам – без тревога,

без колебания, съмнения, без срам!

Това, което бях… и съм…, и мога…,

бих искала на тебе да го дам!

03.03.1998 г., Варна

УРОКЪТ НА СМЪРТТА

Нима ти щеше да цениш Живота,

ако не съществуваше Смъртта?!

Смъртта ти казва: „Давам време –

каквото искаш, да го вземеш!

Ще те изчакам най-великодушно.

Граби Живота! Всичко нужно

докрай изстискай! Наслади се

на всеки блян, на всяка мисъл,

на всяко дело! Свободата

ти давам аз…, а ти благата

на дни, отпуснати от мене,

презираш. Те са скъпоценни.

Ти плюеш върху мойта милост –

хабиш живота в свойта сила.

Във младостта си неразумен

и в старостта не си по-умен.

Та твоята житейска „мъдрост“

се изразява в два-три жалки трика.

„Живея!“ – мислиш, а пък всъщност

ти сам в ръцете ми се тикаш.

През шепите ти как изтича,

подобно пясък, всеки миг!

И даже с грешките си свикваш,

превръщайки ги в глупав тик.

Така Животът отминава –

прахосваш туй, което давам.

Не си ли хванал път погрешен?!

Как жалък си и колко смешен!

Най-ефикасен лек за туй пиянство,

уви, е мойто постоянство!

Ти мислиш (гласно или скришно):

„На този свят си нямам нищо!“,

но крясваш, щом ти се озъбя:

„Аз имам още що да губя!“

Затуй ти ходя по петите

и в тебе все ми са очите,

в гърба ти дишам, спотаена,

над тебе – сянка неизменна.

И не, защото туй ме радва.

Аз нямам никаква награда.

Но, само сещайки Смъртта,

в Живота виждаш светлина.

Затуй крещя: Живей, за Бога!

Живей и в радост, и в тревога!

И нека сълзи най-горчиви

изкупят други, по-щастливи!

И нека има плач и смях,

за да се чувстваш жив чрез тях!

И нека хората се любят,

а после сватби се празнуват,

деца се раждат и кръщават!

Във тях Животът продължава.

09.04.1999 г., Варна

ДАНЪК СУЕТА

Днес всички хора данък ми дължат,

защото на кантара ми тежат

еднакво грешките на злото и доброто.

На Суетата е такова естеството,

че без значение е, вярвай ми, мотивът

подвел те във посоката ти крива,

защото резултатът е един –

грехът ти е мой роден син.

Суета е всяко лошо дело,

щом мислиш, че постъпваш смело,

въставайки срещу закона,

добрите нрави или трона.

На дързост глупава играеш –

харесва ти да се ласкаеш.

Но тъй е и с доброто дело –

щом, удряйки в земята чело,

дори без сянка на съмнение,

изричаш смешното твърдение:

„Не съм способен на злина!“

Това не е ли Суета?!

Намразил друг, поради себе си го мразиш

и вярваш, че достойнството си пазиш,

а всъщност те яде отровна завист –

самолюбието води до ненавист.

Тоз, който превъзхожда те с душа,

със ум, със благородство, с красота,

на злобния ти присмех е мишена…

Комично е да бъдете сравнени,

че твойта малоценност ще шокира –

сравнението често комплексира…

Обичаш ли, е пак заради тебе,

защото този „друг“ ти е потребен –

на негов гръб да се почувстваш важен,

незаменим, желан, прекрасен даже…

Необходим ти е – да ти услужи

със вяра в теб самия, друже.

Обичаш този, който хвали,

а не упреква… Знай, едва ли

задълго ще се чувстваш тъй значим –

все някога ще спреш да си любим.

Но всеки жест на милост, проявен

във външност блага, не е доброта.

Не се самозалъгвай, надценен!

На Суетата дъщеря е Милостта.

Не ми излизай с номера, че можеш

за чуждата съдба да се тревожиш

тъй, както си за своята загрижен!

Та колкото човек да ти е ближен,

не казваш „аз“, а „тя“ и „той“,

проблемът – „нечий“, не и „мой“!

И гледайки ме право във очите,

нескромно си изтъкваш добрините:

„На този просяк, там, пари оставих;

бездомно куче с хляба си нахраних;

на рамото ми днес приятел плака;

към враговете си съм честен даже! Всяка

постъпка своя трезво преценявам!

Умея да забравям и прощавам!“

Със тез слова ми само смях докарваш –

това, което казваш, май го вярваш!

Да лъжеш себе си, уви, успяваш!

Не тъй е лесно мен да убеждаваш.

С половин уста на просяка си дал

пари – да те не гложди съвестта.

На кучето подхвърляш хляб излишен –

да се почувстваш по-добър и по-възвишен.

Приятел утешаваш – тъй дълга си

с готовност разтоварваш от гърба си.

И перчене е само честността ти

към всеки враг. Аз зная стойността ти.

Прощаваш лесно, даже твърде лесно –

не със сърце, а с дума кратка,

но памет имаш ти чудесна.

За теб мъстта е трижди сладка.

За другиго да се погрижиш ти харесва –

да пръскаш време, труд и средства,

но не за туй, че нявга ще го оцени,

а за да блеснеш в собствените си очи.

„Добър съм!“ – казваш си с усмивка…

Не са ли подла придобивка

стремежите ти милозливи

да правиш хората „щастливи“?!

Суетния предел достигнал,

сам паметник си би издигнал.

Суетна е и храбростта ти,

но казваш: „Гледай колко пъти

очи в очи срещу смъртта

заставал съм и със страха

преборвал съм се аз успешно!“

Забавен си ми. Колко смешно

кънтят в ушите тез слова!

Страхът на теб ти е в кръвта.

И ако някога си го надвивал,

не е от храброст, а си бивал

премного сляп – да проумееш

опасността. Ще онемееш

в мига, във който разбереш,

че време ти е да умреш.

Страхът те цял живот съпътства,

а храбростта е често безрасъдство.

И ако можеше да отрезвееш,

по-инак щеше да живееш –

по-предпазлив би бил и по-разумен,

по-малко смел, затуй – по-умен.

… Ала във мрежите ми се оплел,

ти крачиш със замаяна глава.

Дори пияният за себе си е смел.

Та Суетата е фитил за Смелостта!

Когато казваш: „Правя грешки,

но взимам си от тях бележки;

поуки трупам, за да виждам ясно,

по-обективно, мъдро, безпристрастно;

делата чужди трудно преценявам,

но себе си добре познавам

и знам, не ми е чужда Суетата –

при мене е отдавна на заплата!“,

постъпваш сам със себе си нечестно,

защото, знай, добре ми е известно,

че НЯМА по-суетна мисъл от това

да си признаваш собствената Суета!

Мен безразлична ми е твоята подбуда.

Заблудата е винаги заблуда!

От мен не може никой да избяга.

Затуй ще плащаш, както се полага!

Постъпките – добри и зли –

от мен не са ли вдъхновени,

от инфантилност страдат, та дори

от скромността са ощетени.

На тях им липсва цвят и стил,

дълбочина, посока, чувство.

От Суетата полза би добил,

но флиртът с мене е изкуство.

Дребнавата измама твърде лесно

надушвам аз. Не ми е интересна.

Ти научи си първо правилата,

Тогаз участвай във играта!

Играй с кураж и по-на едро!

Губи с достойнство – тъй е редно!

Ще те разкрия бързо, без съмнение,

но ще те гледам с уважение!

1.12.1998 г., Варна