May
Аутопсия на времето, Поезия
Талантливата Радостина Маринова – 2 част
В СЕБЕ СИ ЛЕТЯ
Какво е Любовта? – аз питам. – Време
не е, ни дълг или протегната ръка.
Награда тя не иска, не ще вземе
от тебе нищо, даже и троха.
Какво е Истината? – питам. – В нея
оглежда ли се някой, в самота?
Аз възжелах да я последвам, да се слея
с кристалния и образ, в тишина.
Какво е Свободата? – питам. – Зная,
за много сън е – невъзможен за света,
ала за мен е полет на крила в Безкрая,
защото Дух съм и във себе си летя.
09.02.2022 г., Шумен
СЕБЕ СИ НАМЕРИХ
Тъй много време губих да се лутам,
нанякъде да тръгвам, да се връщам…,
да диря отговори, да се питам
и другите да питам, за да сбъркам..
Тъй много време губих, за да мисля.
В очакване живях и във тревога.
С тъга отмервах сянката на дните
и търсех светлинката, пътя, Бога.
А тя е била скрита вътре, в мене,
в сърцето ми – една частица обич –
забравена, сломена, заклеймена,
затрупана от спомени-окови…
Аз търсех себе си, все отразена
в очите на останалите хора –
огледала от фалш и срам изопачени,
от лицемерие, от присмехи, от злоба…
Загърбих всичко… И отново тръгнах –
без предразсъдъци, без мисли суеверни
и неусетно в чистотата си се върнах.
Най-после себе си намерих!
16.07.1998 г., Варна
АКО НЯКОЙ ДЕН…
Аз не желая да получа – за заслуги –
местенце малко в малкия ти свят,
а се стремя към тебе, както други
се към богатство трескаво стремят.
Сърдечност търсех… и открих в мнозина,
но само в теб открих дълбочина.
И ако някой ден реша да си замина,
дано ме спреш със думичка една!
31.03.1999 г., Варна
ЗАЩОТО ВЯРВАМ!
Дори да ме застигнат
омраза, завист, мъст
и тяхната зараза
да плъзне в мойта кръв,
аз ще остана чиста,
с отворена душа,
защото съм способна да вярвам във това!
Дори да се продъни
земята в огнен ад,
зари от звездни мълнии
и гръм – да затрещят,
аз пак ще имам дързост
да не изпитам страх…
и с вик да ги прегърна, и да се слея с тях.
Дори светът да свърши
и времето да спре,
та вярата във всичко,
безмълвна, да умре,
аз все така ще вярвам
във себе си – докрай!
И нека с тази вяра
съдбата си играй!
15.06.1999 г., Варна
ПОЗВОЛИ МИ!
Позволи да те обичам – без остатък,
без доводи, без сметки, без тъга!
И без това животът ни е кратък –
да го пилеем във игра на суета.
Позволи да те обичам – без надежда,
без спомени, затънали във прах,
без планове, без глупави кроежи,
без минало, без бъдеще, без страх!
Позволи да те обичам – без да мисля,
със силата на всички сетива
и да не чакам нищо, нищо да не искам,
отплата да не диря, да греша!
Позволи да те обичам – без тревога,
без колебания, съмнения, без срам!
Това, което бях… и съм…, и мога…,
бих искала на тебе да го дам!
03.03.1998 г., Варна
УРОКЪТ НА СМЪРТТА
Нима ти щеше да цениш Живота,
ако не съществуваше Смъртта?!
Смъртта ти казва: „Давам време –
каквото искаш, да го вземеш!
Ще те изчакам най-великодушно.
Граби Живота! Всичко нужно
докрай изстискай! Наслади се
на всеки блян, на всяка мисъл,
на всяко дело! Свободата
ти давам аз…, а ти благата
на дни, отпуснати от мене,
презираш. Те са скъпоценни.
Ти плюеш върху мойта милост –
хабиш живота в свойта сила.
Във младостта си неразумен
и в старостта не си по-умен.
Та твоята житейска „мъдрост“
се изразява в два-три жалки трика.
„Живея!“ – мислиш, а пък всъщност
ти сам в ръцете ми се тикаш.
През шепите ти как изтича,
подобно пясък, всеки миг!
И даже с грешките си свикваш,
превръщайки ги в глупав тик.
Така Животът отминава –
прахосваш туй, което давам.
Не си ли хванал път погрешен?!
Как жалък си и колко смешен!
Най-ефикасен лек за туй пиянство,
уви, е мойто постоянство!
Ти мислиш (гласно или скришно):
„На този свят си нямам нищо!“,
но крясваш, щом ти се озъбя:
„Аз имам още що да губя!“
Затуй ти ходя по петите
и в тебе все ми са очите,
в гърба ти дишам, спотаена,
над тебе – сянка неизменна.
И не, защото туй ме радва.
Аз нямам никаква награда.
Но, само сещайки Смъртта,
в Живота виждаш светлина.
Затуй крещя: Живей, за Бога!
Живей и в радост, и в тревога!
И нека сълзи най-горчиви
изкупят други, по-щастливи!
И нека има плач и смях,
за да се чувстваш жив чрез тях!
И нека хората се любят,
а после сватби се празнуват,
деца се раждат и кръщават!
Във тях Животът продължава.
09.04.1999 г., Варна
ДАНЪК СУЕТА
Днес всички хора данък ми дължат,
защото на кантара ми тежат
еднакво грешките на злото и доброто.
На Суетата е такова естеството,
че без значение е, вярвай ми, мотивът
подвел те във посоката ти крива,
защото резултатът е един –
грехът ти е мой роден син.
Суета е всяко лошо дело,
щом мислиш, че постъпваш смело,
въставайки срещу закона,
добрите нрави или трона.
На дързост глупава играеш –
харесва ти да се ласкаеш.
Но тъй е и с доброто дело –
щом, удряйки в земята чело,
дори без сянка на съмнение,
изричаш смешното твърдение:
„Не съм способен на злина!“
Това не е ли Суета?!
Намразил друг, поради себе си го мразиш
и вярваш, че достойнството си пазиш,
а всъщност те яде отровна завист –
самолюбието води до ненавист.
Тоз, който превъзхожда те с душа,
със ум, със благородство, с красота,
на злобния ти присмех е мишена…
Комично е да бъдете сравнени,
че твойта малоценност ще шокира –
сравнението често комплексира…
Обичаш ли, е пак заради тебе,
защото този „друг“ ти е потребен –
на негов гръб да се почувстваш важен,
незаменим, желан, прекрасен даже…
Необходим ти е – да ти услужи
със вяра в теб самия, друже.
Обичаш този, който хвали,
а не упреква… Знай, едва ли
задълго ще се чувстваш тъй значим –
все някога ще спреш да си любим.
Но всеки жест на милост, проявен
във външност блага, не е доброта.
Не се самозалъгвай, надценен!
На Суетата дъщеря е Милостта.
Не ми излизай с номера, че можеш
за чуждата съдба да се тревожиш
тъй, както си за своята загрижен!
Та колкото човек да ти е ближен,
не казваш „аз“, а „тя“ и „той“,
проблемът – „нечий“, не и „мой“!
И гледайки ме право във очите,
нескромно си изтъкваш добрините:
„На този просяк, там, пари оставих;
бездомно куче с хляба си нахраних;
на рамото ми днес приятел плака;
към враговете си съм честен даже! Всяка
постъпка своя трезво преценявам!
Умея да забравям и прощавам!“
Със тез слова ми само смях докарваш –
това, което казваш, май го вярваш!
Да лъжеш себе си, уви, успяваш!
Не тъй е лесно мен да убеждаваш.
С половин уста на просяка си дал
пари – да те не гложди съвестта.
На кучето подхвърляш хляб излишен –
да се почувстваш по-добър и по-възвишен.
Приятел утешаваш – тъй дълга си
с готовност разтоварваш от гърба си.
И перчене е само честността ти
към всеки враг. Аз зная стойността ти.
Прощаваш лесно, даже твърде лесно –
не със сърце, а с дума кратка,
но памет имаш ти чудесна.
За теб мъстта е трижди сладка.
За другиго да се погрижиш ти харесва –
да пръскаш време, труд и средства,
но не за туй, че нявга ще го оцени,
а за да блеснеш в собствените си очи.
„Добър съм!“ – казваш си с усмивка…
Не са ли подла придобивка
стремежите ти милозливи
да правиш хората „щастливи“?!
Суетния предел достигнал,
сам паметник си би издигнал.
Суетна е и храбростта ти,
но казваш: „Гледай колко пъти
очи в очи срещу смъртта
заставал съм и със страха
преборвал съм се аз успешно!“
Забавен си ми. Колко смешно
кънтят в ушите тез слова!
Страхът на теб ти е в кръвта.
И ако някога си го надвивал,
не е от храброст, а си бивал
премного сляп – да проумееш
опасността. Ще онемееш
в мига, във който разбереш,
че време ти е да умреш.
Страхът те цял живот съпътства,
а храбростта е често безрасъдство.
И ако можеше да отрезвееш,
по-инак щеше да живееш –
по-предпазлив би бил и по-разумен,
по-малко смел, затуй – по-умен.
… Ала във мрежите ми се оплел,
ти крачиш със замаяна глава.
Дори пияният за себе си е смел.
Та Суетата е фитил за Смелостта!
Когато казваш: „Правя грешки,
но взимам си от тях бележки;
поуки трупам, за да виждам ясно,
по-обективно, мъдро, безпристрастно;
делата чужди трудно преценявам,
но себе си добре познавам
и знам, не ми е чужда Суетата –
при мене е отдавна на заплата!“,
постъпваш сам със себе си нечестно,
защото, знай, добре ми е известно,
че НЯМА по-суетна мисъл от това
да си признаваш собствената Суета!
Мен безразлична ми е твоята подбуда.
Заблудата е винаги заблуда!
От мен не може никой да избяга.
Затуй ще плащаш, както се полага!
Постъпките – добри и зли –
от мен не са ли вдъхновени,
от инфантилност страдат, та дори
от скромността са ощетени.
На тях им липсва цвят и стил,
дълбочина, посока, чувство.
От Суетата полза би добил,
но флиртът с мене е изкуство.
Дребнавата измама твърде лесно
надушвам аз. Не ми е интересна.
Ти научи си първо правилата,
Тогаз участвай във играта!
Играй с кураж и по-на едро!
Губи с достойнство – тъй е редно!
Ще те разкрия бързо, без съмнение,
но ще те гледам с уважение!
1.12.1998 г., Варна
