Талантливата Радостина Маринова – 2 част

В СЕБЕ СИ ЛЕТЯ

Какво е Любовта? – аз питам. – Време

не е, ни дълг или протегната ръка.

Награда тя не иска, не ще вземе

от тебе нищо, даже и троха.

 

Какво е Истината? – питам. – В нея

оглежда ли се някой, в самота?

Аз възжелах да я последвам, да се слея

с кристалния и образ, в тишина.

 

Какво е Свободата? – питам. – Зная,

за много сън е – невъзможен за света,

ала за мен е полет на криле в Безкрая,

защото Дух съм и във себе си летя.

09.02.2022 г., Шумен

 

                             СЕБЕ СИ НАМЕРИХ

Тъй много време губих да се лутам,

нанякъде да тръгвам, да се връщам…,

да диря отговори, да се питам

и другите да питам, за да сбъркам…

 

Тъй много време губих, за да мисля.

В очакване живях и във тревога.

С тъга отмервах сянката на дните

и търсех светлинката, пътя, Бога.

 

А тя е била скрита вътре, в мене,

в сърцето ми – една частица обич –

забравена, сломена, заклеймена,

затрупана от спомени-окови…

 

Аз търсех себе си, все отразена

в очите на останалите хора –

огледала от фалш и срам изопачени,

от лицемерие, от присмехи, от злоба…

 

Загърбих всичко… И отново тръгнах –

без предразсъдъци, без мисли суеверни

и неусетно в чистотата си се върнах.

Най-после себе си намерих!

16.07.1998 г., Варна

 

                           ЗАЩОТО ВЯРВАМ!

Дори да ме застигнат

омраза, завист, мъст

и тяхната зараза

да плъзне в мойта кръв,

аз ще остана чиста,

с отворена душа,

защото съм способна да вярвам във това!

 

Дори да се продъни

земята в огнен ад,

зари от звездни мълнии

и гръм – да затрещят,

аз пак ще имам дързост

да не изпитам страх…

и с вик да ги прегърна, и да се слея с тях.

 

Дори светът да свърши

и времето да спре,

та вярата във всичко,

безмълвна, да умре,

аз все така ще вярвам

във себе си – докрай!

И нека с тази вяра

съдбата си играй!

15.06.1999 г., Варна

 

                             ПОЗВОЛИ МИ!

Позволи да те обичам без остатък,

без доводи, без сметки, без тъга!

И без това животът ни е кратък –

да го пилеем във игра на суета.

 

Позволи да те обичам без надежда,

без спомени, затънали във прах,

без планове, без глупави кроежи,

без минало, без бъдеще, без страх!

 

Позволи да те обичам без да мисля,

със силата на всички сетива

и да не чакам нищо, нищо да не искам,

отплата да не диря, да греша!

 

Позволи да те обичам без тревога,

без колебания, съмнения, без срам!

Това, което бях… и съм…, и мога…,

бих искала на тебе да го дам!

03.03.1998 г., Варна

 

                             УРОКЪТ НА СМЪРТТА

Нима ти щеше да цениш Живота,

ако не съществуваше Смъртта?!

 

Смъртта ти казва: „Давам време –

каквото искаш, да го вземеш!

Ще те изчакам най-великодушно.

Граби Живота! Всичко нужно

докрай изстискай! Наслади се

на всеки блян, на всяка мисъл,

на всяко дело! Свободата

ти давам аз…, а ти благата

на дни, отпуснати от мене,

презираш. Те са скъпоценни.

 

Ти плюеш върху мойта милост –

хабиш живота в свойта сила.

Във младостта си неразумен

и в старостта не си по-умен.

 

Та твоята житейска „мъдрост“

се изразява в два-три жалки трика.

„Живея!“ – мислиш, а пък всъщност

ти сам в ръцете ми се тикаш.

 

През шепите ти как изтича,

подобно пясък, всеки миг!

И даже с грешките си свикваш,

превръщайки ги в глупав тик.

 

Така Животът отминава –

прахосваш туй, което давам.

Не си ли хванал път погрешен?!

Как жалък си и колко смешен!

 

Най-ефикасен лек за туй пиянство,

уви, е мойто постоянство!

 

Ти мислиш (гласно или скришно):

„На този свят си нямам нищо!“,

но крясваш, щом ти се озъбя:

„Аз имам още що да губя!“

 

Затуй ти ходя по петите

и в тебе все ми са очите,

в гърба ти дишам, спотаена,

над тебе – сянка неизменна.

И не, защото туй ме радва.

Аз нямам никаква награда.

Но само сещайки Смъртта,

в Живота виждаш светлина.

 

Затуй крещя: Живей, за Бога!

Живей и в радост, и в тревога!

И нека сълзи най-горчиви

изкупят други, по-щастливи!

И нека има плач и смях,

за да се чувстваш жив чрез тях!

И нека хората се любят,

а после сватби се празнуват,

деца се раждат и кръщават!

Във тях Животът продължава.

09.04.1999 г., Варна

 

                             ДАНЪК СУЕТА

Днес всички хора данък ми дължат,

защото на кантара ми тежат

еднакво грешките на злото и доброто.

На Суетата е такова естеството,

че без значение е, вярвай ми, мотивът

подвел те във посоката ти крива,

защото резултатът е един –

грехът ти е мой роден син.

 

Суета е всяко лошо дело,

щом мислиш, че постъпваш смело,

въставайки срещу закона,

добрите нрави или трона.

На дързост глупава играеш –

харесва ти да се ласкаеш.

 

Но тъй е и с доброто дело –

щом, удряйки в земята чело,

дори без сянка на съмнение,

изричаш смешното твърдение:

„Не съм способен на злина! “

Това не е ли Суета?!

 

Намразил друг, поради себе си го мразиш

и вярваш, че достойнството си пазиш,

а всъщност те яде отровна завист –

самолюбието води до ненавист.

Тоз, който превъзхожда те с душа,

със ум, със благородство, с красота,

на злобния ти присмех е мишена…

Комично е да бъдете сравнени,

че твойта малоценност ще шокира –

сравнението често комплексира…

 

Обичаш ли, е пак заради тебе,

защото този „друг “ти е потребен –

на негов гръб да се почувстваш важен,

незаменим, желан, прекрасен даже…

Необходим ти е – да ти услужи

със вяра в теб самия, друже.

Обичаш този, който хвали,

а не упреква… Знай, едва ли

задълго ще се чувстваш тъй значим –

все някога ще спреш да си любим.

 

Но всеки жест на милост, проявен

във външност блага, не е доброта.

Не се самозалъгвай, надценен!

На Суетата дъщеря е Милостта.

Не ми излизай с номера, че можеш

за чуждата съдба да се тревожиш

тъй, както си за своята загрижен!

Та колкото човек да ти е ближен,

не казваш „аз “, а „тя “и „той “,

проблемът – „нечий “, не и „мой “!

 

И гледайки ме право във очите,

нескромно си изтъкваш добрините:

„На този просяк, там, пари оставих;

бездомно куче с хляба си нахраних;

на рамото ми днес приятел плака;

към враговете си съм честен даже! Всяка

постъпка своя трезво преценявам!

Умея да забравям и прощавам! “

 

Със тез слова ми само смях докарваш –

това, което казваш, май го вярваш!

Да лъжеш себе си, уви, успяваш!

Не тъй е лесно мен да убеждаваш.

На просяка си дал с половин уста

пари – да те не гложди съвестта.

На кучето подхвърляш хляб излишен –

да се почувстваш по-добър и по-възвишен.

Приятел утешаваш – тъй дълга си

с готовност разтоварваш от гърба си.

И перчене е само честността ти

към всеки враг. Аз зная стойността ти.

Прощаваш лесно, даже твърде лесно –

не със сърце, а с дума кратка,

но памет имаш ти чудесна.

За теб мъстта е трижди сладка.

 

За другиго да се погрижиш ти харесва –

да пръскаш време, труд и средства,

но не за туй, че нявга ще го оцени,

а за да блеснеш в собствените си очи.

„Добър съм! “– казваш си с усмивка…

Не са ли подла придобивка

стремежите ти милозливи

да правиш хората „щастливи “?!

Суетния предел достигнал,

сам паметник си би издигнал.

 

Суетна е и храбростта ти,

но казваш: „Гледай колко пъти

очи в очи срещу смъртта

заставал съм и със страха

преборвал съм се аз успешно! “

 

Забавен си ми. Колко смешно

кънтят в ушите тез слова!

Страхът на теб ти е в кръвта.

И ако някога си го надвивал,

не е от храброст, а си бивал

премного сляп – да проумееш

опасността. Ще онемееш

в мига, във който разбереш,

че време ти е да умреш.

 

Страхът те цял живот съпътства,

а храбростта е често безразсъдство.

И ако можеше да отрезвееш,

по-инак щеше да живееш –

по-предпазлив би бил и по-разумен,

по-малко смел, затуй – по-умен.

… Ала във мрежите ми се оплел,

ти крачиш със замаяна глава.

Дори пияният за себе си е смел.

Та Суетата е фитил за Смелостта!

 

Когато казваш: „Правя грешки,

но взимам си от тях бележки;

поуки трупам, за да виждам ясно,

по-обективно, мъдро, безпристрастно;

делата чужди трудно преценявам,

но себе си добре познавам

и знам, не ми е чужда Суетата –

при мене е отдавна на заплата! “,

постъпваш сам със себе си нечестно,

защото, знай, добре ми е известно,

че НЯМА по-суетна мисъл от това

да си признаваш собствената Суета!

 

Мен безразлична ми е твоята подбуда.

Заблудата е винаги заблуда!

От мен не може никой да избяга.

Затуй ще плащаш, както се полага!

 

Постъпките – добри и зли –

от мен не са ли вдъхновени,

от инфантилност страдат, та дори

от скромността са ощетени.

На тях им липсва цвят и стил,

дълбочина, посока, чувство.

От Суетата полза би добил,

но флиртът с мене е изкуство.

Дребнавата измама твърде лесно

надушвам аз. Не ми е интересна.

Ти научи си първо правилата,

тогаз участвай във играта!

Играй с кураж и по-на едро!

Губи с достойнство – тъй е редно!

Ще те разкрия бързо, без съмнение,

но ще те гледам с уважение!

1.12.1998 г., Варна

 

към 1 част