“Жертвоприношение” – Младен Минев

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Младен Минев

 

“…и не въведи нас в изкушение,

но избави ни от лукавия;

защото Твое е царството,

и силата, и славата вовеки…”

 

Гласът се издигна величествено в катедралата, отекваше до най-крайните й кътчета, чак до старата и мрачна камбанария. Изричайки последните слова от молитвата, всички бяха застинали в очакване на края на нощната литургия. Още малко и щеше да настъпи часът за чашите, за нафората, потопена в тях, положена под езика на вярващите, които вкусваха хляба и виното на своя Бог. Вода, превърната във вино беше за миряните нещо богохулно. Нещо езическо във времена на ненавист и отхвърляне на стария Бог. Сега беше времето на приемане на нов Бог, заради който обществото им можеше да бъде преследвано. Също, както през 16 век инквизицията е избивала вещиците, богохулниците, а жените прелюбодейки са били изгаряни на клада.

Всички бяха притихнали по местата си след последното изречение: “Твое е царството, и силата, и словата… вовеки”! Гласът зад амвона изригна за последен път, сниши се на последната дума и замлъкна. Всички в църквата искаха да знаят защо са събрани преди неделната литургия. Мъжете се надигаха един през друг, а жените – някои от тях искаха да си тръгнат, – но знаеха, че ще споделят същата участ, като Нея.

Божият служител зад амвона откри пред множеството голата си глава и изпито лице. Бавно обходи тълпата с пронизващия поглед на сините си очи – искаше да знае кой е тук и кой не. После започна тихо да шепне молитва на старолатински език, използван в забравени времена, мъртъв за външният свят. Някои от присъстващите все още не разбираха защо са тук, но други се досещаха какво ще се случи на извънредната литургия.  Молитвата свърши, всички в хор изрекоха “Амин” и се прекръстиха. Тогава проповедникът каза:

– Братя и сестри, събрах ви в полунощ, защото има причина. Ще се извършва Наказание.

Хората се раздвижиха, започнаха да се споглеждат и да си шепнат. Не бяха очаквали, че ще се извършва Наказание. До сега никой не е бил Наказван от Църквата за всичките й години съществуване. Бяха чували за Наказанието, но никой от предишните пастори не го беше прилагал. Или поне хората не знаеха за това.

-Наказанието ще бъде извършено публично, за назидание. А после трябва да умилостивим нашият Бог и да Му принесем жертва!

Хората отново се раздвижиха, още по-смутени. Думите на пастора бяха изречени със смразяваща жестокост.

– Братя и сестри, измежду нас има блудница! – гласът на пастора прокънтя в цялата църква. Доведете я!

Вратите се отвориха и двама дякони съпроводиха девойка до амвона. Крехкото дребно тяло на момичето трепереше, дългата й кестенява коса падаше на гърдите. Тя беше гола, ръцете и краката й бяха оковани във вериги. Стигнаха до амвона и я накараха да коленичи. Девойката се подчини безропотно и заплака.

-Ти, блуднице, признаваш ли се за виновна за това, че си съблазнила и поканила в постелята си десетки мъже от нашата мирна общност? Ще изкупиш ли греха си, блуднице?

Момичето заплака още по-силно. Сълзите се стичаха по облото и почти детско лице. Не мислеше какво следва, но съзнанието й сякаш подготвяше крехкото тяло за следващите събития.

-Да, пасторе, – изхлипа тя – признавам! Бях опиянена от любовта. Признавам греха си, о, милосърдни.

Пасторът я погледна изпод очилата си и направи знак на дяконите да махнат веригите.

-Знаеш какво те чака, блуднице, нали?

-Знам – изрече момичето, хлипайки. Наведе глава, а сълзите й падаха по каменният под. Чувстваше се жалка и унизена.

Искаше само да се забавлява. Не осъзнаваше до какво ще доведе това. А беше едва на двадесет и пет.

-Бичът на Неверниците ще удари по два пъти плътта ти. По два пъти за всички мъже, които си съблазнила и които си поканила в леглото си.

Пасторът огледа множеството:

-Искам всеки мъж, с когото е споделила постелята си тази блудница, да се надигне от мястото си.

Никой не се помръдна. Всички седяха тихо до съпругите си.

-Нека всеки, с когото е споделила постелята си тази малка блудница, да стане. Веднага! – изрева пасторът. Мъжете се занадигаха един по един. Не искаха да причинят болка на момичето.

Станаха почти всички мъже, двадесет и двама – млади, на средна възраст и няколко по-стари. Съпругите им ги гледаха с укор, а другите седящи само шепнеха помежду си.

-За всичките тях ще понесеш по два удара, блуднице. Ще бъдеш бичувана пред всички тях. Сега! Извадете Бича.

Дяконите извадиха изпод иконостаса камшик, дълъг поне два метра, с метални, закривени шипове накрая. Пасторът го прихвана, замахна първи път и бичът се впи в плътта на грешницата. Втори, трети път… Горкото момиче пищеше при всеки удар. Кръвта се стичаше по гърба й, живо месо се късаше от нея.

-Блуднице, наказвам те в името на Бога! – крещеше пасторът, докато безмилостно налагаше тялото на девойката. Шиповете се впиваха и разкъсваха плътта й при всеки удар.

Тя вече почти не чуваше и не разбираше всичко, когато той изтръгна камшика с части от гърдите й, и  изрече думите, които хората чакаха.

-Време е за жертвеният агнец. Дякони, положете я върху олтара!

Мъжете с черни качулки подхванаха окървавеното тяло и внимателно го положиха върху каменният олтар. Девойката все още дишаше, но кръвта нахлуваше в гърлото й. Скоро щеше да се удави в нея.

-Братя и сестри, това е нашият жертвен агнец. Тази развратна, малка блудница ще бъде принесена в жертва.

-Не… – успя да се изтръгне за  последен път от гърлото на девойката. Пасторът заби до край ножа в гърдите й и яростно го завъртя.

Девойката не издаде звук.

Тя беше мъртва.

Пасторът разпори гръдния и кош до пубиса, извади сърцето ѝ, вдигна го, за да могат всички да го видят, и отхапа от него. Кръвта се стече по белите му скули. Обърна се към множеството с окървавено лице, яростно, както беше в начало на литургията:

-Братя и сестри, простете грешките на тази девойка. Нека да почива в мир. Нека нашият Бог да я приюти в своето Царство и да не страда душата й.

Той разряза лявата гърда, откъсна я, вдигна я нагоре и изрева:

-Амин! Кръвта капеше от лицето му.

Хората гледаха ту към обезобразения труп на блудницата, ту към Пастора, наведоха глави и започнаха поединично да се надигат от местата си. Минаваха покрай амвона и всеки човек целуваше челото на мъртвата девойка.

Никой обаче не забеляза трептенията около иконостаса.

Хроникьорът се беше скрил в сенките, а костюмът му бе преминал в камуфлажен режим и  записваше всичко – от началото на детството на девойката Мария до нейният край сега.

Включи на гласов запис микрофона в шлема и добави:

-Не сме проектирали расата ни така за 21век. Връщам се обратно, за да преправим бъдещето.