Mar
Поезия
Стихове от Деян Филипов
Стихове от Деян Филипов
И аз, и той, и тя…
И аз, и той, и тя
тъпчем в гъстата трева.
И аз, и той, и тя
търсим изхода сега.
И аз, и той, и тя
крещим на глухите деца.
И аз, и той, и тя
погребват ни сега.
И аз, и той, и тя
носим трупа под ръка.
И аз, и той, и тя:
Плаче моята душа!
Evening news
Why do I feel so great?
Am I that alone?
Clearly there must be someone.
(Someone other than my brain)
Yes there is!
Like the taxi driver.
Or that lady in the super store!
But they are frowned upon…
How come?
They think, therefore they are.
Right…?
They think a lot…
And say a lot as well…
But actions, not
Just words are needed!
Yeah…
But no one dares to act…
I mean,
They act,
Just not the way they should…
They must act better!
But the actors only play
The roles they understand…
Do they only understand to cry?
War of angels
In His Heaven kingdom of nirvana
Weeping mothers hold their hearts
And wait to kiss their sons hello
Before they wash their feet and say:
THOU MUST GO
Forgiven in a blessing, adult men,
They reincarnate to angels mighty,
And down they go to flex their faith,
Crimson blood to shed in war redo.
But thinks He not, his mighty men,
In place of fighting Evil forces,
Slain the soldiers who possess
Angel wings and devil horns.
Mothers screaming, wearing dark,
On empty graves of missing men.
“Who’s to blame?” they ask in vain
But God has other greater aim…
Детство
Ах ти, скъпо мое детство,
колко много ми липсваш!
Игрите до късно
с онези безценни
“Още 15 минути”.
Всеки ден колелета
с пластмасови чаши
и много падане в парка!
Още помня как сладко
нагаря прясната драска
от асфалта,
и как неусетно минава.
А днес сме големи…
Големи и много заети,
Заети и вечно студени.
Ах ти, скъпо мое детство,
колко много ми липсваш…
Прошка
Прости неволята гротеска,
запечатана в ума ми като фреска.
Всеки изминал пъклен ден
настръхвам като електрожен.
Енергия негативна мене йонизира,
а вътре демон егото раздира.
Тъпана на мойто сърчице
в тревога бий – “Помилвай се!”.
С индустриалните сирени резонирам,
песента на майките презирам.
Кога ще свърши тази мъка?
Душата заслужава ли прегръдка?
