Мария Раднева – “Закъсняла пролет”

Мария Раднева – “Закъсняла пролет”

Случи се времето да е дъждовно, навъсено и сиво. Още през април се изниза Великден, но през тази проклета година закъсня и пролетта. Закъсняха и хората за въстанието. Умовете им спяха, а душите им бяха примирени с живота на рая.

И заради тази паплач заслужаваше ли си да пренасят живота и горестта си? 

Мислите му наподобяваха сърдитото жужене на пчели, пронизваха като със светкавица разсъдъка и подпалваха гнева му. Привечер достигнаха голите камънаци на Таш кая, прекосиха мътните води на Беле дере’си, побесняла и ядосана в желанието си да се слее в Тунджа, и навлязоха в рехавата горичка на Бекир Баллъ. По склоновете на планината се кълбеше недружелюбна мъгла, свличаше се надолу и обещаваше студена вечер. Зеленината бе плаха, някак омърлушена и слаба. От Стара планина се носеше мраз на талази, сякаш по Чумерна имаше още сняг. Вълците се обадиха по тъмно, надушили топлата миризма на плътта им. Паскал се дотътри до голям камък насред къпинак в подножието, свлече се на една страна и каза:

– Не мога повече… Само малко да почина…

Беше ранен в крака и макар да нямаха време да прегледат раната, Самуил знаеше, че бе лошо ударен. Не им оставаше много време. Войводата им бе казал, че Генчо Къргов ще е в балкана зад Калинина поляна до двайсти. Беше го казал на него и на Ренета, преди куршума да разкъса корема му и да го остави на побеснялата потеря.

Преди това го изоставиха те. 

Четирима останаха, а бяха седемдесет. Четирима след битката при Дели-Радевия бук в Нейково и смъртта на Стефан, знаменосеца. Четирима след смъртта на Войводата…

Опряха гръб до гръб и Христо извади последният им хляб – почернели и корави като камък залъци, дадени им от стрина Стана, когато пренощуваха в църквата в Нейково. Разделиха си ги поравно. Не посмяха да запалят огън, за да не привлекат потерята или вълците. Имаха само две саби и Самуил приготви своята до себе си, втренчвайки се в мокрия мрак пред себе си. Надяваше се умората да не го повали и да има време да реагира, ако нещо или някой ги нападне.

– Кажи ми отново – обади се прегракнало Паскал. – Ренето, сигурна ли си, че Стоил е имал доверие на тоя поп? И този поп познава Къргов?…  Все пак този, при когото отиваме не е Дели папаз, нали?

Тя не отвърна нищо известно време, заета да дъвче коравото парче, но кимна, макар да знаеше, че в тъмното никой нямаше да види това потвърждение.

– Войводата му имаше доверие. Генчо Къргов – също.

– Стоил имаше доверие на много хора, включително и на нас – рече Самуил с глух глас. – А ние първи го предадохме. Оставихме го, когато имаше най-много нужда от нас…

Останалите въстаници не отрекоха истината. На Христо му приседна и сви юмрук около хляба си, преди да попита тежко:

– И какво според теб трябваше да направим, Самуиле?

– Да останем! Въпреки тежкотията!– изшептя дрезгаво Самуил и изстена от гняв. – Да се бием. До последния човек. До последния си дъх! ДА УМРЕМ, а не да живеем. В това се клехме. В това вярвахме… А виж ни сега!  Като кучета бягаме от башибозука. Бяхме там, когато обезглавиха Войводата. А какво направихме ние?!… Криехме се. Гледахме! А сега бягаме… Милостиви боже, БЯГАМЕ!…

Ренета повиши тон, цялата заразена от гнева на Самуил:

– Войводата каза да намерим Генчо Къргов. Нима оспорваш решението му, тъпако?

– Решението му бе взето, заради башибозука, който ни обстрелваше. Порухата бе около нас, дори не можехме да мислим, да преценим… Но какво ли разбираш ти от чест?! Дъщеря на еленски чорбаджъ… – Самуил се изхрачи шумно.

– Глупак мръсен! – изсъска тя и скочи на крака, грабвайки сабята на Христо от ръцете му.

Извиси се над Самуил, мокра до кости, със слепнала руса коса и искрящи светли очи. Фустата ѝ бе съдрана на няколко места и в мрака на дъждовната вечер белите ѝ крака искряха като направени от лунни лъчи. Самуил си спомни приказките на другите въстаници от четата. Стоил войвода обожаваше Ренета, а според подмятанията – и тя обичаше него. Беше напуснала семейството си и се бе присъединила към освободителното дело много преди самия Стоил да се бе появил в живота ѝ. Наричаха я Девицата, ала Самуил се съмняваше в истинността на тази дума. Тя бе кучка, приела да живее сред мъже по мъжкия начин и нямаше никакво желание да ѝ показва уважението, което би оказал на сестра си или на майка си.

– Сядай долу и престани да крещиш! – изкомандва той без да покаже никакъв страх от сабята в ръцете ѝ – Само доказваш по този начин, че мястото на жената е край огнището да ражда деца, а не тук. От какво си възмутена, глупачке? От това, че първа си плю на петите и побягна, когато Войводата бе ранен?… А когато видя как го обезглавиха, какво направи? Рече: да се махаме, нямаме работа тук…  И наистина нямахме. Оставихме един мъртвец и честта си…

– Млъкни! – изпъшка Паскал и размърда ранения си крак. – Каквото направихме, направихме го и няма смисъл да обсъждаме минали неща. Ще направим това, което каза Войводата. Ще намерим Къргов, ще съберем сили и ще нападнем отново. Ще отмъстим, ще служим на правото дело и пак ще дадем кръвта си за каузата. В крайна сметка Стоил е знаел, че делото ни е започнато  много преди нас и ще просъществува и след нас.

Ренета седна възможно най-далеч от Самуил без да каже нищо, оставяйки думите на Паскал да паднат между тях като ледена завеса. Тишината ги потисна и те мълчаливо изядоха хляба си. Дъждът намаля до лек ръмеж и мъглата ги обви като в мъртвешки саван – бяла и призрачна. Към полунощ вълците се обадиха от юг, може би чак в околностите на Шех бунар, и това ги отпусна за малко, но през цялата нощ Самуил остана буден.

Всяко пропукване и прошумоляване му се струваше причинено от ботушите на врага. И макар Паскал да се държеше, все пак не успяваше напълно да потисне стоновете си. Самуил знаеше, че под шаяка на потурите, кожата на бедрото му бе разцъфнала като роза с обърнати и обгорени ръбове и изтичаща черна кръв. Два дни откакто го бяха ранили и ако скоро не се погрижеха за раната му, щеше да загнои, а след това помощта щеше да бъде напълно излишна. Знаеше, че и другите мислеха за това, но малодушието им ги бе стиснало като в клещи. Проблемът на единиците в тълпата бе, че когато останеха сами, мислеха само за себе си. Каузата се обезмисляше. Положената клетва се пристъпваше с горчивина и все някой намираше причина да оправдае низкото си поведение. Остали им бяха само приказки за Великото, за Голямото, за Правото… И сега положението никак не бе розово. Бяха предали войводата си, бяха наблюдавали неговата казън и уж следваха заръката му, но Самуил вътрешно знаеше, че си спасяват кожите.

Възможно бе дружината на Къргов да бе в гората зад Калинина поляна и да ги чакаше. Беше чувал за Дели папаз, Лудия поп, както го наричаха, понеже ходеше запасан с чифте пищови и не скланяше глава на нашествениците, но пък в Калинина поляна бе от лошо по-лошо. Населението бе съставено от пастири и земеделци, за цвят имаха няколко чорбаджии, сдушени с турския ботуш в Сливен и околието, а в северните покрайнини в полите на планината удобно се бяха установили казълбаши и цигани. От Войводата знаеше, че населението в Калинина поляна живееше мирно и дори празнуваха общо големи празници. През селото бе минал дори Апостола, ала можеше ли да се има доверие на българин сдушен с турчин и циганин?Можеше ли да се гласува доверие на чорбаджията, който все още с примирение плащаше капу хакъ и смяташе, че така е праведно и богоугодно? 

Самуил бе родом от Троянския балкан и това бе толкова невярващо в неговите уши, че му се струваше немислимо, странно, светотатствено. В неговото село не бяха виждали цигани и шиити от век. Българите бяха българи, а не събрана паплач, съсредоточена в това да изживява дните си спокойно. Рая свикнала да празнува с турци и цигани..

Той си спомни за неговата Мария. Хубава, бяла и крехка. С черешови, тъмни, дивни  очи, в които гореше страст и обич. Мария никога не би пожелала да изостави майка си и баща си, да избере гората и да споделя хляба си с мъже, да носи оръжие и да стреля. Но би подкрепила мъжа си по много други начини. Щеше да носи вода от кладенеца до пътя на Маришара, да меси хляб, да чисти и готви, а вечер да го приласкава, да го утешава, да бъде гръб, опора, лоно. Не като тази кучка Ренета, чиито поглед той усещаше през студената мъгла. Омразата ѝ към него го заливаше като река и той се усещаше удавен в нещо зло, бълбукащо вътре в него и около него.

Живо. Всеядно. И неконтролируемо.

Никога през живота си не бе удрял жена, нито пък се осмеляваше да изрече грозни думи към жена. Беше възпитан да уважава жената, да я почита и да ѝ помага. Но от вчера изпитваше такава огромна ярост, че имаше чувството, че я издишва, че буквално тя излизаше от порите на кожата му и го ограждаше като плътен китеник. И с всяка крачка, която правеха към Калинина поляна, гневът му растеше, сякаш се хранеше сам като плъх в житница. Не, никога не беше удрял жена, но тази нощ в мрака, докато чакаше Паскал да се съвземе и да тръгнат към селото на Дели папаз, бе обхванат от трескавото, изгарящо желание да запретне полите на Ренета и да провери до колко е девица тя. Да накаже тази пачавра, така както би наказал всяка една безпътна, разюздана циганка, да остави синини по белите крака, да нареже гърдите ѝ с ножа си и накрая да ѝ отреже главата, така както башибозука бе отрязал главата на Войводата, а тя наблюдаваше безстрастно, сякаш Стоил бе просто един обикновен овчар.

Каква мръсна никаквица!

 

***

 

На разсъмване тръгнаха. Мъглата се покачи малко по-нагоре по склоновете към висовете, от които идваше мраз и студ. Утрото зайдеше с мрачината на прииждащия дъжд от към запад и колкото и да се ослушваше, Самуил не чу потерята след тях. Може и да се бяха отказали, след като главата на Войводата бе отнесена и побита кой знае къде. В този край раята бе повече от страхлива, безропотно се подчиняваше на закона, който обикновено побиваше главите на хайдушките войводи за назидание и предупреждение. Движеха се по-бавно. Много по-бавно. Паскал ги бавеше, през десет крачки спираше и макар да ги насърчаваше да вървят и да го оставят, те не го слушаха. Сядаха до него и безмълвно чакаха той да събере сили и да тръгне отново.

Лятото на по-миналата година Самуил бе завардил Мария привечер, когато тя зайдеше от кладенеца по Маришарския път. Беше запретнала полите си и вървеше бавно, газеше из ниската трева около пътя и припяваше нещо. Свиреха щурци, а около дъбовете и боровете отстрани припламваха светулки.  Миришеше на свежа зелена трева, бликнала като ручеи по полегатите поляни на Мечкин дол. Старият Кънчо бе окосил ливадата си напрежния ден  и Самуил чакаше из зад дърветата. Не се бяха разбрали да се срещнат и тя не го очакваше. Той я пресрещна, сграбчи я през кръста и я отнесе в горичката. Обещанията им бяха обещания, изречени в глух шептеж до момента, в който той я положи на ухаещата на лято, пръст и борова смола земя и я облада с цялата си страст, която таеше към нея.

Мимолетните погледи през улицата. Усмивките и плахите докосвания, когато се срещаха уж случайно, но и двамата знаеха, че дебнат момента. Мария. Неговата хубава Мария. Болезненият ѝ писък, когато тя стана негова. Мекотата, с която тя го посрещна въпреки причинената болка и сълзите, които той изпи от бузите ѝ. Светулки около сплетените им тела. И макар нито тя, нито той да казаха и дума, заричането им тежеше като брачна клетва.

Тя бе негова жена, както той бе нейн мъж.

Същата есен, само два месеца след тази случка, тя заболя и умря, оставяйки го празен и бездушен. Смисълът откри другаде, а любовта ѝ остана там в гората, сред светулките и миризмата на окосено сено. Насълзени черни очи, които го обичаха и му се отдаваха безрезервно, без дори мисъл за съмнение. Очите, каквито трябва да има една влюбена и искрена жена. Неговата Мария.

Не като тази кучка, която вървеше с тях и продължаваше да го гледа безизразно като змия птичка, сякаш се готвеше да нападне или изчакваше момента, в който да го захапе смъртоносно. Щом стигнеха до Калинина поляна и четата на Къргов, той нямаше да има причина да остане с Ренета. Щеше да направи всичко възможно да стои по-далеч от нея.

В късния следобед достигнаха Каш Кая и Аязмото над Калинина поляна.  Найдоха пътеката към гората около Манастирището и се загубиха като сенки сред дърветата. Четата на Къргов трябваше да ги чака там до двайсти. Нали така бе казал Стоил войвода… 

 

***

 

Сутринта на другия ден когато дядо Генчо Сакарлийски мина със стадото си покрай оврага на порутената църква в Манастирището, кучетата му Мечо и Харпо  надушиха кръвта, лавнаха и старият овчар тръгна подир тях. Не за първи път Харпо откриваше трупове на вълк, лисица или друго по-дребно животно. Вместо това в църквата, която представляваше само няколко основи и стени без покрив, Генчо Сакарлийски попадна на кошмар, който би сънувал някой окаяник в Преизподнята. Не бе възможно да различи колко бяха труповете, защото частите на телата бяха нахвърляни и разфасовани като добитък. Но определено сред тях бе имало освен мъже и една жена. Отрязаната ѝ глава бе поставена в дъното на църквата върху камък, където би следвало да бе амвона. Не бе отрязана през врата, както би направил башибозук, а малко по-нагоре през ушите и челюстта, така че в мига, в който я видя Генчо, си помисли, че тя му се хили с огромна кървава уста.

Пастирът се прекръсти три пъти, но може и да беше повече. Той сам не помнеше какво е направил. Извика на кучетата и хукна към изхода на Манастирището, прескочи десетината стъпала, започващи от пътеката и не издържа.

Затресе се, преви се на две и повърна в росната, студена трева, досами утъпканата пътечка, водеща нагоре към Казълбаир и Градището.

Харпо и Мечо го наблюдаваха размахали опашки, впили добродушни и кротки очи.

Слънцето си пробиваше път през облаците. Денят обещаваше да е по-топъл.

 

КРАЙ… ИЛИ НАЧАЛО?