СТИХЪТ
Маргарита Петрова
От заник слънце обжарени –
будуват трудни мисли пак.
Пред стиден праг – от страх са спрели.
Убог оброк ли ги събра?
Не рача да редя Съдбата –
в наорлени,лъстиви дни…
Стихът глаголи всеобхватно!
И мигар мрак ще го сниши?
Разровиш ли го – мърва сипе.
То матица е – Дух тече!
И няма да остане скрито,
на Слово – силното сърце!
Нов изгрев ще избухне в него.
И всяка дума ще е път,
по който ще върви Човекът.
С Доброто – нежели да спрат!
РОДИНА
Родино – матице! Не рача
да глаголя пред нечий стиден храм
за твоите чеда прекрасни ,
по заник – мърва,горест и печал…
Наорлен Свят превърна в рана
живота им – отдаден все на теб.
И мигар пътят беше равен?
Врагът убог – отстъпи в уплах,блед!
И днес природата прегръща
с напуканите длани – доблестта.
Те пак са спътници могъщи
в Живота славен,нежели в Смъртта!