Забравеният език =- проза

„Жива погребана“ – Дарина Цветкова

Жива погребана

Дарина Цветкова

 

Настана за̀ник*, сенките залазиха от долищата, взе да се смрачава, но Стана продължаваше да жъне, че ръжта презрява, зърното ѝ тежи, и стъблата взеха да полягат в различни посоки: „След некой ден съвсем ше легнат и ше е трудно за жа̀тва. Ра̀ча*, не ра̀ча, ше я до̀върша, та ако ше и по темнѝца да е”, – мислеше си Стана и де ли си даваше зор на работата. „А дано Танас си е дошѐл от мината, па я кога са прѝбера – то̀гива, а за яденье… Ех, Танасе, Танасе, мигар* нема какво да о̀готва* , ама какво има из градината и ма̀нко сиренце – това ще е тая вечер. Нема кога да са лутам, да го̀тва. А Ценка съм я порѐдила да затвори овците като си до̀дат от па̀ша, и да ги издо̀и. А дано се сети да стр̀ка* нещо я в тенджерата, я в тепцѝята* или да тури в мъ̀рвата* барем малко картофи да опече.” Бързаше тя и мислеше за съпруга си и за децата си. Вчера и дъщеря ѝ бе жънала с нея, и Каменчо, брат ѝ, бяха довели, че бе неделя и не беше на забава̀чница*, та да гледа и да се учи.

Станиният сърп якаш хвърчеше и пееше ли, пееше. Останало ѝ бе едно малко ъгълче в горния край на нивата под корията, и тя де ли шва̀гаше*, шва̀гаше, прихващайки ръжта на големи жматѝни*. Но изведнъж нещо силно ѝ се зави свят. Опусна сърпа и се строполи по очи в нивата…

Притъмня. В селото присветваха лампи, фенери. Прибираха се хората от работа. Кой каквото е имал да свърши този ден го е свършил, и сега бързаше да се върне вкъщи. Лято – жътва, лозя, градини, стока… Работа колкото щеш. А някои ходеха и в же-пето на работа, други в те-ке-зе-сето. Атанас се трудеше в Ржанските баритни мини. Трудна и мръсна е миньорската работа, но трябва пари да се изкарват, дом да се поддържа, челяд да се храни, облича, учи. Стана, жена му, пък – около дома, но кое по-напред. Планинско, убог* село, уж няма много земеделие, но си е врътня̀*. Днес на нивата – ръж, овес, ечемик, кукуруз, утре на градината, в други ден на лозето, па дойде ред за козарлък, за овчарлък – няма спиране, няма сядане…

Атанас, уморен, влезе през портичката и се запъти към вкъщи: „Брей, друг път е отворено, свети, чу̀е са глаго̀ленье* отвътре, а сига̀ що ли е тика̀ тихо?” – недоумяваше той. Отвори входната врата и викна:

-Ценке, Каменчо, дѐка* сте?

Ценка дотича с пр̀жателкья* в ръка.

-Ма̀кьа ви прибра ли се? Защо не сте светнали външната лампа?

-Майка още я няма, а аз пържа благо пр̀жено* – отвърна дъщеря му, пресегна се и светна лампата пред вратата. Взе торбата от раменете на баща си и я окачи на закачалката. Побягна обратно при печката, за да не загори яденето.

Атанас се отправи към стоката. Надзърна в кошарата. Овцете, налягали, кротко преживяха. После затвори вратничѐто* на курника. Прибра вилите в сеновала, че бяха подпрени вънка на плета. Почака, повъртя се, свърши още нещо в почти тъмния двор, па влезе вътре при децата. Ценка бе сготвила благото пържено и подреждаше масата за вечеря. Чудеше се дали да подсири млякото, че бе започнало да изстива, ама това само бе гледала как става, още не бе го правила, и се побоя да не обърка нещо. Остави го за майка ѝ, като си дойде. Каменчо се карбаляше* върху дървеното конче и като видя баща си, тутакси скокна и му се хвърли на врата. Баща му го прихвана, вдигна го над главата си, почти опря с него тавана, после го целуна по челото и го свали пак на пода. Погледна към дъщеря си и рече:

-Ценке, знаеш ли какво, ше взема дѝда* да срещна ма̀кьа ви, че я кой зама̀н* дойде. А вие яжте, ако сте гладни.

-Ааа, не сме толкова гладни. Ще почакаме, та да ядем заедно. Тя сѝгур* скоро ще си дойде – и Ценка се зае да довърши подреждането на масата.

Атанас откачи фенера от стената, запали го и тръгна. Вървеше бързо, ослушваше се и очакваше всеки момент да срещне жена си. Срещаше други хора, закъснели по къра, питаше ги за нея, но никой нищо не знаеше, нито бе чул нещо или пък видял. Нивата с ръжта му бе малко встрани от останалите – по близо до корията, отколкото до другите ниви. Провикна се отдалѐч два – три пъти, но никой не му се обади. След около половин час наближи мястото и взе по-силно да вика:

-Станооо, кадѐ си, ма! Станооо…!

Пак никой не му отвърна: „Не е читава таа работа” – взеха да го човъркат мисли свързани с тънката част и главата му бръмна. Нао̀рлен*, взе да си припомня образно местността и къде точно бе нивата на Васил: „Он си пада по тиа работи, вѐрицата му! Нали е малко по-стѝжен*, та са има за нещо повече. Видѐл сам го, как я мери с о̀чи, баш че ше му я продавам, а он ше я купува, я ше го…” – заканваше му се мислено Атанас. И загризан от нечестиви мисли тихомълком сви към Василовата ръж. Стигна я, обходи я, надникна и в падинката под нея – нищо. Мислите му взеха да се сменят, станаха тревожни. Почувствал се вътрешно стѝден*, заобмисля положението от друг ъгъл: „Брей, па да не ѝ е станало нещо зле. Днеска каква жега беше, а она, завалията, е давала зор на работа.” – и усили крачка, даже заподтичва нагоре. Изкачи стръмнината, пообиколи ожънатото място, но – нищо. Атанас, вече сериозно разтревожен, все по-силно викаше името ѝ, заобхо̀жда нивата открай докарай и взе да я осветява, как има дума, крачка по крачка. И най-горе, току на метри от корията, я видя. Затича се към нея, подвикна ѝ пак, но… Остави фенера, клекна, побутна я леко, пипна ѝ челото – студена. Изтръпнал, все повече уплашен, взе да я дърпа, обърна я по гръб, заразтрива, ама… Останал без сила, като отсечен седна до нея и завѝ: „Станооо, какво направи, мааа?! Оти са прибѝ от работа ма, Станооо?!” – виеше и ревеше с глас Атанас, и се удряше в гърдите с юмрук. Сълзи се стичаха по изпотеното му от бързане лице. Рипна, опита се да ѝ прави изкуствено дишане, поразтри я пак – стъпалата, ръцете, около врата, но файда никаква. После, сащисан, пак клекна до нея, чудейки се какво още да предприеме. Взе да я милва по бузите, по косата, нежно да ѝ говори през сълзи: „Ста̀ни ма, Стано, недей прави тика̀! Сега какво ше чѝна* без тебе ма, Стано?…” Постоя така до нея, ни жив, ни умрял, па каква си беше мъничка и лекичка, я вдигна на рамо, взе фенера със свободната си ръка и преплитайки от мъка крака, тръгна да се прибира: „Боже, Боже, какво ше правим сига̀ с децата!” – мъчеше се да си подреди мислите Атанас: „Заран наместо радост за рождения ден на Каменчо – погребение. Не може да стои за други ден в таа жега. Като я прибера, ше ида до по̀по и он да каже, нема друго какво да са чини, а требва и фѐлшеро* да дира в Ода̀над*, и он да я види, и да каже”, – вайкаше се Атанас…

Погребаха я. А мъката и сърцераздирателния плач на децата кой ли може да намери думи, за да ги опише. Ма̀тица* никога не се прежалва, колкото и време да мине…

На другия ден след погребението, свекървата рано, рано отишла да прелее гроба на снаха си. Тъкмо била сложила бохча̀та и стомнѐто* до него, взела да пали свещ и да нарежда, и изведнъж ѝ се счуло някакъв странен шум. Като че ли идвал изотдолу от гроба на снаха ѝ. Позаслушала се, дочуло ѝ се и някакъв приглушен вик: „Боже, у̀уууу!” – уплашила се жената и захвърлила свещта и кибрита: „Божееей, да не сме я погребли жива?! Малеййй, она сѝгур е била само припаднала, а нѝа брза̀аме да я погребем. Да я бѐеме држа̀ли барем още един ден, нѐжели жива да я погрѝбаме*. Ама и по̀по, и фѐлшеро – и онѝ рѐкоа, че е умрѐла, толкова им разбират главите, чума да ги заметѐ!” – вайкаше се и кълнеше старата жена, и, колко силиците ѝ държаха бързаше нагоре към дома на сина си, та да го завари, дорде не е тръгнал за работа. Стигна къщата и сякаш влетѐ* вътре. Каза му, той пребледня и се стъписа. Но без да се бави, грабна една лопата и се затича към гробищата. Стигна и веднага заизгребва гроба на жена си. Докато гребеше и той като че ли чуваше нещо, и колкото повече изхвърляше пръстта̀, толкова по се чуваше някакво викане и тупкане изотдолу. Започна още по-бързо да гребе, докато стигна до капака. Застана малко встрани, надигна го, прихвана го здраво и го отвори. Какво да види – едва дишаща, зачервена, изпотена, с окървавени ръце от удрянето по капака, Стана го гледаше с широко отворени очи, невярваща, че отново ще види и него, и децата им. Атанас, смаян, сащисан, викна името ѝ колкото му глас държи, прегърна я силно, надигна я внимателно и като я целуваше дето свари, я заизправя лека, полека да седне, та да се свърне и съвземе. После задра̀па с ръце и крака нагоре по насипа, излезе, подаде ѝ дръжката на лопата и бавно я изтегли. Омаломощена, тя се измъква от изкопа, седна, захлупи се в шепите си и безмълвно зарида. Като се опомни на кой свят е, протегна ръце към мъжа си, той я прихвана, надигна и нежно я стисна в прегръдката си… То не бяха сълзи, то не беше радост, целувки… А пък изненадата и радостта на децата… Че даже и поуплашени бяха, та се наложи да ги водят при бая̀чка да им лее куршум против страх, и билки пиха…

Атанас си взе три дни отпуск, за да е около жена си, докато се свести напълно. Направиха заедно и рождения ден на Каменчо, и новораждането на Стана. Поканени бяха всички роднини и близки, за да присъстват на тяхното неизразимо щастие…

Преди доста време е имало подобен случай, но от невежество ли, от страх ли, от какво ли, не са отворили веднага гроба. Но съпругът на тогавашната починала жена, все нещо не му давало мира, след като по същия начин разбрал от майка си, че ѝ се счуло някакъв шум от гроба. Тайно станал една нощ, излязъл от вкъщи, взел и той лопата, и се запътил към гробищата. Изринал пръстта̀, отворил капака и се хванал за главата – жена му лежала обърната по корем… А пък каква е била неговата изненада, неговото сащисване, неговата мъка, като разбрал, че жива е била погребана. Въртяла се е горката от зор, навярно и тя е викала и бумкала, а след това наистина е умряла, задушена…

Но след втория случай, за смях ли, за жалост ли, се понесла една приказка от по-старите хора в селото. Няма, няма па някой рече: „Като умра, ше ма држѝте два дена у дома, та у̀баво да си умра, па тогава ше ма погрѝбате.”

 

–––-

*За̀ник – привечер

*Ра̀ча – искам

*Мѝгар – нима

*О̀готва – сготвя

*Стр̀ка – да нареже и сложи някакви продукти.

*Тепцѝя – голяма тава.

*Мъ̀рва – гореща пепел смесена с дребна жар.

*Забава̀чница – детска градина.

*Шва̀гаше – работеше бързо и сръчно.

*Жматѝна – стиска /в случая – ръкойка ръж/.

*Убо̀г – крайно беден

*Врътня̀ – въртел.

*Глаго̀ленье – оживен говор

*Дѐка – къде.

*Пр̀жателкья – голяма дървена лъжица за пържене.

*Благо пр̀жено – ястие от зеленчуци, извара, яйца и др.

*Вратничѐ – малка врата.

*Карбаляше – люшкаше.

*Дѝда – да отида.

*Зама̀н – време

*Сѝгур – сигурно.

*Нао̀рлен – наострен, готов за бой.

*Стѝден – посрамен.

*Стѝжен – замогнал се

*Чѝна – правя.

*Фѐлдшеро – фелдшера.

*Ода̀над – през реката в съседното село.

*Ма̀тица – майчица.

*Стомнѐ – стомничка.

*Нѐжели – отколкото, вместо.

*Погрѝбаме – погребваме.

*Влетѐ – влетя.

199 Views
error: Content is protected !!