Те ти, булка, Спасовден

Теодора Миткова

Като се замомех, беше голема суша. Тате ходеше по градината като маносан, а мама стоеше до вратничката и цял ден гонеше врабците – да не изкълват и малкото дето не беше изсъхнало на корена си. Мене подаваха менците и вадех вода от герана – за поливка. От тая работа бех позаякнала у ръцете и наесен напластих сеното от големата ливада до заник.
Една вечер с мама наплитахме зимните калци, кога тате влезна с накривен калпак, позачервен. Влезна и вика:
– Жени, да се фащате утре и да зачистите тая убога къща! Другиден сгледа ше имаме!
Позинах да кажа нещо, ама дъх не поемам, нежели да продумам.
– Що глаголиш бре, Цонко! Момето ни мънинко още! – мама се изправи и тури ръцете на кръста.
– Тенкова булка не щеш ли ма? – тате се облещи насреща и.
– Тоз гламавия ли бре? – и мама се облещи
Докато тате и мама се надвикваха, дъхът ми се върна. Ама краката ме изтърваха – тупнах на дупе, добре, че ми беше дебела фустанелата. Тенко, значи. Синът на Хаджи Таню. Най-хубавата къща у селото беше техната – с резбовани високи порти, зидани дувари. Къщата синя като цариградски мъниста. Перделъка бял – имаха две моми, само за прането. Хаджи Танювица се беше споминала отдавна, оставила къщата и мъжете на баба Мара. Хаджията си гледаше работите, стъпваше тежко и хората ръка му целуваха по празници. Школо беше дал да се вдигне. Важен човек, тих и акълия. Ама Тенко малко гламав като да беше. Ходи по баирите, ровичка из кърищата с една пръчка, или пък забол нос в книжици разни и седи на кафенето. Пък и не приказваше много – сал един сумтеж да чуеш като го поздравиш. Ама, да е гламав – колко па да е? Висок, хубавец иначе. Тутак се прекръстих, поп Даньо щеше да ми начете 30 пъти Богородичката и кой знае какво за тия стидни помисли…
Заранта мама ме дигна по тъмно още и ме прати да отупам чергите. Измих джамовете, тя премете, опънахме новите възглаве. Тате засукал мустак, подхилен, ходеше наорлен по двора и заничаше а налево, а надесно. Стана следобед, извадихме филджаните и те – Хаджи Таню иде, по него се кандилка Тенко. Най-подир, баба Мара, дето гледа къщата, надзирава ратайкинчетата и оджака. Клатеше си главата кат мисирка. Влезохме дома и седнаха по миндерите. Мен ме изтипосаха права.
После – що стана – като насън ми мина – нищо не помна, ей ме на. Само се сещам, че мама ми връзва на главата кърпа с парички по крайщата, тате вика музиката, тъпана думва. И Тенко напреде ми, с нов калпак и китка здравец. Църквата, попа – кой що чете, кой що надума и после ме налегна една мор и мъгла. Като се осаферих – баба Мара и мама ми разхлаждат челото, а ръцете ми увиват с кърпи. Мъж ми, убавецът, наднича през вратата и жално подпитва:
– Бабе, да не умре жената?
Мама ахна, а Бабе го изгони:
– Марш отука бе, мискинин, да си умиеш устата върви!
После ме видоха как съм се оцъклила и скочиха двете, една през друга взеха да се надвикват:
– Пуста жега, ма булче, зе ли ти акъла…
– Ой, мамино божурче, Тенко как те понесе…
– На земи, тая кърпа, оцетена е, да ти дойде кръвнината по страните…
– Нема, божурчето ми, да се плашиш…
Докато мама и Баба Мара приказваха, у стайчето влезна Тенко и изрева:
– Дигнало се е булчето, бре!
Стана такава джабула, че сам Хаджията дойде. Сумна два пъти, погали ме по главата и ни изведе един по един на гощавката.
Вечерта сватбата свърши и сватбарите се раздигаха. Тенко ме хвана за ръката и ме поведе към нашата одая – с големите джамове на кьоше – хем към мегдана, хем къде двора.
И заживяхме с Тенко. Мъж ми се застоя дома, а тате Хаджи Таню се прибираше секи обед за софрата. С баба Мара сладко си приказвахме на хладния чардак, щом налегнеше пладнето. Сега плетях нови калци, не наплитах старите. Само едно ми беше терсене – не ми даваха работа. Тенко все тичаше по мене – да не вдигам раклите ако рача да помета одаята, а Бабе не ми даваше менците ако ме свареше да се глася къмто чешмата. Е, аз бех яка и чевръста мома, та често се шмугах с кобилицата на рамо, без да ме усети.
Заесене, Тенко донесе един мангал и Бабе Марче, пращаше привечер ратайкинчето да сложи мърва. Щом се завиехме с юргана, мъж ми ме слагаше на гърдите си и гледахме как играят светлинките по белосания таван. От мило по-мило ми ставаше – заричах се, по Коледа да пратя на тате един бакър пресни пръжки от прасето. Тенко беше речовит, а и моите приказки не свършваха. До първи петли ми разправяше за книжиците и баирите и се дивеше като му разправях, че самодивите вият хоро из ракитака, дето беше зашумил речната матица. Отраснала бех ни без братче, ни без сестриче и Тенко ми беше като мед на сърцето.
Душата ми беше лека и летях по двора, кога баба Марче ме привика горе на чардака. Тате Хаджи Теню седеше по-навътре и въртеше божигробската броеница.
– Булче, утре е Спасовден. На, колко време мина от сватбата, рожба се не види. С тейко ти решихме да те пратим на Даюва могила, дето расте росен. Извади нова кърпа, ще изпечем кокошка и питка ще направим. Да те не уплаши горска твар, тейко ти ше те проводи с овчар от горното пасище.
– Хм, хъм – изсумтя тате Хаджи Таню, а като го погледнах, видох, че очите му са нажалени.
– Щом сте рекли – да идем. Ама питката да не я почва ратайкинчето, на мене ше я оставите.
Слезох долу при оджака, бабе Марче върви след мене и нарежда – ще легнете на тревата и ще мълчите до заранта. А сте гъкнали, самодивата може да се разсърди и да не пусне китка. И заранта ше правиш, ше струваш – дома да си дойдеш, без никой да те не види. Инак самодивския росен губи силата си и рожба нема. Разбра ли, Вълке?
– Разбрах, рекох, не бой се – каквото си ми казала, туй ще стане.
Приготвих се, сложих нова риза, почудих се де е Тенко. Видох у кьошето само гьостерицата, дето разнасяше по баирите. Взех я у ръка, да се подпирам. По тъмно излезнах от портата, овчарина подире ми и айде към Даюва могила.
Развиделяваше се, кога влезнах на двора, а портата се притвори зади мене. Стъпих на плочника и усетих, че под крушата шавна нещо. Пристъпих и гледам тате Хаджи Теню, блед като смъртник, само зева.
– Не бой се тате, рекох. Видел си ме, ама и без това самодивите са се разсърдили.
– Що бе, Вълке, що стана?
– Ама гламав овчар си избрал бе тате.
– Булче…
Пийнах водица от стомната дето беше на масата, приседнах и почнах да нареждам
– Отиваме тате, на могилата. Полагам кърпата, кокошката, стомната, питата. Овчарина приседна до мене. Седим и жумим. По едно време, отварям око и гледам – посяга към кокошката. Плеснах го през ръката и му соча мълчешком – самодивите ше дойдат, ще видат начената вечерята и ще се разсърдят. Мина се още време, оклюмах се аз. По едно време, овчарина ми шепне: „Дай си пазвата, булке, да полегна, че ми е твърда земята.“
Плесах го през устата, ще чуе самодивата. По едно време гламавия пак ми вика: „Завий ми ръцете с фустата, булка, премръзнах.“ И шава къде мене. Гледам, зазорило се, а ни стръкче росен до стомната. Разсърди самодивата, бунака. Причерня ми пред очите, тате, та като хванах тенковата тояга и а по гъзерете, а през ръцете, а през краката. Мигар помогна… Разсипа ни тате, Спасовия ден тоя! – от очите ми закапаха сълзи.
– Вълке, булчице, що стана с овчаря, сподавено рече тате Хаджи Теню и току прихна
– Остана там, на могилата, пъшка и нарежда. Прати му чекръкчия, може без да ща да съм му потрошила кокалите, да ме прощава Господ, рекох.
Гледам, тате Хаджия се смее, а на мен канара ми легнала на гърба. Станах, без думица да кажа и си отидох у одаята. Спала съм цял ден, притъмнило вече, кога усетих да ме буди некой. Гледам – Тенко.
– Тая заран, тате дойде да ме прибере от долните пасища. От вчера ме беше изпратил, да нагледам овчарчетата, да броим овцете. Едното овчарче младоженяк, тамън дошло от село. Да го чуеш само какви ги разправяше… Ама първо, дай си гушката, Вълке, да те помириша…
По Благовещение баба Марче отиде до черквата – поп Даньо да прочете Бабината молитва, пък тате Хаджи Таню, даде гощавка на целото село за внук си Станко. На тате два бакъра пръжки пратих, а на мама нова риза.