“Реката и часовникът” Кристина Митева

РЕКАТА И ЧАСОВНИКЪТ

Имало едно време една река… Всъщност има много реки и много времена.

Всяка река отмерва Времето, неизменно. По-вярно и точно от часовник. Дори от швейцарски… Но нека ви разкажа накратко една история. Моята история. Или поне част от нея. Нека побързам да я разкажа, защото Времето е непредвидима категория и шега с него не бива. Всичко трябва да се прави навреме. Доколкото е възможно това за нас, простосмъртните хора, родени в един точно определен момент от потока на Времето, което като река бърза напред и ни води към Края… Или към Началото, не се знае със сигурност. Но все нанякъде ни води. Неизменно. Като часовник с точни и верни стрелки, движени от логиката на самия Живот, безотказно. Можем да поглеждаме към реката или към часовника – все ще ни подсещат за Времето, за неговия ход, за това да не губим време и да разказваме само смислени истории. Въобще – Времето е велика работа. Някак вечно е. Но ще видим, нищо не е сигурно, когато става дума за Творение като нашата Вселена. Времето навярно е било създадено, за да победи хаоса в нея… Но нека споделя своя кратък разказ по същество. Моята история…

*

Бе обикновен ден. Може би пролетен, може би есенен – не помня добре подробностите. Слънчево или облачно бе също не помня. Но помня реката… Реката край селото, в което прекарвах летните си ваканции като дете. Веднъж седнах там, край реката, за да се опитам да намеря някакви важни отговори или просто, за да избягам от мислите за самота, които се въртяха в ума ми, край ромоленето на водата, което така успокоява. Бях на около 16 години. Бях дете.

И в онзи обикновено-необикновен ден, там, край реката, намерих часовник. Там понякога хора от селото перяха дрехи или по-леки килими и по всяка вероятност бе свален от нечия ръка, за да не се намокри и повреди, и така бе забравен на брега. Сребрист. Красив. Някак елегантен. Не зная дали ми е трябвал часовник тогава. Трябваха ми отговори… За Живота, Вселената и Всичко останало. Но отговори нямаше, нито забравени, нито намерени или родени край реката. Имаше часовник. Стрелките му бяха спрели. Времето бе спряло… 

…Там, край реката. Само тя продължаваше да тича напред, отмервайки минутите и часовете на Живота, макар без да тиктака. Часовникът сякаш не искаше. Той може би жадуваше безвремие. Като мен.

Взех часовника. Едва ли някой щеше толкова да страда за него. А и на кой да го върна? Нямаше никой наоколо. Освен мен, Реката и Времето…

*

Сложих часовника в една кутия със спомени у дома. Почти не го погледнах повече. Нямах нужда от него. Не исках нещо да ми напомня за секундите, нито за минутите, часовете, денонощията, месеците, годините, та дори епохите… Жадувах все така за важните отговори. За безвремие. И за щастие…

*

След време срещнах човек, когото обикнах. И той ме обикна… Родих дете. Така се радвах! Сякаш аз се върнах в детството. Сякаш родих себе си отново…

Детето ми растеше, разбира се, като всяко дете. И все още расте. А аз се сетих за часовника. Един ден, неотдавна, го извадих от кутията със спомени. Около Нова година. Прииска ми се да нося часовник на ръката си. Да виждам как красиво минават минутите, часовете, месеците и годините, когато човек вижда смисъл в живота си и има шанс да бъде щастлив. Ако не всеки ден и всеки миг, то поне от време на време…

После ми хрумна идеята да го дам на детето си този намерен преди години часовник. Да отмерва часовете, в които то мечтае, полага усилия и сбъдва мечтите си… Намира път към тях. Намира Време. Аз ли му го подарих всъщност? Може би… Красива мисъл е това, безспорно. Да подариш Време… Най-ценното от всички ценни неща. Понякога… Когато е оценено. Когато е изживяно – с мисъл, с чувство. С щастие… Тогава най-вече си струва да тиктакат часовниците. По площадите на столиците по света, на ръцете на майки, бащи и деца… 

*

Реших. Ще го подаря този часовник, намерен там, край реката, която го отмени за известно време, на сина си. Заедно с този кратък разказ за Времето. Ще го помоля да го запази за своите деца. Да го ремонтира, ако иска или да го запази такъв, почиващ си, но да помни и да предаде едно послание, заедно с него – часовниците нямат значение всъщност. Нито часовете, нито минутите, нито годините или епохите… Но има значение Реката на Живота. Имат значение мечтите и щастието, дори то да е кратко на този свят, засега. Имат значение, защото те придават Смисъл на цялото Време… А без смисъл сме изгубени. Повече, отколкото без часовник и представа за времето. 

Бъдещето е важно. Миналото също – доколкото можем да извлечем златни песъчинки като златотърсачи от Реката, която е минала и през него. И настоящето е важно, много даже! Но нека реката бърза, и нека стрелките тиктакат заради смисъла, който ще открием Утре – същия или пък нов. Само нека го има! Заради него нека тръгнат стрелките отново… Към новото детство, към новия живот… Към щастието. То заслужава Време. И нека е живородено. 

10 януари 2023 г.

гр. София

Кристина Митева /candysays/