Ти, ма̀тице мила, не спря да ме молиш,

от изгрев до за̀ник ти все ми глаго̀лиш

да спра, да не ида хайдутин в балкана,

макар и убо̀г, но при теб да остана,

че пътят е стръмен, послан е със мъ̀рва,

посипан с куршуми, пропит е със къ̀рви,

че тейко ми йощ ти не можеш прежали,

та нѐжели свещи на мене да палиш…

Разбирам те, ма̀тице, моя едничка –

така си ми свидна, за мене си всичко!

Но мѝгар ще мога от пътя да свърна?!

Сърце ми не ра̀чи, сърце ми е твърдо,

сърце ми не трае ботуша нао̀рлен

без казън да тъпче из родните двори.

Не тръгна ли – стѝден ще бъде животът

и двойно по-тежък ще стане хомотът.

Аз зная – ще бъдеш сама и несретна.

Но щом като видиш звезди във небето –

на тейко е тази, а мойта – онази…

Прощавай ме, ма̀тице! Бог да те пази!