Забравеният език =- проза

„Легенда за червения божур“ – Александрина Борисова

Легенда за червения божур

Александрина Борисова

 

Към средата на 18 век

Земята на червения божур. Така Саня чуваше баща й да нарича мястото, където
беше родена и отраснала – последната къща на село Догрулар1
, насред червеното поле и
на няколко разкрача от матицата2
с тиха вода.
Със сестра й Демия бяха една кръв, но тази на Саня вреше като на краставо яре,
както майка им често казваше. Демия се беше метнала на майка си и от дете пръстите й
лепнеха в тесто, а мазоли от дървените пръти в метлата загрубяваха тънката кожа на
ръцете й. Най обичаше да натиска чукана в дървеното хаванче, в което майка й стриваше
корен на червен божур за да приготви отвара, с която цереше болните в селото.
Любопитно й беше влиянието на цветето върху болния, защото знаеше, че в по-големи
количества, червеният божур е отровен.
След първородната Демия, баща им бленуваше син, но никога след Саня не
съжали за втората си дъщеря, която сякаш беше усетила първичното му желание и го
следваше в мъжката му работа.
– Отдръпни се от мърва3
, че се изгориш! – казваше й, докато ковеше, а тя
оголваше бялата си усмивка и пак туряше желязото в жарта.
– Глаголя4 на вятъра – отвръщаше баща й на усмивката, докато поклащаше глава.
Родителите им си отидоха млади, един след друг през два дни, покосени от мъчна
болест. Саня още се забраждаше в черно, докато Демия мислеше за венчило, макар да
беше минал месец от смъртта им. Саня не ходеше на седенките в селото, нежели5 да
искаше съпруг.
– Мигар6
че свърши света, ако не се омъжиш завчас?! – отвърна Саня на Демия,
когато разбра за годежа й. – Стидена
7
си, сестро, много стидена! – бяха последните думи,
с които изпрати Демия в чуждия дом.
Като че грях да беше извършила Демия със сватбата си, защото Господ не й прати
рожба цяла година. Мъжът й Ясен я тешеше, но при все това, посърнала живееше.
Уморен от тъгата по лицето й, той реши да търси лековитата вода, легендата за която
беше сбрала хората в този край. Когато земята наоколо се свърши в дълбоки ровове,
сякаш къртици бяха изкопали полята, Ясен се отправи към гората над селото. В края й,
скрита от вековни дървета, се разгръщаше малка могила, от върха на която бликна
водата. Невярващ, Ясен падна на колене в изкопаната яма, долепи длани в чистата кал и
уми лицето си с нея. Сетне с все сили затича надолу към пушещите комини със
заснежени покриви, които заника8
рисуваше в оранжево.

1 Днешно с. Правда, общ. Дулово, обл. Силистра; в буквален превод – „праведни“
2 Легло на река
3 Гореща пепел или дребна жар
4 Говоря
5 Камо ли
6 Нима
7 Срамна
8 Залез

2
– Намерих я, душо! Открих водата – викаше, когато приближи дома си. – Възбог9
е! – сочеше нагоре към могилата, макар никой да не го гледаше.
След този ден на малката могила се стичаха хора с всякакви болежки от близки и
далечни села, заграбваха с пълни шепи и сърца от водата и умиваха лицата си, а преди
да си тръгнат, пълниха менци и оставяха армагани в благодарност. От дърветата около
изкопания кладенец се развяваха сукна и платове, а под тях се редиха икони, пред които
повярвалите в чудото палеха свещи.
Когато божурите зачервиха полята, мъжете в селото се сбраха около кладенеца в
могилата и започнаха градеж на чешма. На деветия ден от чръвен10, водата потече от
чешмата, а селото празнуваше като че да беше Сурваки. Свещеникът, който бяха
извикали, кадеше с кандило в ръка. Пушекът се провираше през отворите му от всички
страни и се изплъзваше към гората, която попиваше мириса на тамян. От едната страна
на чешмата, момците се полюшваха с преметнати ръце един връз друг, докато огласяха
гората с юнашки гласове. От време на време сваляха калпаците си, удряха ги у земята,
тропаха с крак и ни умора, ни насита ги стигаше. От другата страна, девойките бяха
кръстосали ръце като всяка беше хванала пафтата на другата и удряха ръченица в
росната трева, накланяха се ту напред към момците, ту настрани една към друга.
Забрадките им се изхлузваха, но ръцете им не се отделяха и краката им не се спираха.
Дори Саня присъстваше на празника, макар да стоеше през пет жени от Демия. Играеха,
не защото водата нямаше да остави гърлата им жадни, а защото водата пречистваше
душите им.
Тревите надигнаха рошавите си главици за да изпратят червения заник, който
сякаш Господ беше хвърлил отгоре като златен пендар, доволен от видяното днес.
Всички насядаха по меката трева, само знахарката в селото стърчеше до коритото и
заграбваше с менче от водата. Когато го напълни се наведе да отскубне няколко
маргаритки, теменужки, иглики и жълт кантарион и ги пусна в котлето. Рече ергените и
момите да я наобиколят, а когато го сториха, започна тихо да нарича, бъркайки цветята
във водата като от време на време поплюваше по два пъти. Опръска очите им с
наречената вода и започна да им раздава цветята. Всеки получи различна китка, така че
един ерген и една мома имаха еднакъв вид цветя. Мъжете започнаха да се тупат един
друг по гърбовете, сякаш кураж им беше нужен да доближат момата със същото цвете,
докато девойките се кикотеха и гледаха цветето на другата за да разберат кой момък й
се е паднал. Настаналата неразбория утихна отведнъж с изстрела на заптието.
– Еййййй, харсъзи11, какъв е този юрюш12?
Дръпна юздите на коня, който изцвили нервно и вдигна предни крака преди да се
застопори на място.
– Сбрахме се за едно хоро до нея чешма, ага – отговори му Ясен. – Ама се
прибираме по къщятата вече.

9 Нависоко
10 Старо име на месец юли
11 Проклетници (тур.)
12 Щурм (тур.)

3
Агата слезе от коня, завъртя броеницата между пръстите си и опря две ръце зад
гърба си. Приближи се до девойките и ги заоглежда като се спираше да погледне очите
на всяка. Усмивката му се показа под мустака, когато стигна Саня.
– Карагьоз13
– каза й. – Коя си?
– Нема да ти кажа! – отвърна му наорлена

14

Агата хвана бузите й с ръката, в която държеше броеницата и стисна здраво. Саня
не трепна, събра слюнката в устата си и се изплю в лицето му. Агата извади острието и
с едно движение го опря в шията й. Демия извика и тръгна към сестра си, но Ясен я хвана
през лакътя за да я спре:
– Немой, трудна си15! – каза й.
Сетне Ясен приближи заптието и заговори:
– Запри се, ага, она е млада, не знае що прави.
– Коя е? – попита заптието без да я изпуска от поглед.
– Саня я казват – отговори му със сведена глава.
Саня премрежи очи, докато гледаше агата, който се оттегляше към коня си. Удари
двата си крака в него и изчезна в гората толкова бързо, колкото се беше появил.
Могилата неусетно се беше превърнала в място за панаир, където търговци
сваляха стоките от каруците си и ги излагаха на опънатите черги. Наред с тях
продължаваха да се стичат хора в търсене на оздравяване и от Влашко, и чак от Сърбия.
Мъжете в селото решиха там да вдигнат черква с даровете, които оставяха изцерените.
Щом силистренският паша разбра намеренията им, нареди да пълнят хазната му със
спечеленото и една малка част от събраното оставяше за селяните. Хората се бяха
отчаяли, единствен Ясен беше способен да даде и най-милото за черквата. Когато
безнадеждността покоси и него, продума на Демия:
– Нишан16 от Господа е тази вода. Иска ме близо до него. Прощавай, душо.
С тези думи Ясен остави жена и син за да се замонаши.
– Чедо имаш, нема да те вземат у манастира! – Демия падна в краката му и
задърпа ръкава на ризата му.
– У скалите ще ида – рече й. – И там е Господът.
Ясен тръгна по стъпките на вярата, която в разделния ден изглеждаше на Демия
като гяволска17 работа. При все това знаеше, че същата тази вяра, беше постлала рожба
в ръцете й. Знаеше, че от сърцето на Ясен извираше обич към сина му толкова, колкото
и към Бога. И тези знания я държаха цяла. След като три дни лежа болна, на четвъртия
стана, оплете светлите си коси, измете двора, събра падналите под дървото ябълки,
наряза ги със сатъра и ги хвърли на кокошките. Сетне хвана младия петел, положи
главата му на трупчето в двора и с един размах го закла. Попари перушината с вряла
вода за да го оскубе, после го опърли над огнището и го пусна да ври в казана. Извика
сина си Момчил, когато месото започна да се отделя от кокалите и двамата седнаха на
постелята до кръглата софра.

13 Черни очи (тур.)
14 Наежена, наперена, настръхнала
15 Бременна си
16 Знак, белег
17 Дяволска

4
– Яж, сине, сбирай сили, че нивата нас чака – каза му.
Демия взе ядеца от петела и го подаде към сина си. Той го хвана, а когато
костицата се счупи, тя започна да отброява.
– Едно, две…
– Ядец! – извика Момчил и се търкулна в полите й, докато се смееше, а сетне
обърса мазните си ръчички в тях.
– Винаги бъди победител, сине! – каза Демия преди да целуне главицата му.
Редки мрежести облаци като паяжина тежаха отгоре и пропускаха последните за
деня лъчи на слънцето, когато Саня се връщаше от чешмата, нарамила кобилица с менци.
Макар да й тежеше, припяваше си тихо, защото на душата й беше леко. Изведнъж като
че гръм удари, захвърли менците на земята, повдигна полите си и побягна към първата
къща в селото, през прозореца на която мъждукаше пламък на запалена свещ. Агата
удари коня с камшика и се втурна подире й. Саня чуваше все по-близо конския тропот и
като видя, че няма да го надбяга, спря и се обърна назад. Агата издърпа юздите и скочи
на земята, доближи я и задума:
– Къзъм18, ще те водя в града, за жена те вземам.
– Ти си чапкънин19, убог20 си, не рача21 да дойда с тебе! – отговори му.
– Ще дойдеш, ако сестра ти е свидна – сложи ръка върху препасаното на кръста
острие.
Сълзи намокриха страните й при мисълта за ближната, едничка която си имаше
на този свят. Кръвта вода не става, а в трудни времена най сплотява хората. Макар от
години да не си бяха продумали, Саня се тешеше, че при все това Демия я имаше,
живееше през три къщи и живееше добре.
С качването й върху коня, който заптието поведе към Силистра, Саня пристана
на агата. Когато стигнаха високото, където цяло село се разкриваше, Саня поиска да го
зърне за последно. Агата я свали от коня и зачака да запечата в очите си трийсетината
къщи около червените поляни. Саня се наведе да вземе една шишарка и я опря в ноздрите
си да вдиша миризмата на родния бор. На агата му се чинеше22, че дълго не идеше
обратно, когато остана скрита зад балвана23 и отиде да я търси. Тя стоеше неподвижна,
сякаш кръв не течеше във вените й, доближи я и я хвана за ръката. Саня се обърна и се
усмихна, сетне отскубна ръката си и прибяга в другия край на скалата. Агата стисна
черните си очи на два обърнати полумесеца, втурна се към нея, а тя побягна към отвора
в скалата, оттам обратно до ръба и се надвеси. Агата вдигна ръце срещу нея и започна
тихо да й дума:
– Таман, таман24…
Саня отстъпи крачка назад и се насочи към коня на пътя. Щом усети агата зад
гърба си, обърна се с ряз, стисна зъби, с все сили удари ръце в гърдите му и го бутна.
Във вцепенението си, той не успя да реагира и тялото му се понесе безмълвно към

18 Момичето ми
19 Развратник, разпуснат човек, женкар (тур.)
20 Беден на съдържание, на фантазия, посредствен
21 Искам, желая; склонявам
22 Струваше му се
23 Много голям камък
24 Толкова, достатъчно

5
пропастта. Саня гледаше падащото му тяло към червените божури, които зоваха да го
погълнат цял и щом ги стигна, го загърнаха с листенцата си, превръщайки го в черна
тичинка.
– Що стори, Саньо? – попита запъхтяна Демия, която се криеше зад дървото от
другата страна на пътя. – Видях ви у село и тръгнах след теб – отскочи от мястото си
право в ръцете на сестра си и двете паднаха прегърнати на земята. Жълтата забрадка се
изсули от главата на Саня, тя я издърпа през червената плитка и попи с нея мокротата
по бузите на Демия.
– Да бягаме! – каза Демия и хвана ръцете й. – Че видят коня му и че дойдат за
тебе.
Саня се изправи, извърна поглед към селото, мълча кратко и без да поглежда
сестра си, заговори:
– Како, ти син имаш да гледаш, никъде няма да ходиш. Аз тук че си остана.
– Що думаш? – Демия сетне се изправи. – Как че те прежаля? – гласът й секна
от надигналата се в гърлото горчилка.
– Запомни ме тук край божурите, таз скала е моята, Саниева я казвай – посочи с
длан полята. – Съдбата, сестро, е досущ червен божур – колкото може да е красива,
толкова и отровна.

198 Views
error: Content is protected !!