Онова горестно и меланхолично чувство, наречено носталгия,

отново натежало е в моята душа.

Дълбоко забило своите прокобни и недоловими нокти

и наорлено изхвърля всички надежди като неканени гости.

 

Водовъртежът на живота неумолимо сграбчва ме

и никога повече не рача да ме пуска.

Чувствам се като птица с траурни крила,

Като вързана с обтегнати конци кукла.

 

Напук на властната съдба

конците аз успявам да разкъсам

и мислите ми несдържано се затичват натам,

където принадлежа, където истински живея, където искрено се смея.

 

Към дома, към единственото място свидно,

което с години продължава да ти дава

и стиска стидно единствената връзка с теб,

а не претендира, властва и ограбва.

 

Носталгичното чувство не умолява за небоядисаните сгради,

опитвайки се с грозен плач да заинтригуват душите млади.

Не моли за разбитите пътища, нежели храмовете безславни,

пълни с жалко упование и молитви печални, безкрайни.

 

Душата мигар лее сълзи за родната и неподражаема земя,

за топлата прегръдка, за многоочакваната и желана среща?

За убогата майчина стряха, за изгниващия дървен покрив,

за плачещите развалини на пруста, за тревата, излъгана и пуста.

 

Душата за сетен път безсилно търси път да се докосне

до старческия смях, до старческата дума,

до ръцете на нажалените баба и дядо, матица и баща

и променените лица на брат и сестра,

без които си свикнал жалко да живееш

и като отмъкнати нечестно скъпи вещи да ги копнееш.

 

Глаголиш, че си имунизиран срещу изпепеляващата гледка

на загиващото детство, на отлитащите свидни спомени,

на апетитния и съблазнителен вкус на бабиното ягодово сладко,

на запленяващите вечни песни на любимата прабаба,

която двамата с дядо са приседнали до мървата на заник-слънце.

 

И тогава връщаш се отново в бащиния дом,

и виждаш как Родината е плакала с кални сълзи по прозорците за теб.

Сега единствената преграда между мен и таз затъжена земя

представлява автобусната алуминиева врата.

Мой рай, мой дом, завръщам се!