Приказна есен 

Вероника Иванова

Разказът е носител на 3 награда в конкурса “Забравеният език”.

Момичето се криеше под шарения си бариш, плах като малко птиче, поглеждаше през ресните му и ситнеше по пътя, като изглеждаше, че сякаш не стъпва, само леки облачета прах, като въздишки се носеха след нея, а устните й мълвяха:

-Майко, матице..

Селото, в което живееше нямаше и четиридесет души, а къщите красиви, възрожденски, като излезли от роман за освобождението. Такива едни красиви, цветни, а наоколо една есен се е разляла, както млада циганка, седнала по турски, а шарената й пола се дипли по близките върхове и се закача с врабците. Затъкнала между вътъците на шарената си черга, всички човешки болки и радости, есен като за последно, земята топла, развива мъглата от себе си като булчински воал и се усмихва по детски, в пръстите си стиска барабонка и си червисва с нея устните, а на ушите й като белиши, играят и подрънкват обеци. Момичето, което притича по все още заспалата улица се казваше Селин, от сравнително заможно семейство, майка й държеше няколко закусвални и бяха уважавани в селото хора. Макар и да беше умна, не й позволяваха да ходи дълго на училище, когато свърши пети клас и започна да се момее, майка й отсече, че вече няма какво да прави тя сред момчурлята и я затвори вкъщи.

-Няма какво да се балтаеш – така й казваше, – ще вземе да те хареса некой убог и неук, че после ке требе да го тепам…

Селин се подчини, така както са го правили всички жени преди нея, без страдание, без дори да помисли, че би могла да се противопостави на волята на майка си.

Баща й беше кротък, добър човек, но и той се страхуваше от майка й. Селин обичаше да седи до него в градината и да го слуша как пее, такива красиви приказки разказваше той, за далечни земи, за пустинята и пътешествениците – търговци, които носеха съкровища в дисагите си, за принцеси, облечени в коприна от глава до крака, за екзотични растения и животни… Най-харесваше приказката за влъхварина. Хем я беше страх от него, хем искаше да я слуша пак и пак, как той отвлича момичета и ги затваря в замъка си, а после никоя от тях не се връща. Без да осъзнава, че затворът, в който живееше, пораждаше у нея такава сладостна мечта към бягство, към неизвестния и любопитен свят, за нея влъхваринът беше не само страшен, но и много привлекателен образ.Така животът й сам приличаше на приказките, които слушаше от баща си, струваше й се, че може така да си бленува, в някакво безлетно състояние  и ако не беше оня ден, ако не беше дошла като малка разбойница есента, ако не беше разбъркала с мургава длан живота в селото, тя и до днес щеше да смесва приказката с реалността и да й стига само да седи до баща си в градината и да слуша истории за влъхварина.

Хулиганка беше тая есен, добра, топла, така примамваща, прииска й се на Селин да излезе малко по надалеч, качи се до старата църква, която отдавна не помнеше ни тамян, ни кандило, ни песен молитвена и се скри там, както когато беше малка. Баща й тоя ден трябваше да пътува по работа, майка й спешно я викнаха, че едната от машините в пекарната се развалила и Селин се усети свободна. Какво нещо е инстинктът за свобода, уж го няма, уж дреме у тебе, а му трябва само миг, за да те тласне по непознати пътеки  и да настоява да чуеш гласа му и да го последваш.

Тогава Селин го видя, беше неземно красив, с къдрава тъмна като нощта коса, с една палава къдрица, която падаше над зелените му очи, беше като принц от приказките на баща й, като син на магесника, който тя толкова пъти си беше представяла. В този миг зелените очи я пронизаха, тя цялата букна и й стана толкова азорно, че хукна да бяга към къщи, сякаш смок я гонеше. Този вакъл момък, с коси като нощта, със смарагдови очи, беше за нея така нереален, така нетипичен за тишината и рутината на селото, че споменът за него постепенно се смеси с фантазиите и приказките, а колкото времето минаваше, толкова повече тя се чудеше, сън ли беше, истина ли…

Опита се да го съхрани в паметта си като скъп спомен от човек, който не си виждал отдавна, но нещо все й се изплъзваше. Представяше си, че това красиво лице, този момък, беше излязъл за малко от някоя древна приказка, а после, като е видял селото и нея му е станало скучно й си е тръгнал така ненадейно, както е дошъл. Така беше до онзи ден, в който той прекрачи прага на дома им, пак в една такава играеща, палава есен, слънцето светеше срещу лицето на човека, който влизаше, но тя го позна,  по трепета в сърцето си, по начина, по който подскочи нещо в нея и отново цялото й лице букна като пресен домат. Той идваше у тях. Идваше да иска голямата й сестра за жена.

Селин не беше близка с кака си, която приличаше повече на майка им, имаше в нея нещо твърдо, сурово, нещо което щеше да й помогне да успее да продължи майчиния бизнес, въпреки, че беше момиче, майка й позволи на Арзу да продължи образованието си. Селин не се сърдеше, не протестираше, малко се страхуваше от двете, особено, когато баща й се забаваше и пътуваше по-дълго, но и майка й и Арзу бяха прекалено заети, постепенно съвсем забравиха за Селин. Така беше и в този ден, Селин не посмя да се появи пред госта, вълнението й беше такова, че вечерта вдигна температура, а баща й остана при нея, да сменя кърпите с оцет и да й разказва историите за далечни земи и красиви принцеси.  Арзу се сгоди за красивия зеленоок момък, който по нещо напомняше на мекотата и топлотата на баща им, беше добър, извънредно красив и идеален за наорлената и амбициозна Арзу.

Селин често боледуваше, след като Амир се сгоди за сестра й. До сватбата оставаха няколко седмици, когато една нощ Селин се събуди, а тялото й пулсираше в някакво сладостно и непознато желание. Майка й никога не си губеше времето да обяснява за превръщането на девойката в жена, освен основното, покрай цикъла, страхът от забременяването, забраната за отношения с мъж преди сватбата…Но за удоволствието от любовта, Селин не подозираше и й беше много азорно, от всичко което усещаше, криеше се, не смееше да слезе за закуска, все едно някой щеше да разбере какво е сънувала и какво се случва в нея. Най-лошото беше, че в тия сънища, тя не беше сама, а ръцете на Амир я прегръщаха и устните му, по вкусни от барабонка на черница през лятото я опияняваха.

Амир се подчини на волята на баща си, също както Селин на тази на майка си и въпреки, че не беше влюбен в сестрата на Селин се съгласи на годежа, който беше изгоден и за двете семейства. Тайно обаче, под възглавницата си криеше една тънка тетрадка, в която пишеше стихове. Беше го малко срам, че последно време тия стихове зазвучаваха в главата му, когато мернеше бариша на Селин да минава през градината.

Един ден от есента, ама от ония най-закачливите и топлите, по заник слънце, Селин задряма и сънува отново своя сън и за да остане още малко с мечтата по него, тръгна към полянката на изоставения храм. Убедена, че никой не я вижда, тя разгърна ризата си. Разбуден от ситните стъпки по коридора, Амир тръгна след нея.  Дали есента, тая хулиганка, дали младостта или нещо друго го накараха да напусне тайното си убежище и да седне на тревата до Селин, никой не знаеше и двамата млади най-малко. Той прокара ръка по откритата бяла шия и рачи да я погали, с благоговение и двамата усещаха телата си като върху мърва. Този ден, Селин не посмя дори да го погледне, нежели да отвърне на целувката му и  избяга, като тичешком оправяше ресните на копринения си бариш и й беше толкова стидно и азорно, че не можеше даже да глаголи правилно, беше й страшно стидно, както и на него. Селин се кри се в стаята си под претекст, че е болна, излезе чак, когато една сутрин чу как сестра й и Амир стягаха багажа си за новата къща, в друго село. Мигар толкова трае любовта, колкото една есенна приказка.