Jul
В един свят, паралелен на част от секундата от нашия. (а понякога и по-малко)
На отворената врата се почука тихо и щом Илф вдигна глава, видя старият Аратро, управителят.
— Влез, приятелю!
— Ще ме закараш ли до Земя -2? — попита директно възрастният мъж щом се настани на един стол.
— Коя от всичките? — попита Илф, защото имаше осем планети с това име. Първите заселници в космоса често бяха кръщавали “Земя” планетите на които се заселвали. Обаче по-късно се наложила номерацията.
— Онази студената, без население.
— Аха, онози на която управлявали зелените и решили, че планетата е заплашена от глобално затопляне и за това разпръснали в атмосферата прах от калциев карбонат (CaCO3) – аерозол, отразяващ слънцето.
— И какво ще търсим там? — почеса се по тиквата Илф, на който изобщо не му се ходеше до ледената планета.
— Купихме я! — отвърна кратко Аратро.
— И за какъв …член ни е безумно студена, необитаема планета?
— Аз те попитах, преди да я купим не помниш ли? Ти отговори да правя каквото реша.
— Аха вярно — съгласи се Илф, защото винаги така отговаряше на всяко предложение на Аратро.
— Струваше евтино, собствениците искаха да се отърват от нея…
— Напълно ги разбирам…— промърмори Илф — Обаче там температура паднала драстично, планетата вече е необитаема.
— Не е напълно необитаема, останали са няколко поселища на екватора, където температурата е само минус петнадесет -двадесет градуса. Изхранват се с риболов — обясни търпеливо Аратро.
— С колко души е тава население? — попита подозрително Илф.
— 10 – 20 във всяко населено място — отварна Аратро — като цяло населението е деветдесет и осем души. Илф не каза нищо, а старецът продължи:
— Но аелозолът който са разпръснали в атмосферата е започнал да пада, вече имаме известно повишение на температурата.
— С колко?
— С половин градус за последнити десет години.
Илф въздъхна:
— Е добре, да вървим — силно се изкушаваше да предложи на Аратро да го закара някои от младите пилоти, но щом управителят бе дошъл да го моли лично, значи трябваше да го закара той.
Натовариха се на Скрапа, странният малък космически кораб, направен от стар бътискаф и излетяха.
— Вярно че студът е серизен проблем, но как така е станало почти всички да я напуснат? Обикновенно хората са привързани към родното място, а често нямат и икономическата възможност да отпътуват? — попита Илф.
— Охлаждането е било само последната глупост на зелените, преди това са направили още доста. Унищожили са енергетиката, спирайки ядрените електроцентрали. И са наслагали навсякъде соларни панели и вятърни генератори, а ти знаеш, панелите не дават електричество ако няма слънце, а вятърните се чупят постоянно и то преди да се изплатят. Населениено не си е отишло, а е загинало.
— И никой ли не е потърсил сметка на “зелените”?
— Опитвали са, но онези са се оправдали с климатичните промени, напуснали планетата и отишли да спасяват други светове — обясни мрачно Аратро.
— Ами земно електричество и въглищни електроцентрали не са ли имали?
— Не, на Земя две, няма земно електричество и няма големи находища на въглища. Планета е много по-млада от Земята.
— Аха — почеса се по-тиквата Илф, набра координатите и влезе в скока в пространството — Но ядрените централи предполагам, че могат да бъдат пуснати отново в експлоатация?
— Трудна работа — отвърна още по-мрачно, Аратро — когато са ги спрели, са се постарали да не мотат да бъдат възстановени, изрязали са охлаждащите тръби и всичко останало, като на места реакторите дори са залети с бетон.
— Мамка му!
Скокът продължи само около час и скоро бяха в орбита на планетата.
— Къде да се приземя? — попита Илф, гледайки сивата облачна покривка, обвила плътно планетата.
— Ето — подаде му координатите Аратро — там има една стара отдавна изоставена база, с дизелови генератори. Момчетата ги поправиха и докараха няколко тона нафта. Имаме няколко души по подръжката.
— А нещо хубаво — зарадва се Илф и насочи корабът натам.
***
— Къде сме? — излезе сънено изпод седалката котето Бац.
— А приятелю, ти си бил тук! — зарадва се Илф — намираме се на Земя – 2, гадно студено място.
— Да, бях заспал под седалката.
— Разбирам! —отвърна Илф, въпреки, че не разбираше котешките понятия за удобно. Бац както всички котки, спеше на доста необичайни места.
***
В базата миришеше страшно на петрол, генераторите осигуряващи електричество бяха доста в страни, но вътре отоплението беше с огромни горелки, които воняха силно. Това обаче, само зарадва Илф:
— Значи че тук имат находища на петрол?
— Имат, но за съжаление доста по-малки, казах ти че планетата е доста млада — отвърна Аратро, докато се настаняваше в импровизирания си кабинет — но освен това, трябва да пуснем отново в експлоатация цялата петролна индустрия, която също е била спряна умишлено и машините и съоръженията съсирани.
— Аха…— кимна с глава Илф и протегна ръце над нагорещената “нафтова печка”, котето навири опашка да си сгрее задника.
— Обаче — вдигна глава от компютъра Аратро — се оказва че преди да дойдат зелените на власт, старото правителство е закупило седем големи ядрени реактора от “Технолоджия”.
— И къде са сега? — попита Илф — и тях ли са нарязали?
— Това се опитвам да разбера.
— Добре, аз ще се разходя, да разгледам малко наоколо — рече Илф и излезе, следван от котарака, Аратро само кимна.
За гледане нямаше много, купища стари автомобилни гуми и разбира се хиляди автомобили, някой от тях изглеждаха като нови, но Илф бе наясно че им е нужна подмяна на батериите, нещо дяволски скъпо. Все пак обикаля около час, докато премръзна защото не беше взел топли дрехи. Котаракът също се разкиха и тръгнаха да се прибират.
— Как са вървели тези електрички? — попита котаракът докато влизаха обратно на топло — нали са унищожили енергетиката си?
— Вероатно са купували заредени електрически батерии, ние също го правехме, по едно време — Отвърна Илф — докато са имали пари.
— Глупави — рече котаракът, без да уточни за кои става дума.
— Купували са скъпо електричество и след като са свършили парите — обади се Аратро — Банката им е давала на заем дълго време. Докато изгубили собствеността върху планетата, всичко преминало в ръцете на банкерите. Всичко било подготвено, само дето не предвидили, че ще се престараят с охлаждането и планетата ще стане необитаема. За това я купихме от Банката много изгодно. Гледаха да покрият някак загубите.
— Проклети да са банкерите и техните машинации! — прокле Илф, и отново протегна ръце над печката да се стопли.
— А аз открих къде са реакторите? — похвали се Аратро.
— И къде?
— Продали са ги, на планетата Земя – 5! Зелените ги продали на безценица, но срещу хубава комисионна, разбира се!
— Жалко — разпери ръце Илф.
— Обаче, купувачът отказал пратката в последния момент, защото и на Земя – 5 дошли на власт зелените. Така че реакторите са в орбита около някаква луна на Земя – 5, наша собственост са и трябва само да отидем да ги вземем — обяви радостно Аратро.
— Добре, ще трябва да се върна за кораб влекач с лъчеви преси — рече Илф.
Докато се подготвяше за тръгване, котаракът който се беше запилял някъде се върна и заяви:
— Ходих да акам!
— И как мина?
— Добре, но срещнах една моя прабаба!
— Радвам се за теб! — отвърна разсеяно Илф.
— Не коя да е баба, а Мърка! Котката на Теодора, тази за която си ми говорил толкова много.
— Сериозно! И тя къде е?
— Тук на две крачки, в един паралелен свят. Има отворен проход.
— Тогава да отидем веднага! — подскочи Илф — Само момент да се обадя на Аратро.
— Леко де, ще си счупиш краката! — побягна подире му котето — тая Теодора май ти е взела акъла.
***
— Приятелю, прощавай, ще отскоча за малко да видя Теодора, тук на две крачки в някакъв паралелен свят — влетя при Аратро, Илф.
— Тази дето си ми разказвал за нея ли? — повдигна глава от струпаните на бюрото документи, старецът.
— Да същата! Реакторите, ще изчакат мъничко…
— Ами добре, чакали са повече от шестдесет години. Вземи си пистолета! — рече Аратро, но Илф беше побягнал.
19 Глава
Отново студеното място.
Пътуваха вече от два месеца в безбрежното море и обстановката на борда започна да се нагорещява. Моряците привикнали на кратки преходи в близост до брега, започнаха да настояват за връщане и Катя им вдигна на два пъти заплатите, за да млъкнат. Това имаше известен успех, но до едно време…Накрая, събра всички недоволни нановари ги на корабът “Мела Котонья” (“Дюла”) прокле ги и ги върна обратно. След още две седмици повтори операцията с “Цука” “Тиква” и екипажът доста намаля. Но сторед изчисленията на робота, бяха към края на големия океан и скоро щяха да стигнат бряг.
— Ходих да акам, на онова студеното място! — заяви доволно Мърка и Теодора само кимна с глава, котката често споменаваше какво е правила…акала, пишкала, яла, спала и други подобни…
— И видях един мой правнук! Внук на самия Бац.
— Браво, радвам се за теб — отвърна разсеяно заета с билките си Теодора.
— Същият като него е! — продължи Мърка — бял с едно синьо и едно зелено око. Акахме заедно. Много възпитан котарак. Та той ми каза, че там е с оня с глупавата физиономия, който беше председател на съвета.
— Илф ли? — подскочи Теодора.
— Да същият.
— Видя ли го?
— Не, видах само внукът ми, нали ти казах че даже акахме заедно, но той ми каза че Илф е там. Купили са проклетата планета и мислят как да я затоплят. Представяш ли си?
— Преведи ме веднага в оня свят, искам да го видя! — помоли развълнувано Теодора, щом Илф беше там, значи наблизо щеше да е и Разхайт.
— Виж за него нищо не ми каза — обади се Мърка, пак прочела мислите ѝ.
— Нищо, да вървим!
— Облечи си нещо по-дебело — посъветва я Мърка и Теодора я послуша, облече се и попита:
— На къде?
— Последно преходът беше в каютата на Катя — облиза се Мърка.
— Сериозно? — изгледа невярващо Теодора.
— Да. Тя така искаше да иде до там че…
— Я ми кажи честно, тези “проходи”, да не би да ги отваряш ти? — погледна я с уважение Теодора.
— Е малко и аз, но само някои и само когато е възможно — призна си котката и тръгнаха към каютата на Катя, като оставиха Сакатлъка да командва бараката, да приема и преглежда евентуални пациенти. нещо с което момчето беше много горд.
— Добре ми дошли, тъкмо мислех да обядвам. Настанявайте са на масата — посрещна ги радостно Катя, но Теодора ѝ обясни набързо положението и тя отвори гардероба и наметна дебелото палто, което използваше за студения свят:
— Идвам с вас! Толкова си ми разказвала за тоя образ, че изгарям от желание да го видя.
— И аз ще дойда — обади се роботът и си сложи краката, които тъкмо беше намазал с восък.
— Готови ли сте? — попита Мърка и щом ѝ отговориха отвърдително ги преведе през “прохода”.
Изчезна слънчевата и светла и топла каюта и се оказаха под тежко оловно сиво облачно небе и хапещ студен въздух.
— На същото място сме от където взехме гумите — каза Катя като се огледа. Защото наистина бяха на същото място, само гумите бяха намалели, защото търговията на Катя вървеше добре.
— Да ето тука акахме, с внука! — посочи уверено Мърка, две прясно разкопани купчинки в замръзналата земя. Теодора не коментира, а остана в очакване и котката посочи:
— На там! Каза че са там.
Тръгнаха в посочената посока и вървяха почти половин час в лабиринт от стари автомобили, натрупани на камари, след това през накакво поле с мъртви фотоволтайци, докато излязоха на открито. Някой беше разчистил, от ненужната железария и имаше нещо като голяма каравана, от комина ѝ се носеше пушек и миришеше силно на нафта, а до нея беше паркиран странен подобен на бътискаф обект.
Не се виждаше жива душа и почукаха учтиво на вратата. И като от вътре се чу:
— Влез — влетяха вътре. По точно влетя Катя и по навик рече:
— Аз съм корсар Катя! Знаете на какво съм способна! За това ми кажете веднага къде е Илф и никой няма да пострада! Много…
— Кате, това са приятели — хвана я нежно за рамото Теодора.
— Хъм! Май се увлякох…— сконфузи се Катя.
— Добре дошли! — посрещна ги един възрастен човек — влезте да се стоплите.
Влязоха. Теодора понечи да обясни кои са, но старецът изглежда знаеше всичко.
— Знам, ти си Теодора, Илф не веднъж ми е разказвал за теб. Между другото, точно така си те представях. Много си хубава!
— Но как знаете … — започна неуверено Теодора, но оня я прекъсна учтиво:
— Котето на Илф ни разказа всичко. Ходило да сере и срещнало баба си.
— Нали ви казах, срахме заедно! — обади се Мърка — и освен това не съм му баба, а пра баба.
— Да, извинявам се! И така Илф и котето му тръгнаха да ви търсят. Явно не сте ги срещнали по пътя.
— Разминали сме се.
— Вероятно, Илф много бързаше! Забрави си дори сабята и пистолета.
— Ами сега какво ще правим? — попита Катя — ако се върнем и се разминем отново?
Решиха да изчакат и останаха няколко часа. Възрастният човек, се представи като Аратро и обясни че са купили мъртвата планета на безценица и ще опитат да я “съживят”. Разговаряха дълго, той беше интересен събеседник, но някак си отвлечен и зареян в мечтите си. После прецениха че са изчакали достатъчно и тръгнаха да се връщат, но никъде не срещнаха Илф и Бац.
Обаче когато минаха през прехода ги очакваше изненада, на борда на кораба, завариха голяма сумотоха:
— Заловихме крадец в стаята на Катя! — израпортува фъфлейки, Ал Суйчид, с подпухнали устни и едно насинено око.
— Крадец ли?! И от къде е дошъл? — попита Катя — все пак сме на борда на кораб в открито море.
Това изглежда затрудни охранителя и само каза:
— Елате ще ви го покажа! Имаше и една ужасна котка с него, изпохапа половината екипаж, а после се покатери на най-високата мачта и хапе и драска всеки който я доближи. Освен това псува ужасно мръсно!
И куцукайки силно и с двата крака ги заведе ги в трюма, и им показа някакъв ужасно увързан с въжета човек със запушена уста.
— Успя да набие почти всички, три пъти го гърмяхме, но коршум не то лови! Шейтанът, му с шейтан! Добре че го издебнах и изпрясках с едно гребло по главата.
— Илф! Приятелю! — викна Теодора, спусна се и прегърна нежно вързания, след което извади малкото си, но много остро медицинско ножче и се зае за реже въжетата.
— Внимавай! Много е опасен! — рече Ал Суйчид, но Теодора му хвърли такъв унищожителен поглед, че веднага млъкна.
— Съжалявам приятелю! Много бяха и не успях да ти помогна! — появи се на прозореца едно бяло коте, с едно синьо и едно зелено око. Ал Суйчид въпреки пословичната си смелост отстъпи назад;
— Това е самият шейтан! Успя да изпохапе и издраска половината хора от екипажа!
— Щеше да е целият ако бях аз! Да не сте посмели да закачате повече внучето ми! — подуши бялото коте и го облиза покровителственно Мърка.
— Радвам се да те видя, Теди! — рече Илф щом Теодора извади парцала от устата му — И много ти благодаря Бац, ти направи всичко възможно, но просто бяха твърде много. Здравей Мърке!
— Добре, че всичко свърши добре! — целуна го Теодора и му помогна да стане.
— Здрасти! — отвърна Мърка и се отри в него.
— Добре! Половината екипаж е с охлузвания и натъртвания, а другата половина със сериозни охапвания и одрасквания, май има и счупени… — промърмори Ал Суйчид.
— А вие, не бива да постъпвате така първосигнално! — Скара му се Катя. Можехте да поговорите първо с него и да си спестите всички натъртвания и охапвания! Освен това сте изпотрошили всичко в каютата ми! Имаше и една ваза от династията Амин. Струваше колкото един малък кораб!
— Счупиха ми я от главата! Но не им се сърди — защити ги Илф — Те са добри момчета и просто си вършат работата. И то добре!
— Нали! — усмихна се доколкото му позволяваше надутата уста Ал Суйчид и побърза да се махне.
И след малко добре наснанени в каютата на Теодора, тя първо го прегледа (навсякъде, на голо). И установи средно мозъчно сътресение, силни натъртвания, множество охлузвания, няколко порезни рани, но за щастие никакво счупване. Превърза, закърпи и му предписа поне седмица пълна почивка. След това седнаха на маса добре отрупана с плодове и вино, тя го попита:
— Разкажи какво ново, приятелю!
Тук Илф се запъна, защото по неговата времева линия отново беше изминало много повече време. Преходът някак си го беше върнал поне петдесет години назад. Бе ходил още веднъж с Гемията в чудния свят на Фига, но по време когато Теодора и Катя бяха вече мъртви и за тях се разказваха легенди. За това каза:
— Нещата вървят добре, изградихме цяла империя, наскоро купихме и студената планета.
— Гадно място, но става за акане! — обади се Мърка.
— Разхайт? — обади се Теодора.
— Той веднага се върна насам към Фига, някъде на път е и предстой да се срещнете! — отвърна Илф, но не добави че ще е за последен път, но тя го разбра.
***
Илф остана да гостува на Теодора и Катя цяла седмица, официално, защото имаше сътресение на мозъка и трябваше да остане под лекарско наблюдение. Неофициално, употребата на алкохол също беше под лекарско наблюдение защото пиинаха няколко пъти хубаво с Теодора и Катя, имаха толкова неща да си кажат. И още два пъти по толкова да си припомнят. Илф не се стърпя и им разказа че е бил на Фига по време когато двете с Катя, бяха вече мъртви. Но и двете го приеха учудващо добре, дори много се зарадваха за легендите които се разказваха.
Поговориха си доста и с Мърка, тя обаче не си спомняше последната им среща, тази на “Чалма”, явно не беше ѝ дошло още времето за нея. Тя беше много доволна от срещата си с пра внука и го отрупваше с храна и лизане. Бац доста се закръгли.
Илф се радваше че се запозна и с робота, въпреки че не можа да му отговори на въпроса от къде се е появил.
— Мисля че Разхайт, закупи една малка партида от – ИВАЙЛО, но как е попаднал там експериментален робот като теб, със супер мощен процесор, не мога да ти отговоря. Вероятността да е случайност е твърде малка. Производителите на роботи не правят такива скъпи грешки. Склонен съм да вярвам че е умишлено. Някой е знаел какво ще стане и го е подготвил.
— Кой? — попита пластмасовия.
— Нямам представа, но един ден ще разбера! — увери го Илф.
***
— Проходът се затваря! — съобщи един ден Мърка.
— Но ще се отвори пак нали? — попита Катя.
— Нямам представа. Може би да, може би не. Затваря се някак като за дълго…
— Тогава, аз трябва да тръгвам — каза Илф — Теди, ще дойдеш ли с мен?
— Вече ме канихте веднъж приятелю! Не мога, моето място е тук. Дори не мога да бъда лекар в твоя технологичен свят — прегърна го тя и го целуна.
— Кате, радвам се че се запознахме, но теб няма да те каня, тук си Корсар Катя!
— Правилно! — усмихна се Катя — но ако някога решиш да се върнеш и останеш, мога да ти отделя два-три кораба и екипаж под твое командване…
— Много мило и благодаря, но не мога. Аратро ме очаква. Трябва да прекараме проклетите реактори, да ги инсталираме…
— Да, имаме различни пътища — съгласи се Катя.
— Е добре, тогава сбогом приятелю! — целуна го отново Теодора.
— Предполагам, че е само довиждане! — усмихна се накриво Илф.
— Прклетия поход се затваря! — каза нервно Мърка и Илф и Бац преминаха.
Интервю с Контадин Кременски | Интервю | ЛитДизайн (litdesign-bg.com)
***
— Дали ще се видим отново? — рече тъжно Теодора и очите и се напълниха със сълзи.
— Аз ще го видя поне още веднъж! — заяви Мърка — на някаква смотана планета на име Чалма.
— Да се надяваме че и аз — промълви замечтана Теодора.
— Вие май сте имали нещо с този Илф — попита за втори път Катя, (първият път е във втората книга) но Теодора изтри очите си и отново не отговори конкретно:
— Бяхме много близки в един примитивен свят. В който едва оцелявахме… Сега вече сме много различни, той живее при най-високи технологии, пътува между звездите докато ние пътуваме с ветроходи…
— На мен изобщо не ми липсва науката, моят свят беше на техническото ниво на твоя преди голямата война, когато науката е била на върха си! — рече Катя.
— Точно последните дни преди голямата война е имало чудовищно падение в науката — обади се роботът.
— Как? — не разбра Катя.
— След края на Студената Война, западът решава че са победили. И закриват повечето си научни програми. Корпорации като ИБМ например се занимавали най-вече с фундаментална наука…
— Как ги закриват? — попита отново Катя.
— Сприра финансирането. Не само те – още мното други. И от там тръгна лавината. В университетите все по-малко хора се интересували от наука и технологии — по-изгодно било да си предприемач отколкото учен. Много учени станали такива и завинаги загърбили истинската наука. Да си адвокат или пропагандатор, било по-изтодно отколкото инженер.
— При нас такова нещо нямаше, търсеха се и се ценяха хората с умения — рече Теодора.
— Да, но в почти всички светове в Европа, след студената война се възприема т.н “Болонски Процес” в образованието, където квалификацията се заменя с точкова система — продължи робота — Не било нужно да изучават фундаменталните дисциплини за професията… например курса по математика се давали 10 точки на семестър, по дизайн 10 точки, а примерно “евроинтеграция” 15 точки. Така студентите пропускали математиката и натрупвали точките с другото… и така електроинженер, вместо дисциплини като “машинно чертане” — да може да прави и чете електрически схеми – знаели как се бродира.
— Сериозно? — попита Катя.
— Да! Заменили дори “Изчислителна Техника” (тези които знаят как се правят компютрите) с Информационни Технологии (тези които ги ползват). За това и американците били на Луната през седемдесетте години, а след това “изгубили” всичко и знания и умения и вече не успявали.
— Откачалници! — заключи Катя, за това много сме си добре тук и сега. И като видя колко е тъжна Теодора нареди:
— Я донесете от онова хубавото вино!
Когато се върна на студената планета, Илф с голямо учудване установи че времето в двата свята тече различно. На Земя- 2 бяха минали не шест-седем дни, а цяла година. Той много се притесни, но за сметка на това много му се зарадваха, защото го бяха търсили седмици наред, но ако нямаш котка да те преведе, не можеш да намериш прехода.
— Ами такова, за реакторите, аз да тръгвам да ги “взема”…— рече нерешително Илф, но Аратро, който се бе връщал два пъти на Фрегатура и идваше за четвърти път го успокой:
— Не се коси приятелю, докарахме ги още преди два месеца и вече дойдоха работници и започнахме монтажа.
— Аха… — смутолеви Илф.
— Не му мисли — успокой го Бац — виното на Катя беше добро, а на мен ми харесаха кюфтетата и наденичките, да знаеш на Фига всичко има страхотен вкус.
***
Илф, Аратро и котарака Бац, от няколко дни обикаляха строежите, оказа се, че дори бенонните фундаментите за реакторите са били готови още едно време, което много улесни работата. Така пускането щеше да стане по-бързо. Доста по-бързо, но все пак трябваха поне две години…или три. (Защото се оказа че кранът предвиден за монтажът на реакторите, бил даден под наем, на планетата Невръщане, а след това не потърсен. Трябваше да си го вземат, но това е друга история)
Тъкмо бяха влезли в съблекалнята на една от строителните площадки, когата влязоха трима въоръжени с автоматични оръжия мъже:
— Никой да не мърда!
— Какви сте вие! — попита ги сърдито Илф.
— Ние сме защитниците на планетата! — заяви важно един.
— Разбрахме, че искате да пуснете отново отровните ядрени реактори! Няма да го позволим! — рече твърдо друг.
— Вие нормални ли сте? — попита ги откровенно Илф.
— Каква планета ще оставим на децата си! — рече третият.
— Планетата е почти мъртва! С тези реактори има надежда да я съживим — обади се плахо Аратро, а Илф се хвана за главата. Ето защо беше успяла лудостта на зелените да съсипе планетата, защото беше намерила подръжка от долу. В народа. Вероятно една съвсем малка, но изключително активна и шумна част, ги беше подкрепила. Понякога човешката глупост беше движеща сила. Колко прав е бил професор Чипола*.
ОСНОВНИТЕ ЗАКОНИ НА ЧОВЕШКАТА ГЛУПОСТ
(От Carlo M. Cipolla, Professore Emerito di Storia Economica a Berkeley, 15.08.1922 – 5.09.2000, преводът на български е мой.)
— Вие сте главните тук, нали? — обади се отново първият.
— Да ние сме! — потвърди Илф.
— Тогава трябва да наредите всичкото това да спре! Иначе ще ви застреляме! — заяви втория и работниците от съблекалнята се оттеглиха в другия ъгъл.
— Не разбирате ли, че ние се опитваме да спасим планетата — опита да води разумен спор Аратро, но онези му отвърнаха:
— Само дяволската ядрена енергия е виновна за застудяването — рече уверено единия откачалник.— Трябва незабавно да върнете реакторите там от където сте ги взели!
Илф, се попипа и си спомни, че е оставил пистолета, защо винаги в подобни случай беше невъоръжен? И защо откачалниците никога не свършваха? Вярно е че майката на идиотите е винаги бременна. Огледа се и видя на една от масите дрелка. Хубава електрическа дрелка, на батерия. Сигурно тежеше кило и половина.
Обърна се погледна котарака и се разбраха без думи.
Взе я хвъри я и удари първият по главата, втория ритна между краката, веждувременно Бац скочи на главата на третия и започна да го дере по очите.
Някой от работниците се спуснаха и сграбчиха грубо тримата и всичко свърши.
— От къде се взеха тези откачалници? — попита Илф.
— От местните се, помолиха да ги наемем на работа и ги взехме — обясни един от работниците — Съжалявам за грешката.
— Не е имало от къде да знаете. Кой да предположи че на такава съсипана от зелените планета, ще се намерят идиоти който да ги подкрепят — успокой го Илф.
След две години и половина, реакторите заработиха и повторната колонизация започна.
