Sep
Поезия
Поезия от Симона Якимова
Силата на мита
Оракул славен, хитроумен
Каза следната мълва:
Че сляп герой разумен
Има мъчната съдба
Горгона Медуза да сломи
Тръгва той от боговете воден
Ето стига вече
Горгоната с погледа студен
И кръвта спира тече.
Ала сляп нали е той
Няма как да види
Усеща я само, говори й славния герой
Тя отвръща с думи мили
И любов разцъфва в този миг,
Когато умът разкъсва всеки мит.
***
Кукувиците
вървят насред път;
ухажват свободата,
страхуват се от дома.
***
Да те нарисувам ли?
Нека бъдеш залез над нивята
С нюанси повече от въпросите,
Но по-малко от звездите.
Когато да преливаш е изкуство,
а да чезнеш – талант,
бъди къща на кръстопътя
с характера на нощна твар
и душа – яркостта на слънцето,
докосващо кипарисите.
Табелите към теб
Нека бъдат български,
А думите по италиански звучни.
Лилави синини ще те красят
От сблъсъка на хиляди вселени.
Ще дойдеш ли,
Ходещ по вода,
За една последна скица?
***
Свобода
Не би я Данте никога възпял
Само с поглед те повлича в Ада.
Тя не гори, не е ли кожата й мрамор.
Душата й най ми е богиня.
Вакханка изпаднала в лудост
Живее живота, както живее я той
И се бори поне докато единия умре.
***
Аз съм бял лист;
Тефтер пълен с било и небило.
Календар;
Дати задраскани и недошли.
Аз съм денят, който расте,
А после нощта, когато се завръща.
Комар пред удивлението на затворен прозорец,
Но и душата му скрита в крилете.
Несвързани мисли.
Съвършенството е покосено
***
Пръсти умели будят горите.
Еньова лудост избра.
Танц лунен омайва ни очите.
Щурците ти шепнат ела.
***
Недодялана скулптура на гений
Започнат и забравен труд
Ваяна идея, замисъл на земний
Изнурен и нетраен дух.
Змей да бъдеш вечен си роден.
Слънцето в ръце да носиш
Длъжник вовеки, бог безплоден
Знаеш много, живот просиш.
