Геният, очарователен като парадокс – от Олимп до Хадес и лъжата помежду им

Геният, очарователен като парадокс – от Олимп до Хадес и лъжата помежду им
Reading Time: 6 minutes

 

Геният, очарователен като парадокс – от Олимп до Хадес и лъжата помежду им

Оскар Уайлд е повече от скандал и цинизъм. Той е личност с множество измерения, пластове и цветове.

Роден е в Ирландия на 16 октомври 1854г. Зодия везни е, което навярно има значение за неговата суетност и славата му на денди / конте. Той е интелектуалец от знатно потекло, преминал през затвора и може да се заключи, че животът му предлага множество възходи и падения, които му печелят, както всеобщата любов и възхвала, така и позорно презрение. Арогантен и с чувство за хумор, което го прави желан събеседник, но има и множество противници. Поведението му се определя като непристойно по мнението на тогавашното общество, а скандалът за хомосексуализма го белязва като алена буква. Смята, че ще бъде отхвърлен и от идните дни – заклеймен и забравен, но все още хората се редят да оставят целувки на гроба му.

Уайлд от дете чете бързо и умее да общува с всеки. Студент е в Оксфорд и знанията му по гръцка литература смайват околните. Учи без усилие и спори с преподавателите си на изключително високо ниво. Неговият интелект и гениалност са безспорни. Именно през този период той приема католицизма, което е необичайно за протестантска Англия. Това е поредното му противопоставяне на обществото. Той не признава ограниченията на хората около себе си. Подхожда към тяхното мнение нехайно. Следва своите пориви и носи тежките им последици. Бурната му натура го прави непостоянен и понякога дори агресивен, но винаги всеотдаен. Свободолюбив и свободомислещ е и носи косата си дълга, създава модните и интериорни тенденции, тренира бокс. Този бунт към социалните норми се превръща в запазена марка.

При проучването си за този автор забелязах, че навсякъде наблягат на неговата сексуална ориентация сякаш има някакво изключително важно значение за определянето на личността му. Силно се изопачава и навярно се използва като пропаганда. Истината е, че това има толкова значение, колкото всяка останала връзка като част от живота и не би трябвало да се използва като повод за скандал или допълнително украсяване на образа му. Именно за това няма да наблягам на тази част. Лошо е, че вместо по-толерантни, ставаме по-жадни за сензации. Най-важният човек в неговия живот е Робърт Рос. Именно той единствен остава верен докрая.

Уайлд е изпреварил времето си със своите разкрепостени виждания. Неговото влияние може да се види, както в творбите, разбиранията и модата на съвременниците си, така и днес в съвременната култура. А може би той дори е извън времето…
Твори в различни жанрове – поезия, есеистика, роман, приказки и драматургия. Всички те са в духа на естетиката, тънката ирония и парадокса. Епохата му е късновикторианска Англия.

За жалост, той е известен предимно с единствения си роман „Портретът на Дориан Грей”. Смята се, че това е творбата, която определя идеята му за света. Вероятно за да се засили скандалността на личността му. Ако по някакъв начин се е включил в романа като образ, то това е лорд Хенри. Той е човекът, внасящ парадоксите, интелигентен и скандален. Романът е за това, какво се случва, когато деянията ни надвишават способността ни да носим отговорност – когато изгубим мяра и реална представа. Дориан Грей винаги ще бъде актуален герой, защото е дете на пошлостта на времето си. Той е човек, загубил усет, защото деянията му не го впечатляват – не усеща вкуса им и точно за това не може да ги оцени. Той е като Павел от „Гераците”, защото всяка епоха създава хора с изкривени идеали, които осъществяват прехода и по тях съдим за силата на обстоятелствата. Дориан Грей е криворазбраната свобода и хеперболизираната личност на денди. Това е тънка ирония на съвременността на Уайлд и нейните тенденции. Как подражанието на стила е опасна игра.

Всъщност есето „Упадъкът на лъжата. Едно наблюдение” е най-важната му творба и спокойно може да бъде наречена програмна. От нея разбираме колко жизнено необходимо и изконно е изкуството за Уайлд. Как парадоксът витае около него като съвсем естествена атмосфера.

От това есе е един от най-значимите му цитати : „Life imitates art” или в превод: Животът подражава на изкуството. Той е използван в песни например “Gods and monsters” на Lana del Rey. Използван е като идея в книгата на Тери Пратчет „Вещици в чужбина”. Дори е доказан от психологична гледна точка – в книгата си по социална психология Елиът Арънсън говори как при пускане на филм за оспорвано обвинение в изнасилване, драстично намаляват подадените жалби в полицията срещу изнасилване, защото момичетата смятат, че няма да им повярват или ще ги обвинят в лъжа. Също и при излъчване новини за самоубийства нараства броя на самоубийствата и то при съвсем същите обстоятелства, както в новината. Създава се един омагьосан кръг на повтаряне на сюжети. Историите влияят на живота ни. Начинът на тяхното представяне е основата за нашата насока на мислене и действие.
Ние съзнателно или несъзнателно подражаваме на героите от приказките, романите и дори историята – тя също придобива с годините една нереална идентичност.

Включваме въображението си в игрите на детството, а след това тези приключения ни изграждат като възрастни.

Всичко, което чуваме и виждаме се превръща в изкуство, защото преминава през субективното. Синтезира се опит и бъдеще. Историята винаги се повтаря, а познавайки как се развиват отделните „приказки” в живота, можем да избегнем обречеността. Можем да излезем от омагьосания кръг на сюжета.

Изкуството, респективно историите, винаги изпреварват и надминават природата, защото изкуството създава природата, а хората създават изкуството. Изкуството представлява нашите възприятия и идеали за света. Следователно по него съдим за окръжаващата среда. Първоначално са били скалните рисунки и митовете.

Това е светът и природата за човека, а останалото няма значение. Няма значение, защото не е измислено и охарактеризирано. Можеш да отсъдиш за безкрайността само като си я измислиш. Всеки образ се развива с нас. Хаосът става ентропия и се определя от сложни математически формули. Слънцето е просто една от многото звезди. Загадките продължават да са така божествени, докато някой не се сети за простичък трик.
„…какво е природата? Природата не е майка, която ни е родила. Тя е наше творение. Тя се ражда за живот в нашия ум. Нещата съществуват, защото ги виждаме, а какво виждаме и как го виждаме, зависи от изкуствата, които са ни въздействали.”

Оскар Уайлд може да бъде обявен за софист в най-прекрасния смисъл на думата. Той дава нов живот на релативизма. Човекът наистина е мяра за всичко. Поне в тази вселена. Реалността никога не е имала значение, защото всичко навсякъде е еднакво. Хората, независимо от националността си, образованието си и обкръжението си следват едни и същи принципи – добро и зло, богати и бедни, интелектуалци и непросветени. Колкото и да пътува човек не би открил феномен – онова, което определя французите като французи или Франция като Франция. Онази почти неуловима разлика в нашите разбирания. Айфеловата кула е била грозно желязо, докато някой не е решил, че е шедьовър и сега всеки я смята за върха на романтиката. Всяко нещо е нормално, статично, скучно и безразлично докато някой не вкара малко въображение в него. Тогава изведнъж тази идея като силно заразно заболяване ще обхване всички и те ще превъзнасят изяществото на небосвода.

Всеки може да бъде турист пред колизеума, но не всеки може да си бъде на дивана в хола и да почувства римската култура на една ръка разстояние, прочетена между редовете и зад картините. Атмосферата е в нас. В нашето колективно несъзнавано, милионите години на човешка еволюция и опитът ни за какво е „сега”.
Ако се разходим по улиците на Помпей, ще забележим, че жените се изрусяват и носят високи токове. Може би разликата е, че са били много по-ниски. Те не са изглеждали като богините от античното изкуство. Нито мъжете са били толкова добре сложени. Ние ги виждаме идеализирано. Изкуството прави и бъдещето и миналото причина за живот. Носталгия и надежда, защото настоящето е винаги обикновено, винаги същото. В един момент изкуството се превръща в реалност и единствена истина, защото действителността е твърде незадоволителна.

За да живеем трябва да вярваме. Вярата в красивото и недостижимото ни води.

„Човек може да повярва в невъзможното, но никога не може да повярва в неправдоподобното”
За да ни хареса една творба, ние съдим до колко добре ни лъже и омайва авторът й. Ако той си противоречи или не изгражда аргументите си правилно, ние отказваме да подражаваме на идеите му, независимо колко правилни са те. Дори в живота не бихме се доверили на непоследователен човек. Следователно критериите ни за реалността и изкуството са едни и същи. Именно това харесвам в творчеството на Уайлд. Той винаги разказва убедително. Неговата реалност е красива дори когато е трагична. Смирненски има същия подход – независимо колко тъжни и обречени са историите, които разказва, те не са гротескни и не водят до отричане на тази действителност. Те са изкуство, което мелодично въздейства. Рисува силно изкривени приказки, в които героите нямат право на щастлив край, защото нямат право да бъдат не само добри, а като цяло и хора. Това е плавен преход към социалното в приказките на Уайлд. Той не извръща поглед от мизерията на града, а чрез своето гениално перо ги изобразява по възможно най-елегантен начин така, че деца и възрастни да се докоснат до неправдата и да се поучат от несправедливостта на света.

Атомите са изградени от истории. Ние сме изградени от атоми, но създаваме историите. Парадоксът е в кръвта и природата ни. Хората наричат съдба това, което психоаналитиците наричат несъзнавано, писателите – сюжет, а генетиците – генетичен код. Всичко това води към не просто определеност, а предопределеност, обреченост и неизбежен порочен кръг. Всяка история има своята златна нишка, както в реалността, така и в изкуството. Ние робуваме на посредствеността само докато се движим неосъзнато в хода на историите. Те са живи – имат своя цел и мисъл. Поучим ли се от тях, ще можем да им влияем. Те ни насочват освен ако не насочваме ние тях. Те са толкова красиви, колкото ние им позволим да бъдат, и толкова истински, колкото сме и ние самите.

Автор: Симона Якимова 

157 Views