“Мрак” – Меглена Лазарова

МРАК

 

– Миличко, иди и купи сладолед, че ми се е дояло.

-Дояло ти се било! Време е за лягане, а ти сега си се сетил, че ти се яде сладолед. В цял свят хората знаят, че не трябва да се яде два часа преди лягане, а ти сладолед искаш! Посред нощ!

-То, аз няма да си лягам скоро. Имам да мина една мисия, дето е онлайн и започва след малко, а не мога да не я играя, защото съм я платил на промоция – един паунд. Айде иди за сладолед!

-Добре, що не ми каза преди един час, като излизах с кучето? Сега къде ще намеря отворен магазин?

-Има денонощен, след светофара.

-Георге, добре, че мъжете не можете да забременеете, че направо сте нетърпими. Отивам да ти купя сладолед, но помогни на детето да си измие зъбите, за да е готово за лягане, когато се прибера.

-Нямаш проблеми, миличко.

*

Да си кажа честно, с удоволствие излязох. Обичам да се разхождам вечер, когато хората са се прибрали, светофарите мигат в жълто, а автомобилите минават и заминават, без да ме виждат. Кратката разходка до денонощния ми осигурява няколко минути тишина. Тишина, в която оставам насаме с мислите си, правя планове за бъдещето и водя несъществуващи разговори с несъществуващи хора.

Купих кутия сладолед и се обзаложих, че Георги ще го изяде целия още тази вечер с оправданието, че това дори не е цяло кило. На общия фон, какво значение имат сто-двеста грама. После ще ми се оплаква, как не му пасва заформеното шкембе на неговата слаба фигура.

Когато родих си мислехме, че ще трябва да крием сладкото от детето, а се оказа, че с детето крием сладкото от таткото. Усмихвам се при мисълта, какво забавно семейство сме.

Унесена в мисли влязох във входа. Свети. Някой закъснял комшия се е прибрал. Докато се изкачвам по витото стълбище, лампата угасна. Може би имам още шест стъпала до площадката, но трябва да направя и завоя. Бързам бавно, като с крак опипвам всяко стъпало. Тъмнината е непрогледна. Стълбището е вътрешно и няма прозорци, трудно се проветрява и когато комшията от последния етаж пуши, се усеща чак на първия. И бележки лепихме, и коментирахме – ефект нулев. Така и не разбрах, защо не пуши у тях си или на терасата си, ами пуши на стълбището.

Мразя тъмнината от дете. Дори сега оставям лампата в коридора да свети, за да не е пълен мрак в спалнята. Явно съм направила завоя, защото виждам ключа за осветлението. Прозорчето му свети като жълто око в тъмнината.

Сърцето ми бие учестено. С просуркване търся следващото стъпало. Имам чувството, че някой върви по петите ми. Облива ме пот, а косъмчетата по гърба ми настръхват. Опитвам се да мисля за нещо весело, но очаквам във всеки момент някой да ме улови да глезените. За това се концентрирам върху слабата светлинка на копчето за лампата. Опитвам се да разбера, приближава ли се или със всяка крачка, която правя към нея, тя избягва с крачка назад. Усещам как мракът се сгъстява и се страхувам, че жълтата светлинка ще изчезне. Светът наоколо ще се разтвори в мрака, аз ще падна в нечия чудовищна паст и ще бъда сдъвкана и погълната жива.

Сякаш нещо ме пипна по крака. Стреснах се и се спънах в една стъпало. Политнах напред, ударих се в отсрещната стена, ръката ми описа дъга и натисна ключа за осветлението. Очаквах нищо да не се случи, а съществото, което е по петите ми, да ме сграбчи и аз да се разпищя, но светлината прогони мрака, заслепи ме и аз се облегнах на стената.

Когато отворих очи видях, че се намирам пред вратата на апартамента, в който живея с любимото си семейство. Обърнах се назад. Единственото, което се допираше до краката ми беше моята сянка. Погледнах през парапета надолу по стълбите. Колко време ми отне да изкача единадесет стъпала! Добре, че не се развиках. Щяха да ме говорят цяла година. Винаги можех да се оправдая, че съм видяла плъх. Уф! Това, което ме докосна по крака, плъх ли беше? Дано да не е било! Гадост!

*

Отключих входната врата и влязох. Детето вече спеше. Георги се показа от хола.

-Къде се губиш цял час? – каза ми. Но нещо в мен го стресна. Взе си сладоледа и ми пожела лека нощ.

Цял час ли? До магазина и обратно са не повече от петнадесет минути. Изкарала съм в тъмното повече от половин час! Не повече от шест стъпала трябваше да извървя. Не съм си и помисляла колко силен е страхът, докато не ме вцепени така.

Съблякох се и легнах. Не знам къде съм била цял час, но много ми се спеше. Поколебах се дали да изгася лампата. О, я стига глупости! Чета прекалено много ужаси. Възрастен човек съм в крайна сметка. Изгасих. Легнах и хубаво подпъхнах завивката под себе си.

Представям си как черна, кокалеста ръка излиза из под леглото ми и се опитва да се пъхне под завивката, за да ме хване за крака. И преди ми се е случвало да си го представя, но ръката никога не е успявала, защото завивката винаги е била силна преграда между мен и въображаемия свят.

До сега. Ръката е студена и докосва настръхналата кожа на глезена ми там, където бях докосната от плъха. Дали беше плъх? Дано да беше плъх!

Ръката не просто влезе под завивката, тя влезе под кожата ми. Сякаш там, където бях докосната, кожата беше податлива. Очаквах да ми откъсне плътта, да ми изпие кръвта и да ме остави като празна шушулка. Но черната ръка просто се абсорбираше през докоснатото място.

Усещам как влиза в кръвоносните ми съдове. Опитва се да стигне до сърцето. Искам да закрещя, но гърлото ми се стяга и се опитва да ме задуши. Обещах да не крещя, за да ме пусне и да си поема дъх. Вече не усещам крайниците си.  Нова, черна и студена кръв замества топлата червена. Очаквам сърцето ми да спре да бие, за да се избавя от студа.  Студ, който гори и от това боли. Колко ли ще боли, когато сърцето ми замръзне?

Усещам го. Бие все по-бавно и по-бавно. Явно черната кръв е по-гъста и по-трудно се изпомпва.

Мрак. Студ. Тишина.

Но не и смърт.

Няма смърт. Тялото ми вече е толкова студено, че около мен въздухът замръзва. Станах от леглото, дали бях лягала изобщо в него. Опитвам се да отворя вратата, но дръжката сякаш е покрита със някаква мембрана и постоянно ми се изплъзва. Опитвам се с всичка сила да натисна дръжката, стискайки я с две ръце, за да мога преди да я изтърва да съм я натиснала достатъчно, за да се прибере езичето.

Успях. Вратата се отвори тъкмо когато дръжката ми се изплъзна и с пукот се върна на мястото си. Светлината на коридора ми прогори очите. Скрих се зад вратата. Там беше по-тъмно и изчаках да си възвърна зрението. Георги влезе в стаята и включи лампата. Нова болка премина през цялото ми тяло. Той отиде до леглото и оправи моята страна. Опъна чаршафите сякаш никой не е лежал там до преди малко. После излезе, загаси и затвори вратата.

Чувствах, че студът в мен ври, а аз изгарям. Нямаше да понеса още веднъж някой да влезе и да ме остави на светло. Изправих се в тъмното. Не виждах стаята и мебелите, но виждах други.

Вратата на гардероба се открехна и от там чух шепот. Под леглото също някой ме подканяше. Не, под леглото не отивам. Вече знам, защо от теб беше останала само една ръка. Пъхнах се в гардероба и се скрих зад дрехите. Най-сетне уют и сигурност.

Не бях сама в гардероба. Около мен имаше може би десет, а може би сто силуета, тела или души. С всички си пасвах идеално, заемахме едно и също място в една и съща вселена, но разумите се различаваха. Всеки следващ беше надградил предишния. В ухото ми някой прошепна:

-И ти се провали. За това оставаш с нас.

*

Входната врата се отключи. Детето отдавна спеше. Георги се показа от хола и измрънка:

-Къде се губиш? Няма те от цял час!

-Ами знаеш ли чак къде ходих за твоя сладолед, а?

-Добре, де, лека нощ. И, моля те, спри да прибираш цялата завивка под себе си, че после с кран не мога да те поместя, за да се завия и аз.

-Изкарай си друга от гардероба – рекох, легнах и се завих през глава.

 

Автор: Меглена Лазарова