“Космическа пародия” – Девора Стоянова

Космическа пародия:

Истината за възникването на живота на Земята

– Термо? Термо! Ставаш ли? – Моп замери спящия си приятел с една от кубинките си. – Ставай! Ще закъснеем за лекции!

– Ей сега, де… – промърмори Термополус и се обърна на другата страна.

– Хайде, де! Професор Глоуб пак ще ни мъмри – едно от шесте пипала на Моп шляпна едрия врат на Термополус, което вече го накара да се размърда. – Пък и днес трябва да си представяме курсовите работи, забрави ли?

– Неее! Тотално забравих!! – Термополус се сепна и изхвърча от леглото в банята. – Проекта в теб ли е?

– Да, разбира се! Опакован и обезопасен в хладилната чанта на майка ми. Хайде, стига се мота!

– Добре де, добре! Готов съм – каза Термо и излезе напето от банята.

– Сигурен ли си? – попита Моп като го изгледа с присвити очи.

– Защо? Какво ми е? – попита с недоумение Термополус.

– Ти не носиш очила – отбеляза Моп.

– С тях не изглеждам ли по-умен?

– Не, изглеждаш нелепо. Махни ги.

– Но ти носиш.

– Да, защото имам астигматизъм на третото око. Да не мислиш, че ми харесва – каза Моп и намести очилата на месестия си нос.

Термополус изсумтя.

Нарамиха раниците си и се запътиха към интергалактическия университет „Безкрайна Вселена“. Пътя от общежитието до самия университет беше около 10 минути, нищо че се намираше в самия кампус. Студентите там се шегуваха, че е голям почти колкото самата Вселена и че всичко се намираше на светлинни години едно от друго. Това разстояние се удължаваше особено когато бързаш сутрин, защото си се успал, заради спиращия дъха проект, върху който си работил почти цялата нощ и си успял да дремнеш едва 3 часа преди да стане време да ставаш.

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита Термополус с изтънял глас. Още не бяха стигнали, а челото му вече лъщеше от пот.

– Разбира се, че ще им хареса! Направо ще изпаднат в умопомрачение! Ще ни наобиколят както  сме се качили на катедрата и ще ни потупват удобрително по гърбовете и ще ни питат как и откъде ни е хрумнала тази идея. Ще възкликват колко ли е било трудно изпълнението й. След това ще ни вдигнат във въздуха и ще скандират имената ни, провъзгласявайки ни за най- великите гении, стъпвали някога в „Безкрайна Вселена“ – каза замечтано Моп, зареял поглед в далечината.

Термополус избърса потното си чело с ръкава на якето си, но като че ли нямаше смисъл. Челото  му моментално се обсипа с нови ситни капчици пот. Колкото повече приближаваха залата за лекции, толкова по-нервен ставаше той, което пък водеше до невероятно отделяне на топлина от тялото му и следователно обилно потене.

– Завиждам на позитивизма ти. Само се надявам да не стане като предния път  – промърмори си той.

– Няма да стане, ако се успокоиш поне малко и престанеш да грееш като ядрен реактор. Някои колеги едва не получиха топлинен удар тогава.

– Да, а сакото на професора се подпали… – Термо наведе виновно поглед надолу.

– Както и да е, ако не се беше стигнало до евакуация на сградата, заради включването на противопожарната аларма, щяха да го харесат. Не беше лоша презентация, просто лошо изпълнена – каза поучително Моп.

– Ти можеше да не се нахвърляш на професора все едно се опитваш да му изпиеш мозъка – Термо изгледа укорително приятеля си.

– Нямаше да го „нападам“, ако ти не го беше подпалил – скастри го Моп.

– Стига, де! Знаеш, че като съм под напрежение се „подпалвам“.

– Знам, затова ти казвам, че всичко ще бъде наред този път. Ето, стигнахме.

Тъкмо бяха стигнали пред входа на залата за лекции и двамата се сковаха.

– Защо спря? – попита Моп.

– А ти защо спря? – върна му въпроса Термо.

– Това е глупаво. Да влизаме – каза Моп решително и понечи да отвори вратата, но Термо го сграбчи за пипалото. Моп примижа от болка.

– Ох, ела насам – Моп дръпна Термо от входа на залата и положи студените си пипала върху горещото чело на приятеля си. При допира на горещо и студено започна да се вдига пара и се чу цвърчене, като от потушаване на огън. Изглежда Термо се беше поуспокоил, но затова пък Моп беше заврял. Понеже тялото му, за разлика от това на Термо, се състоеше от 85% вода, му беше лесно да „кипне“. Затова трябваше да се охлади за малко, заради което закъсняха още повече за лекцията.

Лошото беше, че нямаше как да се промъкнат незабелязано, защото залата имаше само един вход  – през грамадните порти. Опитаха се поне да вдигат възможно най- малко шум и да се шмугнат вътре без да привличат внимание.

– О, колеги! Радвам се, че най-накрая решихте да се присъедините към нас    ̶  каза жлъчно професорът и ги изгледа с присвити очи. Фактът, че имаше пет очи на огромната си глава, правеше гримасата още по-красноречива.

– Колегата ви тъкмо представяше проекта си за тъмната материя. Вие ще сте следващи – предупреди ги преподавателят, но някак прозвуча като заплаха.

Моп и Термополус се настаниха на местата си.

– Ох, не искам да сме след този – промърмори Моп. – Когато сме след него изглеждаме като бавняри.

И някак си беше прав. Винаги когато трябваше да говорят след високия си, харизматичен колега с невероятно изискан изказ и оригинални идеи, техните проекти звучаха като пиянски брътвежи, измъдрени по време на затъпяващ, няколкодневен запой в най-долнопробната кръчма на галактиката.

– За съжаление, уважаемите колеги изпуснаха по-съществената част от презентацията ми. За заключение ще кажа само, че индустрията с тъмна материя е настоящето и бъдещето на цивилизацията ни. Ако искаме да останем най-развитата планета в галактиката, би трябвало да бъдем изключително внимателни дали въобще да споделяме тайните си с други цивилизации. Благодаря! – високия, блед хуманоид се поклони след края на презентацията си, а след това цялата зала заехтя от възторжени ръкопляскания. Някои присъстващи дори станаха на крака. Бледият хуманоид слезе от катедрата и докато си сядаше на мястото, хвърли един снизходителен поглед към Моп и Термополус.

– Хм, надувка! – промърмори си Моп.

– Господа, моля заповядайте! – подкани ги професорът.

Моп и Термополус се сепнаха и се качиха на катедрата, препъвайки се.

– Благодарим на колегата преди нас за интересната информация за така нашумялата напоследък, тъмна материя. Ние, обаче ще ви представим малко по-необичаен проект на тема „Създаване на живот в лабораторни условия“. – започна Моп и след последните му думи, в залата се разнесоха възмутени възгласи и шепнене.

– Тези пак се правят на интересни – зашепнаха си някои.

– Това не беше ли забранено? – чу се от някъде.

Моп изчака възгласите да позатихнат и продължи.

– С помощта на моя колега, Термополус, успяхме да създадем истински живи същества, макар и трудно забележими за окото. След редица експерименти, успяхме да улучим правилната комбинация на химически вещества и реакции между тях, за да възпроизведем тези уникални микроскопични организми – Моп говореше напето, сякаш вече беше покорил умовете на преподавателите в залата, докато Термополус тромаво изваждаше стъклените петрита и приготвяше нужната апаратура, с която можеше да се види творението им.

– Виждам, че сте нетърпеливи, затова заповядайте първо да се убедите в истинността на творението ни, след което ще се впуснем в научните обяснения как стигнахме до този резултат.

За голяма изненада на Термополус, някои от колегите им наистина искаха да видят създанията им и се наредиха на опашка пред микроскопа.

– Това е възмутително! – възкликна професор Глоуб като и петте му очи се ококориха. – Кой ви разреши подобни експерименти?

– Не знаехте ли, че експерименти с цел изкуствено създаване на живот са забранени от ректора на университета и от цялата научна общност?! – провикна се с рязък тон един от преподавателите по биохимия.

– Къде въобще сте успели да извършите подобно безобразие?! – преподавателят по биология и биомеханика  също се провикна възмутен.

– Ъм… в лабораториите за упражнения към общежитието… – отвърна плахо Моп, след като преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

– Безобразие!

– Нечувано!

– Изключете ги! – провикна се някой от тълпата.

– Ако това се разчуе, ще бъдем публично линчувани и изхвърлени от научната общност – започнаха да възнегодуват преподавателите в залата.

– Веднага се отървете от тези същества, каквито и да са те, както и да са възникнали или ще бъдете изключени завинаги от университет „Безкрайна Вселена“! – извика професор Глоуб като се опита да надвика глъчката, настанала в залата. – И внимавайте някой да не разбере какво недоразумение сте направили, защото ако това излезе наяве, ще отричаме до последно, че сте наши възпитаници, след което ще бъдете изключени. Ясно ли е? – завърши Глоуб с леден тон.

Моп и Термополус кимнаха унило.

– Сега се махайте от залата и се отървете от това недоразумение! – нареди им той. Те отново кимнаха и събраха нещата си по най-бързия начин.

– Чудесно! Просто чудесно, няма що! – мърмореше си Моп, докато с приятеля му вървяха към изхода на университета.

– Някак… не си го представях така… – Термо също беше увесил нос. – Но имах предчувствие, че нещо ще се обърка и няма да стане така, както си го мислехме.

– Нищо не е объркало! Просто всички са шибаняци! Никога не съм чувал за подобно скапано правило! – ядосваше се Моп. – А ти?

– Не ми е известно… – поклати глава Термо.

– Скапаняци! Само проклетата тъмна материя им е в главите! Все едно нищо друго не съществува!

– И какво ще правим сега с малките създания? – попита Термо.

– Ще ги скрием и сами ще се грижим за тях! – каза Моп красноречиво.

– Но ще ни изключат, ако ги задържим.

– Само ако разберат, че сме ги задържали – настоя Моп. – Не чу ли професора?

– Моп, казаха ни да се отървем от тях – Термо го изгледа многозначително.

Моп въздъхна тежко и погледна към творението им с навлажнени очи.

– Но те са нашите бебчета… – проплака той.

– Знам, но ясно ни дадоха да разберем, че трябва да ги унищожим – Термо сложи ръка на рамото на Моп.

– Не! Казаха да се отървем от тях. Не споменаха нищо за унищожение.

– Их, как умееш да извърташ думи! И сега какво? – попита Термо.

Моп се замисли за малко.

– Да направим една обиколка с кораба и все ще измислим нещо – каза Моп и двамата с Термополус се запътиха към космическия си кораб, паркиран пред общежитието.

След кратко обикаляне на околните планети, включени на светлинна скорост, решиха да кацнат на една, на вид камениста планета. Цялата беше в камъняци и гигантски папрати.

– Хайде, пускай ги тук бързо и да си ходим – подкани Термополус.

– Стига, де! Трябва да им е комфортно – каза Моп и започна да оглежда подходящо място да пусне малките същества, които бяха създали с приятеля му.

– И без това няма да изкарат много. Просто ги остави някъде.

– Не мога да повярвам, че го казваш така спокойно. Сякаш не ти пука за тях- извика Моп раздразнен и притисна торбата с която ги носеха.

– Естествено, че ми пука и ми е гадно почти колкото на теб, но повече ми пука, че сме спрели на планета в синя зона. И май видях 1-2 патрулки да обикалят наоколо докато кацахме – каза боязливо Термо и за пореден път избърса потта от челото, която му влизаше в очите.

– Ох, че си пъзльо! – възкликна Моп и извъртя очи. – Стой тук като искаш.

– Добре, няма да спирам двигателите, за да потеглим по-бързо после – провикна се Термополус.

Моп слезе от кораба и огледа наоколо – папрати, камъняци и тук-там по някоя кална локва. Абсолютна пустош. Заобиколи кораба като се постара да не се отдалечава много и не след дълго избра една бълбукаща, кална локва, където да пусне създанията си. Тъкмо да ги извади и да ги положи в новия им дом, чу Термополус да вика.

– Моооооп! Побързай! Не мога да намаля двигателите както обикновено и корабът започва да се издига!

– Оооох, да му се невиди! Идвам! – извика ядосано Моп и набързо изсипа съществата си в локвата.

Наистина беше добре, че не се беше отдалечил много. Иначе щеше да си остане в този безлюден пущинак.

Затича се към кораба, който наистина беше започнал да се издига.

– Хайде, Моп! По-бързо! – подвикна Термополус.

– Само да си прибера торбичката. От университета ми е – отвърна Моп и тичайки, тъпчеше платнена торбичка с логото на университет „Безкрайна Вселена“ в раницата си.

Успя в последния момент да сграбчи потната, почервеняла ръка на приятеля си. При допира едва не се изгори и възкликна:

– Ох, Термо! Сега пък за какво се паникьоса?

– Как за какво? Таблото тотално се смахна и не можах да намаля двигателите. За малко да останеш тук, а аз да бъда запратен кой знае къде – обясни трескаво Термо.

– Ти пък! – засмя се Моп и шляпна приятеля си по врата. – Все щяхме да се оправим някак. Хайде да се прибираме.

Термо въздъхна облекчено и след няколко минути потта спря да се лее от него.

– Искаш ли да минем през ресторант „На края на вселената“ за по едно космическо кексче? – попита той след като се успокои.

– О, там тотално ми се слива времето – отвърна Моп. – Но как да откажа?

Девора Стоянова