Поезията на Диляна Веселинова

Стихотворения от Диляна Веселинова

Стихотворения от Диляна Веселинова

ИН-ЯН

 

Ако пиша на бялото с бяло,

само Господ би виждал луличките.

Затова ще си взема от черното

на човешкото преходно тяло.

 

Затова всяка сутрин обличам си

цветни думи и шапка от мисли:

пъстроцветна излизам на влажното

черно-бяло шосе с много линии.

 

И по пътя ме срещат различни

цветове и нюанси, и тонове;

черно-бяло танго са измислили,

вплели жадно тела в едно цяло.

 

Пускам сиво перо по асфалта

и ръката ми мигом намокря се

от човешките пъстри емоции,

след които следите остават

 

като фини лулички на листа.

Ще го видиш, щом дойде му времето –

аз ти пиша на бялото с бяло,

всичко друго е вече прелистено.

 

НЕ ДЪЖД

 

Когато тя усети дъжд,

се потопи в река от спомени

и се предаде изведнъж

на тази меланхолия.

 

А облак гледаше смутен

отгоре земните ѝ грижи,

защото капките като насън

напускаха ръкава му безгрижни.

 

Но облакът си беше мъж,

погали ѝ очите.

А тя си мислеше, че просто дъжд

отмива ѝ сълзите.

 

ПОРЦИЯ ЛЮБОВ

 

Когато Магдалена и Мария се подпряха

върху умисленото рамо на лъва

и пръсти в гривата му заораха,

той по египетски се осъзна.

 

А нероденото посегна към луната,

за по-голяма сигурност си я прибра

като възглавница в утробата на майката

и тя разбра, че нимб ще е това.

 

Едри звезди се хванаха на ръченица,

докато двама любеха се в сламата.

Но после се разбра – Плеядите са,

сестрите са си правели шега.

 

Ех, спътниче, под крушата ли седнахме

да си броим стрелите, да пасем коне?

Ушите ми запомниха смеха ти, но минутите

ми изтъняват като врабчово перце.

 

Въпреки че очите ми способни са

да виждат малко по-дълбоко от плътта,

аз ще обичам заедно с това и кожата,

която спомените си ми завеща.

 

А после, щом поемем към различните

вибрации на нови светове,

спомни си някой ден за настоящия.

Как месим дом и сеем път, и как доим небе.

 

Листопади

 

този път

по който вървим

не еднакъв за всеки

под листата са скрити пътеки

много и

много ли значат

думите под клепачите

или просто горите в очите ти плачат

 

ПТИЦА В ДЪРВОТО

Понякога – когато Бог реши –

в устата ми поставя пеперуда,

провира я през иглени уши,

докато стигне до слуха на другите.

 

Пред мен на тротоара се разстла

крилото черно на една от враните,

ударената птица зарида

с очи, изпълнени със знание.

 

Издъхна кротко в моята ръка,

току ѝ казвах, че ще бъде смела,

а мислех си, такава красота

как моя ден събори и отнесе.

 

Иглички гъделичкат моя взор –

да бях дърво, от скръб да се съборя!

Ала в човешката ми длан – памук

от захар сякаш – птицата се молеше.

 

Така приключи общият ни миг.

Духът се разпозна и се притвори.

Останах тук, макар да отлетя

една душа към своите простори.

 

Понякога – когато Бог реши –

в очите ми поставя кехлибари.

Но бъдещи. Сега във тях тече

смола и отпечатва всички живи твари.

 

АЗ ОБИЧАМ

 

Останаха ли неизказани

от думите чудните мигове?

Мълчим, а единствено казано

е просто на розата името.

 

Мълчим. Чак боли това щастие,

да гледам в очите на другия,

да имам свободно участие

в потока от топли предчувствия

 

на другия.

Искам за розата

да пием от вечните извори.

Водата е жива, надмогната

от своето проникновение.

 

Водата е влюбена в корена

на всяко красиво явление.

Тя тръгва нагоре от мрачната

земя и извършва творение

 

на слънцето.

Спират очите ти

прииждаща влага от корена.

Над тях две листенца от розата

обгърнали своята истина.

 

 

ПОДАРЪК

 

И пак заваля.

Да кажа, че плача, е просто шега.

Той идва, не пита дали ми е тъжно.

Той идва с дъжда, с лице завладяващо хубаво

и изтънчено.

Не плача наум.

Подвежда дъждът. Но гледам през капките.

И виждам смеха. През очите на някого.

Със странния цвят на земя и вода,

където се ражда тревата.

Разбирам дъжда –

той иска да стигне реката.

Той носи със шепи най-нежния смях

като неин подарък.

Аз виждам очите.

Не плачем.

Индианска песен

 

Изминаха толкова много луни,

изминаха бели, изминаха сини.

Над моите вече посивели коси

небето изсипва снежинки

 

красиви. Красиви се държим за ръце

и чуваме нейните стъпки.

Изпадаме в нейното диво сърце

на скокове и на пресекулки.

 

Гората е сбрала дърветата пак

и те са разперили пръсти

над нас. Да, над нас и под снежния прах

разказват прабабини приказки.

 

Опитвам да хвана снежинка с уста,

но те се подхлъзват най-нежно

и сядат по моята дълга коса

за колкото време е дадено.

 

. . .

В бърлогата мама ме близна с език,

побутна ме с мечешка лапа.

Мърморейки сурна листа със замах –

покри с тях детето заспало.

 

Диляна Веселинова

 

259 Views
error: Content is protected !!