Натискам педала до дупка. На магистрала като на магистрала. Префучавам покрай джип, който се движи по джанти. От прозорчето ми маха позната ръка. Усмихнатото и зачервено лице на шеф Такев се подава от шофьорското прозорче и чувам едно:
– Сори, брат! – последвано от серия хълцания.
Отминавам с вдигнат палец на ръката и продължавам с бясна скорост към село Велико. Там живеят около 5-6 възрастни жители, от които ще взема интервю за Коледа.
…
На два километра преди пресечката за селото ме спира пиян като кирка полицай.
– Добрвече – заплита език униформеният.
– Здравейте – отговарям чинно аз и чакам с възбуден интерес края на историята.
– Уф, голяма жега за декември – почна той разговора, а на мен отвътре ми ври и кипи. Едвам се сдържах да не му кажа “Духай, полицай!”. Ама де да го знам – пиян, не пиян може да има феноменална памет за лица и автомобилни номера.
– Топличко е. Но има още седмица до Коледа. Може пък и да заснежи.
В това време с ъгълчето на окото си съзирам бяла лимузина. Вътре се е настанил господин Божков с няколко стриптизьорки и бутилки шампанско, точно като турски халиф в харема си.
– Ей, наш’те политици живот си живеят!
“Я! Полицай с мисъл – жива находка “, минава през ума ми и леко кимам с глава.
– Нас ни наемат да им пазим паричките. Сичко се знае.
Очертаваше се дълъг и безмислен разговор. За щастие телефонът ми извъння. Шефката! Зарадвах ѝ се за първи път в живота си.
– Да, шеф! Да, шеф! Веднага тръгвам, шеф! – и смигнах на полицая.
– Е, не е спешно! – вика ми тя
– А, не! Още на секундата трябва… – и бързам да затворя преди да ѝ дам шанс да развали работата.
Но полицаят маха пренебрежително с ръка:
– Не ми хвали ти шеф жена. Щом е жена не става. – “Опа! Втора десятка за вечерта!”, отбелязвам аз мислено резултата.
– Много бързам – почвам директно – Довиждане!
– И аз бързам – отвръща ми той и се качва на седалката до мен. Колата замириса на джибри. – Карай!
“А, така… сколасахме я!” мисля си аз. В това време оня бръкна в джоба си и извади една синя лампа и я сложи върху колата ми.
Ха сега да видим кой ще ни спре! – изрече той, опъна се на седалката до мен и след две минути захърка.
Пускам радиото, за да се разведря. По новините говорят за село Велико. Заслушвам се:
“В селото е пристигнала празна бяла лимузина. От кандидат депутата Божков няма и следа. Властите предполагат, че става дума за отвличане. На предизборната среща с жителите на село Велико трябвало да пристигне и шеф Такев, за да ги смая с кулинарните си вкуснотии. Предполагат, че той е безследно изчезнал. В близост до полицията в същото село е открита и колата на единственият служител полицай. Никой не го е виждал от сутринта. …”
Имах чувството, че играя в руска комедия. Иронията настрана, но тъкмо подминах табелата на селото и дулото на един Калашников се насочи към предното ми стъкло. Набих рязко спирачките. Спящият полицай се залепи за предното стъкло. Не чух изстрела, но видях струйката пушек, която се нижеше от дупката на пушката към небето. После видях и процеп в предното стъкло на милиметри от главата на полицая, който продължаваше да спи в неудобната поза. Едра и загрубяла ръка ме дръпна за рамото и усмихнатото лице на старец с множество бръчки и загоряла от слънцето кожа ми се представи:
– Бай Ставри. Баща на този пазвантин.
– Ама, щяхте да го застреляте! – поздравих го нелепо аз, а той се разсмя още повече
– Нищо му няма. Свикнал е.
Направи ми знак да сляза и ме поведе по тънка горска пътечка. И въпреки годините си, старецът показваше завидна пъргавост и бързина. След около половин час изкачвания и слизания по неравния терен достигнахме до входа на малка пещера. Бай Ставри извади малко фенерче и ме поведе в тъмнината. Не след дълго стигнахме до сърцето на пещерата, а там се бяха насъбрали всичките жители на селото и тихо си говореха. Зад тях различих фигурите на обявените за изчезнали Божков и Такев. Нямаше и следа от стриптизьорките.
– Какво правят тук тези? – попитах аз с горящо любопитство.
– Наши гости са, но преди да ги пуснем в селото трябва да ги пречистим от тъмните сили по стар наш обичай.
– Как става това? – продължих да задавам въпроси.
– Чедо, личи че си расло в град – каза ми бай Ставри и ми подаде сноп съчки.
– Първо трябва да постят три дни, само на вода. После трябва три пъти да прескочат през пламъците на голям огън. И ако оцелеят, трябва да захвърлят дрехите си и да се окъпят във водите на реката. Ние ще им оставим нови дрехи на брега.
Много ми се прищя да видя цялата процесия, но в този миг в пещерата нахлу вече изтрезнелият полицай с две немски овчарки и заредено оръжие.
Арестува всички виновни и освободи заложниците под гаранция срещу тлъста сума.
По-късно научих, че този номер често минавал и така всички в селото припечелвали добре.
Автор: Минка Параскевова