Клоунът

Появи се в малкото ни градче  в един мързелив неделен следобед. Носеше малък сив вързоп на пръчка на лявото си рамо. Жълто-кафявият му опърпан костюм контрастираше с боядисаната му в червено брадичка, върху която се разливаше една дълбока и донякъде плашеща усмивка, червен нос и лешниково-жълти уморени очи. Ръцете му, облечени в снежнобели ръкавици, стискаха края на черно пенсне, което той ту доближаваше до носа си, за да види по-добре очертанията на движещите се покрай него минувачи, ту отдалечаваше с прецизна лекота, за да се взира вглъбено в окото на хоризонта. 

Нашето скучно сиво градче изведнъж се изпълни с цветове, детски смях и веселие. Децата го обичаха защото им разказваше смешни истории и ги обсипваше с лакомства. Но Клоунът, както го наричаха всички, никога не се усмихваше. Той също така никога не плачеше и, както стана ясно по-късно, никога не спеше през дългите тъмни нощи, а обикаляше тихо и мълчаливо улиците на града. 

Една нощ срещна Пепита, която тъжно клатеше малката си глава покрита с руси къдрици и през сълзи му подаде малка саксийка с полуувехнало синьо цвете. 

– Моля те, спаси го! – каза през сълзи Пепита и го погледна с големите си сини очи. Клоунът извади пенснето си и се наведе, за да огледа ситуацията по-отблизо. Погали русата главица със свободната си ръка. След това с един рязък жест във въздуха “улови” черен чадър и го вдигна над главата си. Свали пенснето и внимателно го прибра в джоба си. Погледна ведро Пепита и разтвори чадъра над главите им. В сърцето на малката саксийка започнаха да капят дъждовни капки. Първо само няколко, а после капките зачестиха. Под чадъра валеше дъжд, но извън него не беше паднала и капчица. Небето и земята бяха сухи като царевичака през лятото. Синьото цвете живна, а с него и синьото в очите на детето. То силно прегърна Клоуна и му обеща, че един ден ще му се отплати за добрината. 

Клоунът повдигна рамене и мълчаливо продължи разходката си като се подпираше на сгънатия чадър. 

Седмица по-късно Пепита изчезна. И понеже за последно я бяха виждали в компанията на Клоуна, обвиниха и хвърлиха в тъмницата любимецът на всички деца в града. С времето хората в градчето го забравиха, но не и децата. Посещаваха го всеки ден и му носеха вкусна храна, а заедно с нея и множество ярки и истински усмивки, които осветяваха безсънните му нощи. 

Една нощ, докато всички в градчето спяха, една тъмна сянка почука на прозорчето на затворническата килия на Клоуна. След това една малка ръчичка му подаде нещо мъничко и синьо. Той го взе и го погледна – беше цвят от цветето на малката Пепита. Наведе се и го помириса. Ароматът му бе силен и омайващ като цветовете на пролетта. А всред венчелистчета му зърна подаващ се крайчец от хартия. Внимателно издърпа навитата на руло бележка, извади пенснето от джоба си и зачете разкривения детски почерк, който гласеше: “Пакост или лакомство?” 

На другия ден Пепита най-неочаквано се завърна в града пораснала и разхубавила се в компанията на един мъж – баща ѝ.

Стана ясно, че не Клоунът, а собственият ѝ баща я беше “отвлякъл” от града. Съдията обяви Клоуна за невинен. Когато полицаите отключиха затворническата килия, тя беше празна. Откриха само малка бележка и изсъхнал син цвят в нея. 

Никой никога повече не видя Клоуна. И никой никога не научи какво се беше случило през онази нощ. Пепита запази тайната им в сърцето си. Защото именно ароматът на синьото цвете беше превърнал Клоуна в невидим за двадесет и четири часа. Когато полицаите отвориха килията му, той незабелязано се измъкна от нея и напусна завинаги градчето необезпокояван от никого.

Автор: Минка Параскевова