Как станах секретар на св. Кирил

Признавам си, че като човек на съвремието не вярвах в силата на словото, приемах го за даденост и не се замислях, когато го използвах, докато не ми се случи нещо, което промени възгледите ми.

Беше съвсем обикновена нощ, отново бях надвиснал над учебника по литература, подготвяйки се за поредното изпитване. Скоро осъзнах, че бях забравил да напиша доклада, от който зависеше срочната ми оценка. Проблемът беше, че не разбирах смисъла да пиша за силата на словото в Пространното житие на св. Кирил, струваше ми се ненужно. След като за десети път прочетох текста и нищо не разбирах, усетих как клепачите ми натежават и неусетно се отпуснах на възглавницата.

Оказах се в изключително светла стая, в която имаше три врати, но не знаех накъде да поема. Изведнъж видях огромен сокол, който прелетя покрай мен, сякаш без да ме забележи, и влетя в третата врата. Бях уплашен и несигурен, но го последвах.

Последвах го през вратата. Не можах да повярвам на очите си, бях в църква, а пред себе си видях св. Кирил, който пламенно се молеше на Бог. Приближих се до него, невярвящ в случващото се, но той не помръдна. След като приключи молитвата си, изглеждаше много по-бодър и вдъхновен, веднага взе едно изящно, бяло като сняг, изключително красиво перо и го потопи в тъмното мастило. Изумено наблюдавах как започна да пише странно изглеждащи букви, които напомняха на снимката на глаголицата, намираща се в учебника ми. Накрая той прилежно остави перото, поздрави ме и доволно каза, че съм избран за негов секретар по време на Моравската мисия. Задачата ни беше да помогнем на новопокръстените моравци да разберат смисъла на християнството и да проповядват религията на свой език. На мен св. Кирил повери да пазя всички свещени преводи, които той за кратко време сътвори. Двамата отидохме при византийския цар Михаил. Той ни разясни мисията и ни изпрати с почести и купища дарове при княз Ростислав. Тогава осъзнах, че нещо толкова малко ценено и струващо се незначително на съвременния човек, е толкова ценно и очаквано от славянските народи.

В Моравия бяхме посрещнати с почести, хората с нетърпение очакваха своя свят учител. Княз Ростислав повери ученици на Кирил, които трябваше да научи на славянското слово. Неуморно учителят преподаваше своето знание на младите моравци, а те с възторг слушаха думите му, радостни, че ще могат да проповядват християнската вяра на своя народ.

Тази сутрин по време на утринната молитва един от учениците се опълчи на Кириловото учение, повтаряйки догмата на триезичната ерес. Учителят спокойно и уверено се изправи и заговори тихо, но някак развълнувано за правото на славяните да възхваляват Бог на своя език. Той използва думите на Светото писание, за да изложи своите аргументи, в подкрепа на това, че всеки народ заслужава да разбира божиите истини на собствения си език. Добрите думи на учителя не убедиха ученика, той призна, че е изгорил всички преводи на свещените книги на славянски език. Изтръпнах и пребледнях, защото именно аз трябваше да ги опазя. Кирил и останалите ученици не можеха да повярват на чутото. Всичко, за което се бореха, беше изгубено. В момента, в който видях разочарованието, изписано по лицата им, разбрах, колко са важни азбуката и словото за целия славянски народ. Аз никога не се замислях, когато ги използвах и ги приемах за даденост. Имах чувството, че някой ме удари и изтръгна целия въздух от дробовете ми. Всичко около мен започна да избледнява и загубих свяст.

След известно време се свестих и отворих очи. Стаята беше се изпълнила с тъмнина, само по слабата светлина, която нощната лампа излъчваше, разбрах, че съм у дома. Веднага станах от леглото и седнах на бюрото си. Започнах ужасено да прелиствам страниците на учебника по литература и изчетох всичко за Моравската мисия, надявайки се славянската писменост не е изгубена. Усмивка изгря на лицето ми, когато разбрах, че аз не съм немарливият секретар на св. Константин. Още съм ученик в осми клас, нямам задача да пазя славянските преводи, а само да си науча урока.

Кошмарният сън отлетя със светлината на деня, но ме научи да ценя словото. Най-накрая успях да разбера колко могъща е силата на словото – да обединява народите и да съхранява знанието.

Написано от: Ирем Расимова, Божидара Петрова и Самуил Исаев.