“Кал” – Гергана Христова

Разказът “Кал” донесе специална награда на Гергана Христова в конкурса “Забравеният език” 2025 на издателство “ЛитДизайн”.

---

Кал

Слънцето се показа иззад височините, промуши лъчи страхливо през мръсното стъкло на ниското прозорче и опипа тънките нишки опънати една до друга, като мрежа. Грубите ръце на жената плъзнаха бърдото по тях и сякаш втъкнаха и светлината в цветовете на вътъка. Едно светло петно остана да прогаря дупка в края на чергата. Към обед щеше да се измести и по това жената разбираше, че е време да приготви за ядене. 

Не беше млада, нито стара. С очи свикнали да гледат пода и с ръце, които не знаеха къде да се дянат, ако не работят. Сутрин навличаше кърпения сукман, вълнените чорапе и елечето, прибираше сивеещите си коси под забрадката и почваше да шета. Да изпрати момичето на училище, мъж ѝ на работа, да премете пръстения под. После сядаше в тишината на малката собица и блъскаше с бърдото. Не рядко нишките се мокреха от сълзите ѝ, черното надделяваше над зеленото и червеното, забравяше жълтото. Потъваше в мислите си и блъскаше ли блъскаше. Совалката пееше забравена песен измежду нишките и я увличаше още повече, до забрава.

Тъчеше черга за щерката. За собето, дето я беха отделили от как отрасна и беше срамота да я гледа баща ѝ, тъй малка жена. То време мина от тогаз, ама нищи беха и нищо си немаха, та дорде сбра прежди на гол под седе детето. Па сега малко оставаше и щеше да грее под краката ѝ, да и пази топло. Тъй си мислеше и блъскаше.

Заигра се светлото петно на обедно време и жената дръпна за последно бърдото къде нея па стана от трикракото столе та повлече галоше. Прерови долапете, нищо немаше. Два картофа се мотаха в единя край на зимника воз сбръчкани и меки с набъбнали кълнове по кожата им. Взе ги и увисила ръце до нея си с празен поглед затършува по голите лавици. Очите ѝ засълзяха от сумрака, тя преглътна и помъкна сянката си. Присви очи от светлината на слънцето блеснала вън от схлупеното къще. Огледа черния, кален двор сякаш търсеше нещо. Празното в очите ѝ се блъсна в дръвника и мина по острието на забития в него топор. Промуши се през вършините на глогината захвърлена отстрани и се зарея в далекото по пътя. Скоро момичето щеше да си дойде от училище, що щеше да и тури на масата. Тия ли два сбръчкани картофа?! Еле па мъж ѝ, като се прибере! Пак ще е минал през кръчмата! Защура се, като луда из калта неко време, па прибра един сив кичур под забрадето и като гледаше да се не подлъзне по калищака забърза къде гората опънала дълга снага досами двора. Рано пролетсен беше, още студено, но жената се надяваше, че все някой стрък коприва ще намери. Не се бави много, успя да напълни престилката, таман като за една каша. Накълца оставените от мъжа вършини, като вдигаше с две ръце тежкия топор и ги привлече в къщето. Скоро кухничето замириса на копривена каша. Беше събрала и последните прашинки от чувалчето с брашно. Днес щеше да нагости детето си, а утре!? Тъй си мислеше разпиляла се цялата в страх. Ръцете ѝ трепереха! Не беше слагала залък в уста от два дни и аромата на току що сготвената кашица предизвика конвулсии в стомаха ѝ. 

Чу шляпане на стъпки в калта, извърна се и погледна през мътното прозорче. Момичето стъпваше едвам, едвам, като пробираше къде е по – сухо, че да не изцапа обувките си. Нови ѝ бяха, пазеше ги. Поздрави с половин уста и се скри в стаята си. Бързо смени модерните дрехи с домашни и се измъкна привлечена от миризмата на запържената коприва. Яде гладно! Жената я гледаше с умиление и току прегълташе. 

-Как върви учението, мале? – от очите ѝ струеше надежда.

-Върви, върви! – издума момичето между две хапки.

-Днес ме препитваха. Отличен ми писаха! – отговори дъщерята гордо.

-Браво, мале, браво Славе! Ти ще излезнеш от тая кал! За туй Слава съм те кръстила, да се прославиш! Учи, мале! На виж ма мене, ни знам да пиша, ни да чета! Ожения ма за тоя…баща ти, он пияница излезна! Едно убаво нещо напрай, тебе! Язък му за майсторлъка дека викаа, че има, от камик сичко правел! Он на камик да стане! Да са затрие у дън горите, у далекото дека оди за тия каманаци и се пиян си иде!– говореше жената забила очи в ръцете си.

-Ти учи, докторица да станеш или учителка барем! И да гледаш дека са жениш, че те, видиш ли ма мене, у калта. Да не пие го гледай, те  кво изкара у кръчмата накара! Да не налата на бой, че мене здраво ребро ми не остана! Добър да е мале! Да пребъдете! Яж, яж! – майката подкани момичето. 

Слава погледна изпитото потъмняло лице на майка си.

-Еее, майче, що така ми приказваш сега, дече ли си тръгнала на некъде и нема да се връщаш?! – усмихна ѝ се и се захвана да разтреби масата. 

По залез вече двете чуха скърцането на каруцата и копитата на коня спреха пред вратата. По слизането на мъжа още разбраха, че пак е бил у кръчмата.

-Крии са, Славо! – прошепна майка ѝ.

 Слава си събра бързо книгите и се скри в стаята си. Докато слагаше резето на вратата чу баща ѝ да вика:

-Дека си ма, пущино?! Мъжо ти си иде, нема ли да го срещнеш? Масата да му туриш! 

-Добре си идеш! – отвърна му кротко жената

-Като дириш нещо на масата, носиш ли пари, нещо за ядене!?  – празните ѝ очи в неговите!

-Само знаате да сакате! – заваления му говор издълба дупка в ушите на двете жени. 

Слава се сви на топка на твърдото, дървено легло. Познаваше този глас! Вече чуваше тъпите удари на юмруците му в слабото тяло на майка ѝ. Тя не викаше, не простенваше! Пияния залиташе и се целеше, къде да удари. После видя ножа на масата.

-Зими го, де – събрала смелост незнайно то къде, издума жената. Задъхваше се!

-Айде, зими го и забоди в мене!

Пияния се захили! Първо тихо и безшумно, после смеха му изпълни къщето, чак до гнилите греди на схлупения покрив. Смееше се и се клатушкаше на сред стаята.

-Да го зема, ми шʼго зема, що не! Ше го забода у тебе и връй при маке си, и без тва нищо не стая от тебе! Гледам и детето така учиш! Кви са тия парцале дека носи! Сека сутрин тръга за градо с тех! Я ша работа па вие ша арчите за парцале! Нема ли галоше, та тия гьоторе влачи?! – мъжа подритна новите обувки на дъщеря си.

-Шʼго зема, да та маана, да та нема барем! – посегна той.

Кога момичето беше отворило вратата на стаята си и грабнало тигана от копривата, жената не беше видяла, забила поглед в ножа в ръцете на мъжа. Опомни се когато той се строполи глухо на пръстения под и от главата му рукна кръв. 

Виде го, че нема да го бъде, прехапа уста и рече:

-Ти си легай, я ще се оправам, небой се вече, он не мое да ме наръчка! – и бутна детето към стаята му.

Слава трепереше цялата. Остави тигана, дето още стискаше за дръжката и се затвори. На сутринта майка ѝ я викна за училище. Не беше спала, слуша я как влачи мъжа по пода, та го дотътра до кревато, после се укроти.

Жената само чека та излезна детето и се хвана та почисти убаво. Как качи тежкото тяло на каруцата и тя не знаеше, добре че добичето кротко, та стоя. Тури черги отгоре и къде реката тръгна. Ако дип некой я срещне да рече, че ще пере. При виро го свали, беше взел да са скочанясва от нощеска още. Водата направи вълни в кръг и утихна. Намокри чергите, отупа ги с бухалката провеси ги та са поизцедиха и прегна коня за на обратно.

Вечерта рече на момичето, че станал сутринта и отишел и она не знаа къде. На сабаале, като изпрати Слава, прегна коня и на нивата отиде. Седна на слога, под вековечния дъб, дето хвърляше рехава, пролетна сянка, та се нарева. За нея си, за детето, за калта дето беше живяла и за всичкото. Като ѝ сълзи свършиха се огледа. От лево и дебрите горски, от десно нивата пуста и празна, над нея дъба величав, в далекото празно. Качи са на каруцата, па тръгна наобратно. При първите къщи срещна други работници.

-Дека си одила, стрино? – рекоха ѝ

-До нивата, да го дира оня моя пуст да упустее, никъв го нема! И там го нема!

Хилавата ѝ снага се люлееше и ръцете ѝ трепереха.

-От коги не си яла, мари? – знаеха я хората

-Не помна! – и се свлече, а коня усетил юздите хлабави спре и забоде глава да пасе ситната, млада трева.

Дадоха ѝ та вода пи да се освести и хлеб, що имаха у тех та яде. Замоли ги за кокошка да ѝ дадат, да заколе на момичето, кубран да ѝ прави. Обеща, с работа ще си я плати. 

Вечерта ядоха двете!

Подир неко ден идва полиция, виде кръвта от кокошката дека беше оправала на пода в кухничето. Дириха го неко ден, ма го нема.

Слава изучи и докторка стана.