Feb
Забравеният език 2025, Новини, Разкази
“Последният алхимик” – Елиса Хес
Разказът “Последният алхимик” донесе специална награда на Елиса Хес в конкурса “Забравеният език” 2025.
Последният алхимик
За поредна нощ лежах на покривa на нашата къща и се взирах в дълбокото, тъмно небе. Обвит в тишина, нощният насим, бризът, гали лицето ми. Плоската зидана плоча е топла под мен, нагрята от лъчите на жаркото слънце. Обсипаното с бляскави светулки небе блещука над главата ми, докато очите ми не се замъгляват от песъчинките, понесени от сухия нощен вятър. Изпитвах необяснимо влечение към тези едри и дребни светлинки над главата ми. Светлите точици си стояха там, в кадифеночерното небе, и трептяха, забодени в плътното черно на нощта. Питах се, дали и те са светове като нашия? Понякога някоя по-едра светулка се случеше да потрепва по-силно и тогава се чудех дали нещо или някой, точно сега, в този момент, не ми изпраща сън? Не исках да заспивам, без да се помоля точно тази нощ да е различна. Не исках да заспивам без сънища.
А в нашия град нощите бяха черни. Добре прочетохте. Казвам, черни. Използвам една-единствена дума, защото нищо друго подходящо за това не ми идва наум. Ние сънуваме черни сънища. Заспиваме вечер, събуждаме се, а мислите ни са празни. Като че сме били умрели през тези няколко часа, докато бродим из дебрите на нощта. Дълбок, тъмен, безпаметен сън. Без никакво преживяване, без никакво смътно усещане, че в дълбоката нощ в главите ни е ставало нещо, че сме били някъде, или че сме били други. Всички възрастни около мен – и майка ми, и баща ми, и баба ми, и дядо ми, и леля ми, и чичо ми, и всичките ми по-големи братовчеди ми повтарят едно и също нещо когато ги питам „Защо е така?“ Такъв бил животът. Така е било винаги.
Само че аз знам, че те лъжат. Аз знам и друго, заради което, ако някога открият какво съм направила, ще ми нашарят телесата с пръчка така, както набиха Каис, мой връстник, когато го хванаха да души наоколо. Но аз съм леконога и сръчна и умея да се промъквам на места, без някой да ме усети. Племенните ни книги, които старейшината упорито пази под ключ, разказват за друго. Разказват, че едно време хората са сънували. В сандъка му се натъкнах на цял тълковник на сънища. Можете ли да си представите вълнението, което ме обзе, когато разтворих оръфаната книга с пожълтяла хартия и прелистих страниците, изписани със ситни, украсени думички, с ръчно изрисувани картинки на птици, цветя, животни, чудодейни същества, излезли като от някоя приказка?
Ние сме сънували! Някога наистина сме сънували! Прелиствах страниците и не можех да откъсна поглед от цветната магия, с която бяха изпълнени! И няма какво да ви лъжа. Макар да бях малка, много добре познавах празнотата, с която се будех сутрин и ме стисваше за гърлото с коравите си пръсти. Скърцаше между зъбите, като попаднал в устата пясък. Миех си лицето и се опитвах да доловя частичка, да намеря нишка от нещо от изминалата нощ; да се опитам да разбера дали съм сънувала или отново съм се носила из дълбоките, безсънни талази на съзнанието за поредна нощ; да намеря някакво усещане, дори крехък, нищ (ожен) полъх от него, каквото и да е – само да не бе сухото, напукано от жажда за спомени утро, с което започваха дните ми.
Нищо.
Бленувах за магичния свят, заключен под ключалката на сандъка.
– Защо е така? – цупех се аз. – Защо не сънуваме?
– Не се мръщи, миличка! – отговаряше майка ми, като дръпваше рязко завивката от тялото ми и хладният въздух полазваше по голите ми ръце, та цялата настръхвах. – Не сънуваш, защото трябва да си почиваш, вместо да си пилееш времето в глупости.
– Но да сънуваш не са глупости! – гледах я още по-разсърдена, защото кой възрастен въобще можеше да разбере ситуацията, в която се намирах? Знаеха ли за скрития тълковник? Защо ме лъжеха? – А как е било преди? Преди да разгневим Бога на сънищата?
Хубавите ѝ, топли, кафяви очи ме гледаха така, както се гледа непослушно дете, което току-що е бръкнало в делвата със сироп от фурми. Всеки път ѝ се налагаше да измисля нови и нови оправдания. Кога ли щеше да ѝ омръзне?
– Преди хората са злоупотребили с това, което не трябва – и продължаваше да сгъва завивките. – И са платили прескъпа цена за това. Цена, която продължаваме да плащаме поколения след поколения, и аз, и татко ти, и ти също. По-добре е да спреш да питаш.
По-добре. Думата ми остави вкус на кисела пот в устата и аз сбърчих нос. Полека-лека спрях да си задавам въпросите, на които никой не искаше да ми даде отговор и вятърът на забравата ги отнесе далек-далеко. Дали защото ги нямаха?
Петнадесетина години по-късно, аз, също като майка ми, упражнявах семейния занаят и продавах същите неблагоразумия в стъкленици.
***
Името ми е Захира.
Търговците трябва на всяка цена да продават. Това е занаят вековечен. Без него няма как да оцелееш. Да стоиш зад тезгяха ти внушава задължението да си винаги една крачка напред в каквото и да правиш – да разгадаваш чуждото лице, да се вслушваш в чуждия глас, да предугждаш чуждите желания. Не ти трябва да ги разбираш докрай. Стига ти да ги усещаш добре. Това прави един търговец добър. Аз ги усещам като студен гъдел по кожата си.
Моята сергия с алхимизирани сънища стои точно там, където вятърът се пречупва в коридорите между кремавите пясъчни сгради и става прохладен след пладне. Винаги излизам късно следобед, по залез. Над главата ми виси прашно платно, което, ако не бе така избледняло от слънцето и годините, би разказало за небесносините и златисти ивици, с които е осеяно, когато е било тъкано. Пред мен дървеният плот е излъскан от допира на мазни, лакоми пръсти. Зад мен се ширят рафтовете с педантично подредени прозрачни стъкленици, в които плува прекрасна мъгла в различни нюанси. Някои от тях съм сътворила едва снощи. Те са моята армия от стъклени звезди, в която съм затворила по частица от отнетото нощно небе, или поне така обичам да си мисля, че правя. Оглеждам ги доволно с усмивка на уста и потривам ръце.
Чувам гласа на Касим, продавачът на подправки, който ми подвиква отстрани.
– Какво си забъркала тази вечер, магьоснице? Смелост или разкаяния?
Знам, че обича да ме зяпа, а аз пък се правя, че не го виждам. Той обича да клюкарства. Мъжете на пазара обичат да одумват, особено когато не разбират занаята на другите.
– Нали си наясно, че за мен денят започва, когато сенките се удължат и станат тъмни като мастило? – отвърнах, без да се заяждам. – Хората купуват по здрач. – А за смелостта винаги има добре подготвено оправдание – усмихнах му се и отметнах платното настрани, за да не пречи на газената лампа, която скоро щях да запаля.
Той изсумтя в отговор на хитроумната ми задявка и изсипа купа сушени чушлета в чувала. Приготвяше се да си ходи.
В това време до сергията ми дотича момиченце, може би на около десет, и се спря пред тезгяха. Немирни кичурчета се виеха около лицето ѝ, изпълзнали се от дългата тъмна плитка. Забоде очи в мен над тезгяха. В дълбоките тъмни очи с дълги мигли съзрях по-скоро страх, отколкото любопитство. Гледаше ме нерешително няколко дълги секунди, в които никоя от нас не каза нищо.
– Ти ли си Захира? – изведнъж ме попита със смутен глас.
Излязох иззад щанда и се приведох към нея, както бях научена – с обиграно движение и многозначително изражение на лицето.
– Аз съм – кимнах утвърдително, макар че всеки можеше да разбере, че е дошъл на правилното място – отпред на сергията се мъдреше гравирана дървена табела „СЪНИЩАТА НА ЗАХИРА“. – А ти какво си търсиш?
Момичето стисна в ръката си кожена торбичка толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
– Татко… – започна нерешително и спря. След това преглътна. – Татко утре ще подпише акду н-ника, брачен договор, за мен. С един човек, който идва за трети път. Намерил ми е съпруг. Двамата четат документи, спорят, говорят… Искам… – Тя спря за миг, в очите ѝ блесна тъга, но в същия момент ядно я преглътна и стисна устни, изпъна геройски рамене. – Страх ме е! Когато ме пратят в къщата му, вечерта искам да заспя бързо! Искам да не ме е страх!
Усетих добре познатия гъдел по ръцете си, полази по кожата ми със студените си пръсти. Изпод целия този припрян порой от думи аз вече усещах истинската нужда на момиченцето.
– Ако можеш да ми продадеш една бутилчица, – добави тя с неочаквана горчивина, – която да ме накара да забравя, ще ти дам всичко, което имам.
Очите ми се преместиха върху юмручето на непознатото дете, стиснало кожената кесийка между пръстите си. Това всичко в тънката торбичка едва ли щеше да стигне дори и за половин флакон, но за момиченцето това бе цената на цял един живот, който никога повече нямаше да може да ѝ принадлежи.
– Няма значение колко имаш. – отвърнах. Обърнах се към рафтовете и затърсих. На първия ред се нижеха нежни, бледозлатисти радости. На втория ред се ширеха победите в наситени, почти оранжеви краски. На третия ред зад тях пухкави носталгии блещукаха в мътнозеленикаво. И други, и още – най-различни по цвят и предназначение. Пресегнах се и взех една стъкленица в ръка. Плътносинята мъгла в стъклото се завихри, като че ли усетила допира на човешка плът до себе си, и просветна леко под дланта ми. Докато правех това, мислите ми жужаха в главата – бързи и преценяващи.
Тя няма нужда от отмъщение. И покорство няма да ѝ върши работа. Трябва ѝ съновно усещане, което да я подкрепи, за да продължи да бъде силна, за да стои на краката си, каквото и да дойде насреща ѝ.
Смелост. Бях я подредила между триумфа и страстта. Не я поръчваха често. Стиснах стъкленицата в пръстите си, обърнах се и я сложих на плота пред нея.
– Смелост срещу един подпис – казах и потупах длан по тефтера с предварителните поръчки, който лежеше отстрани на тезгяха до мен. – За инвентара. Няма да ти взема пари за покупката. Сънят за смелост ще ти даде посока, но няма да промени пътя, по който вървиш.
Бадемовите очи с цвят на кафе се разшириха от внезапно придошлата идея.
– Ами ако си пожелая нещо друго? – прошепна тя и се огледа предпазливо наоколо, все едно някой можеше да я чуе. Пристъпи една крачка напред към тезгяха. – Ами ако пък поискам да избягам?
– За това нещо вече не ти трябва сън – отвърнах със свито сърце, като се опитвах да не звуча обезкуражително. – Това е съвсем друга работа, величава. Ще имаш нужда от повечко пари в брой, някакви документи за самоличност, както и приятели в по-долните квартали, които да ти съдействат с това-онова. Тези неща не можеш да си ги купиш от мен.
Тя се прехапа устни.
– Звучи доста сложно. Добре… Наистина ли няма да ми вземеш пари?
– Точно така. Ще ми бъдеш длъжница. Може би ще дойде време да поискам да ми върнеш услугата. Как се казваш?
Хванах писалката и момичето си каза името. Записах покупката в тефтера и детето си тръгна тичешком, притиснало скъпоценния флакон към гърдите си. Дългата плитка се стопи в настъпващия здрач след нея. А аз продължих да броя стъпките на идващите и отиващите си.
Аз съм алхимик на сънища. Също като майка ми, която изгуби уменията си щом навърши 50 години, както това е правила и нейната майка – моя баба, преди нея, и прабаба ми също… Поколенията се бяха научили да заместват липсващото божествено чудо на съня с човешка алхимия. Ние от гилдията на търговците на сънища, подобно на жриците на удоволствията, си имахме собствен лиценз за производство и търговия на сънища. Майсторяхме ги добре. И естествено, никой от нас не сънуваше.
Но имаше едно нещо, заради което хората идваха повече при мен, отколкото при другите търговци. Не ме разбирайте погрешно, тук изобщо не става дума за самохвалство. Не говоря за цената, макар че умеех да я наглася така, че клиентите ми да ги заболи по приятен начин. Те винаги ме намираха, без значение къде си премествах стоката. Благодарение на техния нюх аз успявах да пребъдвам. Базарът е жив организъм; днес едно място може да е подходящо, а утре вятърът се обръща. Това, което ме отличаваше от останалите от гилдията, обаче, бе слухът – и за мое добро това бе упоритият, гръмък слух, че усещам хората по-добре. На клиентите си аз давах не това, което те търсеха непременно да си купят, а онова, което всъщност щеше ги задоволи и да запълни празнотата в душите им. Всички ние продавахме излюзии за мечти, просто аз ги майсторях по-добре и усещах кой от какво всъщност има нужда.
– Мен ако питаш, ти си последният истински алхимик на сънища, Захира – ми смигна съучастнически една моя редовна клиентка, която идваше всяка седмица за бутилчица топъл спомен. – Добре, че те открих! Другите са жалки имитатори. Ти имаш дарбата, а и не си се прояла от алчност.
Дарба. Уменията на човек се превръщат в „дарба“, когато някой друг реши да го сложи на пиедестал. Или пък когато иска да му прехвърли отговорността за последиците. Да бъда надарена, това значи ли, че не мога да бъда виновна, ако се издъня? Ха! Харесваше ми как звучи, разбира се. Човек се учи да обича собствения си легендарен образ, особено когато му плащат за него. Тогава още не си давах сметка, че репутацията ми на надарен алхимик ще бъде това, което най-много ще ме удари като топор под кръста, когато разберях, че има нещо, което не можех да доставя.
***
Слънцето вече се стопяваше в линията на хоризонта, когато пред сергията ми се нареди поредният преминаващ.
Не го забелязах веднага. Бях заета да връщам ресто на група раздърпани чираци, които си купуваха кошмар за забавление. Видях фигурата му с крайчеца на окото си. Не особено висок, облечен в зеленикави дрехи, с потънал в кал ръб на наметалото. Чуждоземец – ние не се носехме в такива цветове; нашите дрехи бяха в цвета на пясъците, сред които растяхме.
Мъжът застана леко встрани, под глогината до ъгъла на улицата, без да се бута, и зачака търпеливо. Това само по себе си ми бе достатъчно да ми подскаже, че не бе случаен клиент. Търпението бе валута, с която по-ниските нива на града не знаеха как да търгуват.
Когато чираците се отдалечиха и дойде неговият ред, на лицето си надянах маска на проницателно изражение. Знаех как да подхвана клиента, без да го засипя с прекалено настойчиви оферти и да го отблъсна.
– Добре дошъл. Какво би искал да изпиташ тази нощ? Имам…
– Плач – рече кратко той, като ме прекъсна.
– Моля? – попитах, сигурна, че не съм чула добре заради глъчката от съседните сергии.
– Плач – повтори непознатият, като натърти на произношението. – Искам да преживея такъв сън, в който плача.
Около мен глъчката заглъхна и се стопи, макар животът по пазара да си продължаваше по старому със забързаните стъпки, кучешкия лай, глъчката от препиращите се гласове, които се пазаряха за отстъпки, придружена от звън на монети…Но цялата тази ожесточена какофония, с която бях свикнала, изведнъж се отдалечи от мен така, все едно някой ме захлупи със стъклен похлупак. На пазара сякаш останахме само непознатият и аз в ехото на забранената дума.
– Мога да ти предложа скръб – изрекох бавно, като много добре си мерех думите. – Или пък тъга по отминали времена, имам и горчиво разкаяние, имам…
– Не – прекъсна ме той с твърд глас.
Млъкнах на секундата. Въпреки че не прозвуча твърде грубо, аз все пак се усетих така, сякаш съм се опитала да му продам нещо под достойнството. Моите стъкленици с илюзии за сънища си бяха качествени, не му продавах обувки, по-малки от неговите с един размер!
А той продължи:
– Искам плач, който да изкарва на талази всичко от теб така, че след това се чувстваш кух като рачешка черупка. Имаш ли такъв сън?
Гледаше ме с тъмни, безизразни очи. От тях се изливаше остра яснота, каквато бях виждала само у хора, преживяли сурови, жестоки неща. От рязкостта в тях ме прониза хлад и аз, противно на себе си, потреперих.
– Това е…хм…твърде необичайно – изрекох с усилие, за да не използвам думата лудост и да го отблъсна. Не е доходоносно. Слогът между обида и ласкателство в моя занаят е много тънък и опасен. Ала кой въобще се осмеляваше да иска плач? Никой нормален човек не искаше да сънува такива неща! Да не говорим, че никога през живота си не бях виждала някой да плаче наживо! Дори когато баба ми почина, всички изпитвахме невероятна скръб и съжаление. Но очите ни бяха сухи.
– Знам – отвърна той. – Славата ти на надарен алхимик се носи на километри пред теб. Затова и дойдох. Надявам се, че имаш?
Очите ми проследиха движението на ръката му. Той бръкна в пазвата си и извади оттам обемиста, плътна кесия. Зоркото ми око веднага прецени издутото съдържание. Хубаво, дебело платно. Сигурно криеше цяло състояние. Пусна я върху плота и тя тупна тежко на дървената повърхност.
– Свърши. – излъгах най-хладнокръвно, без нито едно мускулче да трепне по лицето ми. Трябваше да си запазя реномето! Как можех да му призная, че това бе единственото съновно усещане, на което никой търговец от гилдията никога не бе успял да намери формулата за алхимизиране? Никой от нас не знаеше как да създава сънища за плач!
– Жалко. – въздъхна непознатият и аз се улових за сламката.
– Сигурен ли си, че не желаеш нещо друго? Имам кошмари, имам безутешно отчаяние.
– Не! – повтори той. – Твоите съм ги опитвал. Както и на всички останали в този град.
Както и на всички останали в този град. Това ме ужили.
– Всичките? – попитах с пресилена лекота и го изгледах с присвити очи. – Не вярвам някой да е толкова богат.
– Не е нужно винаги да купуваш всяко едно нещо – отвърна сухо той, въпреки че изобщо не му бе нужно да ми се обяснява. – Подарявали са ми мостри. Или пък ми се е случвало да работя за тях.
Това да работя за тях се усука около гърлото ми като въже. Защо ми казваше всичко това? Този или блъфираше, или беше някой, който е абсолютно наясно къде точно по паянтовия дървен мост стъпва с обувките си. Да не би да ми беше конкурент, дошъл да ме изпитва?
– А какво помниш от тях? – полюбопитствах.
– Помня усещането, че е трябвало да изпитам нещо. И празнината, която идва сутринта на мястото на това усещане. Но, да ти кажа ли, питам се защо когато се събудя в мен се настанява едно такова…леко презрение към самия мен и към вас, алхимиците?… – изведнъж се сопна и стисна устни. – Виж, затова си плащам. Искам да ми алхимизираш плачевен сън!
Аз се облегнах назад, колкото позволяваше тесният ми свят зад тезгяха. Кесията стоеше между нас, тежка от обещания. Дали да се съглася? Тук, в нашия град, никой не знаеше как да прави сънища за плач. Но може би в съседния…
Странникът като че ли долови колебанието ми.
–Чух доста сносни неща за теб. Ще ти платя двойно над най-високата ти цена за стъкленицата. Аз знам много добре какво искам и знам, че то струва скъпо. Ето, задръж парите. – и побутна кесията към мен. Пръстите ми несигурно я обхванаха, погледите ни се срещнаха. – Може би част от тях ще ти трябват за съставки. Ще дойда отново след три дни, за да взема съня. По същото време, по здрач.
Почти усетих как погледът на Касим от съседната сергия ме пронизва до кокал. Толкова пари нито той, нито аз бяхме сънували дори за седмица. Парите имат звук, който кара всичко друго да замре, да спре и да се заслуша. Погледнах кесията. После отново върнах поглед върху него. Разгърнах тефтера с поръчките.
– Името ти? – настоях сухо, за да запиша бъдещата поръчка. Не толкова заради страха, че властите щяха да дойдат да ме проверяват – те винаги можеха да се докопат до мен и без заветния тефтер, ала по-скоро бе заради самозаблудата, че внасям някакъв ред в необмислената си постъпка. Почти бях убедена, че ще съжалявам.
– Тарис.
– Добре, Тарис – кимнах. – След три дни, привечер.
Той кимна в отговор и решително се отдалечи, без да се обръща. Загледах се след него, докато гърбът му се скри сред нощните сенки по бърдото, а ехото от стъпките му по улицата се смеси с това на другите минувачи. Може би в действителност бе луд. Но и не приличаше на човек, който си измисля. Беше ме изправил едновременно пред предизвикателство и пред въпрос, от който зависеше реномето ми на алхимик. Щях ли да се справя? И то, навреме? За първи път от много време насам през главата ми мина мисълта, че може би, все пак, не всички желания се поддаваха на бутилиране.
***
На зазоряване, преди да затворя сергията, огледах с критично око стъклениците, които се къпеха в светлината на закачените фенери. Познавам нюансите им така, както познавам собствените си пръсти. Все още не можех да се отърся от впечатлението на срещата ми с непознатия по-рано. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да започна да експериментирам. А скоро щеше да съмне.
– Плач, който да разтърсва цялото тяло – прошепнах на глас, сякаш можех да го материализирам при самото му изричане.
Нямаше начин да го излъжа. Най-близо до това уникално съновно усещане, ако човек не слушаше достатъчно добре, докато му се предлагаше стъкленица за продан, биха били някои от добре маскираните нюанси на безкрайните тъги или дълбоките съжаления. Ала клиентът ми искаше да изпита плач, и то покъртителен, точно както трябва да плаче човек, който е загубил всичко на тоя свят, и да се събуди с усещането за една наистина въздействаща нощ и странното задоволство, че е преживял нещо изключително разтърсващо. Тарис искаше разпад на емоцията. Можех ли да му го дам?
Половин час по-късно, вече вкъщи, се завъртях нервно в леглото си. Първият полъх на хладното утро се промъкна през процепа на прозоречните капаци и се плъзна по челото ми, потно и лепкаво от тревога.
След три дни, по здрач.
Щях ли да се справя? Не беше ли по-добре да го излъжа? Можех да не отида на уреченото място в уреченото време. Можех също така и да си призная, че не съм успяла в начинанието. Можех да му върна парите и да затворя сергията. Да. Точно така.
Обля ме студена пот.
Представих си как слухът, че последният истински алхимик се е провалил, че не може да конструира сънища по поръчка, плъзва като отровен дим по улиците на пазара, прелива отвъд градските стени и вятърът го разнася далеч, до съседния град и до този отвъд… И още по-надалеч… Виждам как гилдията най-невъзмутимо затваря портите си пред мен, когато отивам да плащам годишната си вноска… Виждам как някогашните ми клиенти извръщат презрително глава и избягват погледа ми, когато минават покрай сергията, правят се, че не ме познават…
Реалността е жестока. Ако има нещо, което хората биха мразили повече от някакъв си лъжец, това би било един истински провинил се чудотворец.
Отметнах рязко завивките, подпрях се в леглото на лакти. Сърцето ми се блъскаше в гърдите като полудяло. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Имах три дни, в които да претършувам всички архиви, които помещаваха свитъци от всякакви времена, където би могло да е писано нещо за сънища; да ровя, да чета, дори да плащам за (и да крада) знания, ако ми се наложеше. Но на всяка цена трябваше да се справя, трябваше да намеря формулата за плач.
– Добре… – казах си на глас с тиха въздишка. – Да видим на какво си способна, Захира.
***
Навитите на рула свитъци лежаха наоколо, неми, пръснати по пода. Какво имаше около мен в този архивен хаос, в който се бях заровила? Стари манускрипти на гилдията от библиотеката, както и такива, извадени от архива на майка ми (да, всеки алхимик на сънища трябва да си води отчет за това върху какви формули е работил и какво ново е изобретил; знание, което може би никога нямаше да види бял свят, но трябваше да се запише и пази). Натъкнах се на формули за всякакви сънища, но плач?… Никъде нямаше такава формулировка. Като че ли хората изобщо бяха забравили, че някога е съществувал!
Да му се невиди!
Ритнах ядно с крак най-близкия до мен свитък. Той се затъркаля по пода с тихо шумолене и опря в стената. Вторачих се в пожълтялата хартия на старото руло. Думите от развития лист се пръснаха пред очите ми на криволичещи върволици, надигнаха се от листа и затанцуваха пред очите ми, заплезиха ми се обидно.
Мислеше, че ще е лесно, а, глупачке?!
– О, я млъквай! – изсъсках на пергамента и в същото време осъзнах, че говоря на неодушевен предмет. Изправих се и коленете ми изпукаха от дългото седене на стола. Пресегнах се към дръжката на тесния, висок прозорец и го отворих. Вятърът понесе неустоимата миризма на прясно изпечен хляб от фурната една улица по-надолу и погъделичка ноздрите ми. Стомахът ми изкъркори жално. Кога бях яла за последно? Май вчера? Или завчера? Не помнех.
Обърнах се и погледнах към масата. Кесията с пари се мъдреше сред разпръснатите листи, до мастилницата и перодръжката, тежка и издута от монети. Обещанието, за което все още не бях намерила решение, ме стисна за гърлото.
Два дни и половина. Времето ми изтичаше, а аз все още нямах никакво развитие, нито решение на въпроса.
Най-разумното решение би било да върна парите на Тарис. Да изляза на пазара, да се опитам да го открия (ако въобще можех да го намеря, тъй като дори си нямах представа къде да го търся) и да му кажа: „Съжалявам, приятелю, май и двамата надценихме способностите ми.”
Звучи учтиво и унизително, нали? Но какъв избор имах? Само че тогава всичко, което бях градила до този момент – репутацията ми, легендата за дарбата ми, хубавият, гъделичкащ мит за Захира, която умее да усеща хората най-добре от всички, щеше да се изпари като капка вода върху горещ камък. Да, вярно, поблазни ме мисълта колко много съставки можех да си купя с тези пари за бъдещите съновни еликсири, може би най-накрая щях да си позволя да затворя сергията за поне месец и да се отдам на пътуване до столичния град. Поблазних се, да. Полакомих се. Но ме и връхлетя илюзията за уж състрадателния, но някак тържествуващ поглед в очите на Касим, когато ми подхвърля: „Е, Захира, изглежда, че и ти все пак си имаш таван, а?!” Ами шушуканията в гилдията? Самият факт, че ако последният истински алхимик на сънища в този град не можеше да твори по поръчка, това би значело, че онова нещо, плачът, изобщо не съществува. И да се откажа толкова лесно? Изобщо не бях готова да приема това.
– Не търсиш на правилното място, Захира! – заговорих сама на себе си, загледана в заревото на розовия изгрев, който вече се търкаляше по гребените на дюните в далечината. – В архивите на гилдията няма нищо за теб.
Мислите ми се зареяха назад, назад в годините, по тесните улички, под платнищата на продавачите по сергиите, към прашното време, когато бях малка и леконога.
Градът си имаше своите тайни. А аз знаех точно къде да отида и да разровя.
***
Чуха ме на третото удряне на юмрука ми по избелялата дървена порта. Вратата ми открехна Самира, стара жена с тъмни, будни очи. Дълбоки бръчки прорязваха пергаментовата кожа на лицето ѝ и ми напомниха за свитъците, с които се бях борила снощи.
– Алхимикът Захира! – рече тя, – Рано си дошла. Старейшината още спи. Ела по-късно!
Дрезгавите думи още повече подкладоха нетърпението ми. Подхванах го направо, без да го увъртам. Самира умееше да разчита лъжите по лицето много по-добре от буквите, които сричаше в канцеларията на старейшината.
– Не ми трябва той. Искам да погледна в старите книги! – изстрелях и на мига видях как очите на прислужницата се разширяват от изумление. Тя ахна.
– Защо вие, младите хора, все си губите времето в търсене на глупости? Нямате ли си за правене по-добри неща? – и понечи да затвори вратата пред лицето ми. – Повярвай ми, ако имаше и капчица истина в мишите хартии, отдавна някой щеше да ги е продал или Богът на сънищата да го е превърнал в сънна мъгла, докато се опитва да ги използва! В ковчежето няма нищо за теб! – и понечи да затръшне вратата под носа ми.
Аз обаче бях по-бърза и подложих крак между прага и портата. Бутнах вратата настойчиво, стиснах зъби и кръстосах поглед със старицата. Каквото и да ми струваше това посещение, бях готова да го заплатя.
– Няма да си тръгна, без да хвърля поглед върху прашасалите книги на работодателя ти! Ще ме пуснеш, Самира!
– Или какво? – Заинати се тя и в очите ѝ блесна злост.
Изглежда, че нямаше да мине по културния начин. Трябваше да се лее кръв!
– Или ще му кажа как от години бъркаш в касата и си взимаш по някой друг зирн от даренията! – присвих очи. Ченето ѝ увисна от изненада. Явно не предполагаше, че знам как пощипва от събраната милостиня. – Не ме гледай така, виждала съм те как скришом бъркаш в чекмеджето!
– Нищо не знаеш! – просъска Самира. – Не е това, което изглежда!
– Иди го обясни това на Мудон! Знаеш, че не блъфирам! – и натиснах вратата. – Мястото ти ще изстине по-бързо от това да мигна с очи! Пусни ме да вляза!
На Самира ѝ трябваха по-малко от три секунди, за да размисли и да отстъпи. Вратата се разтвори назад и аз решително прекрачих прага.
– Мъдро решение! – изгледах я победоносно и закрачих към къщата по широките каменни плочи на вътрешния двор. Чух я как си мърмори зад мен, халката с ключове в ръката ѝ издрънка. Спряхме пред канцеларията на първия етаж.
– Заключеното е забранено с основание! – опита се да упорства за последен път тя.
– Не ми пречи! – грабнах връзката от пръстите ѝ, захлопнах вратата под носа ѝ и се спуснах към сандъка. Час по-късно трябваше да призная, че старата сребролюбка все пак излезе права. Нищо не намерих. Обърнах всичко в сандъка, без да успея да открия дори намек за формулировка за плачевен сън.
Толкова много опити и все до един неуспешни. Планът ми да намеря скъпоценното знание бе ударил на камък. Какво си мислех аз, великата Захира, когато се нагърбих с товар, който не можех да нося? Хак да ми е сега! Изгубих ценно време в търсене на нещо, което упорито отказваше да ми се разкрие. Не беше ли по-добре да се призная за победена?
На излизане махнах с ръка на Самира и напуснах къщата със зейнала дупка в сърцето. Стъпките ми се сляха със забързания ход на жителите, всеки тръгнал по своята работа. Отправих се към вкъщи в изключително лошо настроение.
Последният истински алхимик на път към собственото си заколение!
Вятърът поде глъчката край мен и я понесе на прашните си криле. В главата ми забуча собственият ми глас.
„Ден и половина, Захира. Само ден и половина и Тарис ще дойде да си иска съня! Какво ще му дадеш, а, многознайке? Още празни обещания? Или пък жалки оправдания?”
Прехапах устни. Какво щях да правя сега?
***
Слънцето вече беше високо, когато най-накрая спрях безплодните опити. Бях опитвала да алхимизирам илюзия за плач цяла нощ. Ако някой ме погледнеше, би се стреснал – представлявах същинско олицетворение на хаоса – изтощена, разчорлена, с тъмни кръгове под очите, гладна и жадна, прекарала часове между хартиите, между стъклениците с остатъчна мъгла, след дълги часове на напразни опити да конструирам това, което никой преди мен не бе успял. Притиснах слепоочията си, които пулсираха от тъпа болка. Устата ми бе суха като пресъхнал оазис. В гърдите ме жегна грозното, но вече добре познато предчувствие за обречен провал. Срокът ми изтичаше безпощадно, като пясък в пясъчен часовник.
След три дни, по здрач.
А днес бе третият.
– Дявол да го вземе! – ядно забърсах хартиите и стъклениците по масата с ръкава си. Листите политнаха във въздуха като хартиени птици, звън на натрошено стъкло изпълни малкото помещение. Обхванах главата си с ръце, отпуснах я назад… Как се приемаше поражение?
Клепачите ми се отвориха и, без да ща, фиксирах ръба на забутаният отгоре на дрешника плетен панер, кояйо бях скрила сякаш и от себе си. Внезапно отпуснах ръце. Осени ме мисъл на лудост. Ами ако… Преди да довърша мисълта в главата си, вече протягах ръце към панера и го свалях на пода. Отместих капака. Пред очите ми се ширнаха десетки стъкленици с мътни и разноцветни субстанции, някои недовършени, несполучливи или просто непотърсени от клиенти поръчки. Злополучните ми експерименти. Всичко си бе там, прашасало под ласката на времето, но до болка познато и изстрадано, когато все още се учех да не приемам поръчки на всяка цена. Започнах да изваждам една след друга флаконите на бял свят.
Като вкус, всяка една от тези стъклени капсули си имаше свой характерен оттенък. Скръбта е метална на вкус. Срамът е сух и кисел. Носталгията пък е сладникаво-горчива. Можеше ли човек да затвори ничии спомени в стъкленица и да ги пусне на свобода в друго време? Нашата работа, на алхимиците, е точно такава – бутилираме като вино илюзии за чуждото време и място. Само че това, което Тарис искаше от мен, изобщо не приличаше на какво да е вино. Беше си чиста проба гроздов сок, първа преса. И нещо повече, той го искаше заедно с утайката.
В порив на лудост измъкнах корковата тапа на една стъкленица с най-мрачните ми съжаления и я надигнах. Начаса ме заля усещането за фалшив спомен как подпалвам градската пекарна и стотиците златни самуни с хрупкава коричка се сторват на пепел – нещо, което никога не бях извършвала. Усетих още и срам за това как отмъквам кесийката с пари на две сирачета, които цял ден бяха просили по улиците за насъщния си. Това също бе фалшиво, измамно усещане. Може би най-лошото на фалша бе, че когато осъзнаеш, че е фалш, той вече няма власт над теб и така не може да те съсипе. Ядосвай се, разочаровай се, крещи колкото си щеш, но никога няма да се разплачеш истински, както си трябва. Както Тарис би искал.
В следващия половин час опитах от всичко, което имах скътано и забравено в кутията. Най-накрая, след странния коктейл усещах езика си обложен и изтръпнал, като облепен с прах, а стомахът ми се бунтуваше под разяждащата киселина на фалшивите емоции. Но нищо от това, което изпих, не бе в състояние да ме разчувства по начин, че да ме накара да пролея истинска сълза. Завъртя ми се свят и, следвайки повика на тялото си, аз се отпуснах на ниската кушетка до прозореца.
– Пада ти се! Сърбай си сега попарата, Захиро! – изстенах и затворих очи, приемайки истината с пълното съзнание, че съм се провалила. Главата ми се клюмна и аз заспах.
***
Сънувах.
Бях на пазара. Шумът ме обгърна и се блъсна в ушите ми, картината пред очите ми се проясни от млечната мъгла, от която изплувах, и контурите на света около мен дойдоха на фокус. Намирах се на собствената си сергия. Зад мен рафтовете бяха пълни със стъкленици, ала нещо не бе наред. Огледах се, погледът ми обходи рафтовете от край до край. Стъклените ми звезди се къпеха в светлината на фенерите – празни и голи. Какво се бе случило с тях? Къде бяха всичките ми съновни еликсири? Отправих поглед към забързаните минувачи. Какво щях да правя когато някой поискаше да си купи нещо от мен? Какво щях да му продам? Улових погледа на преминаващ мъж, гледаше ме изпитателно и някакси…обвинително? Ами, прав си беше! Алхимикът Захира от „СЪНИЩАТА НА ЗАХИРА“ нямаше и пукната стъкленица със стока! За пръв път да произнеса името си не ми донесе гордост, а вина. А около мен бързо започна да се събира тълпа, пръстенът от хора около дървената сергия се стегна. Обаче изведнъж нещо се раздвижи отзад и си запробива път напред. Хората започнаха да отстъпват встрани по инерция, без да питат защо, както тревата полягва пред змия, която пълзи през нея.
Напред ми се мярна зеленикаво наметало с качулка. Познах го веднага – Тарис.
Наближи ме бързо, впи неподвижните си тъмни очи в мен. Застана пред сергията и не ме поздрави. От позата на тялото му лъхаше враждебност.
– Захира! – ми рече, и името ми прозвуча между устните му така, сякаш изричаше нещо мръсно и нечисто.
– Какво… – започнах, но не довърших, тъй като гласът ми застърга в гърлото като нокти по дървесна кора.
Той повдигна високомерно брадичка и насочи поглед към стъклениците зад мен, обхвана ги с очи.
– Ти си алхимикът, който продава лъжи! – викна на всеослушание той, – Шарлатанка, също като майка си и нейната майка преди нея! Също като всички такива преди теб!
При тези обвинителни думи, аз усетих как, противно на себе си, се свивам под жестокия удар. Глъчката зад гърба му затихна, тълпата притихна в очакване на следващия словесен камшик.
– Не продавам лъжи! – отворих уста да се защитя. – Това са усещания! Истински са! Хората имат нужда от тях!
– Още лъжи! Хората не искат илюзии за сън, магьоснице! – прекъсна ме грубо той. – Те имат нужда от истински жив и цветен сън, а не от някакви си стъкленици с алхимизирана мъгла!
Думите му буйно прорязаха въздуха и за миг ми се стори, че чух как стъклениците по рафтовете зад мен потрепериха под напора на стаения в думите гняв. Пламнах.
– Кой си ти, че да отправяш такива обвинения! – изкрещях към него. – Ти изобщо не ме познаваш!
Очите му просветнаха със странен блясък и той заключи погледа си с моя.
– Аз съм пазител на сънища – отвърна Тарис, и при тези думи усетих как изпод хватката на взора му цялото ми тяло се облива в студ, все едно ме смръзваше с дъха си. – И дойдох по поръчка на Абу л-Ахлам, Бащата на сънищата. Той лиши хората от съня ви заради такива като теб – тълкуватели на сънища за пари, търговци на илюзии, дилъри на забрава и търгаши на лъжеспомени!
– Не е вярно! – извиках. – Не е истина!
И в същия миг се запитах, не бе ли истина? Нима думите му бяха лъжа? Нима думите му не бяха истина? Нямах време да реша.
– Измамница! – изкрещя нечий глас.
– Тя ни пробутва шмекерии! – извика се друг.
От множеството един след друг се заиздигаха викове на неодобрение, събралите се се развълнуваха, тълпата се раздвижи, като че ли някой бе хвърлил камък насред гнездо на оси.
Същите тези хора, на които до вчера бях продавала сънища по желание, сега идеха насреща ми и искаха да ме пометат в негодуванието си. Аз отстъпих крачка назад, гърбът ми се опря в рафта. Стъклениците затрепериха. Огледах се уплашена като диво животно.
– Не е вярно! – повторих по-силно, но гласът ми се изгуби в надигащото се насреща ми недоволство.
Някой блъсна тезгяха. След него последва друг удар. После една стъкленица падна и се разби. Стъклото се строши на пода, след нея западаха и други. Неколцина ръце се протегнаха към мен през тезгяха да ме докопат. Една ме сграбчи за рамото. Втора – за косата. Трета улови китката ми. Към мен полетяха плюнки, жестоки устни викаха и сипеха ругатни и обиди по мой адрес, лицата – изкривени в гротескни физиономии, безпощадни, търсещи мъст.
– Вън! – ревяха те. – Вън от града! Изхвърлете кучката!
Колкото и да се опитвах да се изкопча, от този отприщен гняв нямаше спасение. Бях впримчена в чуждата болка като изкупителна жертва на обстоятелствата, хората просто си търсеха виновник. Но явно и това не ми бе достатъчно. По главата ми се стовари първият удар. Едва успях да изохкам, пред очите ми изгригна рояк звезди и страната ми се обля в болка. Наред с нея в душата ми се надигна обида, гореща и гъста. Ядът ми закипя като гъсто мляко, болката ми запари като жарава. Поех си дъх да извикам. И изведнъж… изведнъж нещо се скъса вътре в мен така, както се къса опъната нишка.
Очите ми се замъглиха, запариха, преляха. По бузите ми потече нещо топло и гъделичкащо.
Първо не разбрах какво е. Докато ме биеха и дърпаха, си помислих, че ми е потекла кръв. Помислих си, че ме бият толкова силно, че вече не усещам нищо друго. Ала топлата вадичка се стече по бузата ми и накваси устните ми. Беше солена. Сълза.
Думата ме зашемети като удар с плесница.
Сълза? Аз… аз плача?
И плачевното усещането ме помете в устрема си. Това никоя стъкленица със съновна илюзия не можеше да ми го даде. Това усещане беше живо. Диво. Опустошително. Без формулировка. Изливаше се от мен на горещи, горчиви талази и ме оставяше куха, разтърсена, беззащитна. Устата ми се отвори и от собственото ми гърло излезе хриплив, накъсан стон, който никога не бях чувала досега от човек.
И докато плачех, дърпана и ругана от разгневената маса, насреща ми Тарис ме гледаше победоносно, сякаш това беше единственото доказателство и наказание в едно за алхемичната ми природа, което му е трябвало досега.
***
Събудих се внезапно, рязко си поех въздух, сякаш изплувах от огромна дълбочина. В стаята бе сумрачно, прозорецът още бе отворен така, както го бях оставила. И затреперих.
Вдигнах ръце към лицето си. Пръстите ми докоснаха бузите ми и… докоснаха мокрите ми страни, влажните ми от плача клепки.
Мокри.
Наистина мокри. Бързо седнах в леглото. Сърцето ми удряше като полудяло. Попипах се отново, като че ли не вярвах на собственото си усещане при допир. Учудено разтрих мокротата между върховете на пръстите си, не можех да повярвам, че бях проляла…
– Но това е… – прошепнах едва чуто. – Това са сълзи!
Точно това ми трябваше. Погледът ми попадна върху масата, плъзна се върху една от празните стъкленици. Ръката ми сама се задвижи, без разумът да я ръководи. Грабнах стъклото и го отворих. Доближих го до лицето си, сякаш правя най-срамното нещо на света. И прокарах ръба му по кожата си нагоре, за да събера вадичките, които все още се стичаха от очите ми. Устните ми зашепнаха базовата формула за съчетаване, пръстите ми започнаха да рисуват сигили във въздуха над тясното гърло. Вътре в стъклото въздухът се размъти, изпълни се с тънка пара. Сребриста, фина, прозрачна като полъх, като дъх в студено утро. Аз се втренчих в нея, без да мога дори да трепна с очи. Не можех да повярвам.
Успях. Алхимизирах плач. С тялото ми като съд. И с унижението ми като катализатор.
– Ето те – прошепнах и не знаех дали се смея, или да плача. – Ето я проклетата ти формула, Захира. Най-сетне!
***
Същата вечер отворих сергията си със свито сърце. Сънят ми бе оставил дълбок белег в сърцето ми. Не можех да се отърся от усещането. Гледах критично стъклениците зад гърба си и не можех да се залъгвам – след това, което изпитах и успях да постигна тази привечер, сега ми бе гузно да ги продавам, като знам, че не съдържаха истински емоции, а илюзии за тях. Всички те бяха красива лъжа, която ми бе служила вярно и дълго.
– Какво си им забъркала тази вечер, магьоснице? Смелост или разкаяния? – ми подвикна Касим дежурната реплика, тъй като за него светът си бе все същият, и гласът му ме жегна.
– Ами… – започнах и млъкнах. Не му обясних. И как ли въобще можех? Как да кажеш на човек, който никога не е плакал, че си изстрадал собствените си сълзи?
Слънцето се стопяваше в хоризонта. Сенките се удължаваха и ставаха тъмни като мастило.
Времето наближаваше.
И той се появи внезапно, по същия неуловим начин – застана търпеливо встрани, под глогината, както преди. Спокоен. Невъзмутим. Изгледах го с крайчеца на окото си, докато обслужвах клиента преди него. Все едно не идваше да си вземе поръчката… или да ми вземе живота!
Когато дойде редът му, на лицето ми нямаше и грам следа от обичайното ми проницателно изражение. Бях твърде уморена да се преструвам.
Извадих стъкленицата изпод тезгяха и я сложих пред него на плота.
Той ме погледна, след това и двамата сведохме поглед надолу към нея – простичка и съвършена, и същевременно толкова необикновена. Тъмносребриста мъглица, уникална по рода си, забраненият плод на толкова поколения, която най-накрая не ти обещаваше нито радост, нито победа. Единственото нещо, което никой в този град не умееше да притежава, освен мен.
Плач.
Тарис я взе в ръка, пръстите му се затвориха около стъклото със спокойното и уверено поведение на човек, който знае цената на всичко и не се впечатлява от абсолютно нищо.
Погледите ни отново се срещнаха, този път останаха заключени малко по-дълго от обикновеното.
Тъмните му очи просветнаха леко. И тогава гласът му проехтя в главата ми, дълбок и равен, както човек чува собствените си мисли. Устните му не помръдваха.
„Захира, трябва да знаеш, че това трябва да спре. Този плачевен сън е твоят дар за мен. Ти никога повече няма да можеш да сътворяваш алхимизирани сънища. Така иска моят Господар. За да се върне старият ред, трябваше да пресуша плача и на последния алхимик. Благодарение на теб, хората отново ще могат да сънуват.“
Докато осмислях думите му в главата си, загледана в приказните му тъмни очи, той ми кимна кратко, сякаш току-що сме приключили някаква си сделка за подправки и просто ей-така си тръгна.
Гледах го как се отдалечава от мен и фигурата му се стопява в уличните сенки. Странно, но не усещах нито ярост към него, нито пък изпитвах паника.Усещах едно странно спокойствие, което се разливаше в дълбините ми както талази вода пълнят сух кладенец.
Усещах се свободна така, сякаш някой бе отворил прозорец в затворена стая.
Обърнах се внезапно към Касим, който все още ме гледаше изпирателно и чакаше отговора на дежурния си въпрос, който ми бе задал за втори път, докато събираше своята сергия.
Усмихнах му се.
– Хей, приятелю, – рекох. – Не би ли желал да идем в кръчмата?
Касим примигна, несигурен дали ме е чул и разбрал правилно.
– Бира? Сега, по това време? Ти ли ще черпиш?
Мокрото усещане от сълзите ми още пареше по страните ми. Стъпките на Тарис все още отекваха по улицата, нагоре по бърдото в здрача.
Краят на легендата бе настъпил.
– Да, аз черпя – кимнах му. – Хайде да вървим.
И дръпнах надолу покривалото на сергията.
Аз, Елиса Хес, автор на произведението „Последният алхимик“ заявявам, че тази творба не е плод на машинен език и настоящето произведение в цялост или в частност не е дело на изкуствен интелект.
