Интервю с Виктория Баръмова

Отдавна се каня да направя интервю с главния редактор на “ЛитДизайн”, а когато излезе нейната книга “Черният геном”, вече имам официален повод да се докосна (а и да докосна вас) до вътрешния свят на един истински човек и творец.

Здравей, Вики.

Радостен съм, че можем да направим това интервю във връзка с новата ти книга “Черният геном”.

Познаваме се от една камара време, но не очаквах да си толкова “жанрова” и “остросюжетна” в сборника “Черният геном”. Къде отиде момичето, което обича морето и написа “Из речника на вятъра” и “Аз мога да съм всеки”?

Здрасти, Вал,

Да се радвам ли, че съм те изненадала? 🙂 Това момиче, което обича морето още си е тук, заедно с камарата време, от която се познаваме! Нищо не отминава, не си отива наистина, а се струпва в нас, в същината ни…, поне докато ни има. Двете момичета си живеят доста удобно в мен открай време, откакто се помня, и твърдят, че са един и същи човек. И аз им вярвам, поезията и прозата са двете страни на реалния живот, а в творчески план са две различни потребности за себеизява. Поезията е въздишка, стон, моментен възглас, а прозата е по-дългото, но не по-малко пламенното, приключение.

Колко време работиш върху “Черният геном”?

Геномът е сборник от разкази, които са различни жанрово и има защо, 2020 г. или времето на Ковид пандемията роди най-вече разказите, които са в жанра на фантастиката, ужаса и криминалния жанр. Споменавала съм го, но ще се повторя – Ковид времето ме отврати от делника и ми се прииска да избягам от него, постигах го много бързо като създавах разкази, които не познаваха деня ни. По-поетичните и романтични разкази бяха написани малко преди Ковид вълната. След като епидемията отмина, не поисках да се върна към прозата, която диша в нашето “днес”. Така и така живеем в действителността, защо ни е да я повтаряме и в творчеството ни… Не е ли по-красиво и примамливо да създаваме светове и истории доста по-далечни от нашето време…

Твоята поезия е изключително нежна и ефирна, което може да се каже и за разказите – поне що се касае до стил, а не до тематика. Откъде ти хрумват сюжетите?

Благодаря, дано да е така! Различно е, някои сюжети си идват сами и сами се пишат, аз само следвам мисълта им и “живата” им емоционалност. Така “Невидимият Марс” влетя в главата ми на плажа и докато не го написах целия на телефона си не пожела да миряса. Има разкази, които идват като провокация – така стана и с разказа “Тя има планове за всеки”. Знаеш, че аз отказвах упорито дълго време да напиша разказ на ужасите, докато ти не ми изпрати един конкурс. Реших да стъпя на криво и то заради теб, защото твърдеше, че го мога. Тогава си зададох въпроса, че не разбирам даден жанр и той стои далеч към момента от мен, означава ли, че не трябва да направя опит да го усетя… И се оказа, че съм страдала от жанрово късогледство. Има разкази, които са пресътворени от срещата ми с действителността и желанието ми тя да носи повече магичност и да не е подвластна на времето – “Чадър и бомбе за всеки случай” бе покълнато зрънце от поредна среща на един и същ непознат човек по пътя към работа. Запитах се колко обикновени са тези срещи, колко са случайни наистина след като се случват повече от един и два пъти. Някои истории са претворили моите лични чуденки по житейски въпроси – “В съня на совата” е история, чиято тема още ме измъчва – не разбирам кога доброто сърце на децата, невинността и искреността им се покваряват, кога губим човечността си, ставайки безчувствените “големи”. Сякаш умираме два пъти в живота си – като веднъж оставяме сърцето си да убие човечността си, а втория път животът спира пътя му, може би, защото сами сме го предали първия път – то така и така вече не е било живо.

Но повечето разкази са бягство от прозата на деня и създаване на светове, в които времето се моделира свободно.

В един стих казваш:“Закъснях да те обичам!
Само колко! Колко закъснях…”
закъсня ли това прозаично излияние?

Зависи за какво?! Закъснение има там, където има график! За живота не съм закъсняла – още го живея, за любовта не съм закъсняла – още обичам морето, книгите, сина си и семейството си – защото те са част от мен, не са се отделяли от мен, за да имат закъснение.

Има да го мисля този въпрос. Животът е истински хаос и променлива, който се мъчи да ни се налага да вървим по неговите правила и времеви норми, именно с литературата го надвиваме, така че всичко, за което вероятно съм закъсняла, вярвам, че ще имам възможност да го изживея в това, което ще напиша занапред.

Какви са темите в прозата ти от “Аз мога да съм всеки” и в “Черният геном” – с какво черногеномната Вики е по-мъдра и по-опитна като писател?

Всички разкази и в двата сборника залагат на една обща тема – ПОПРАВКА НА СЪВРЕМИЕТО ни и имат един главен герой – ПРОМЯНАТА.

А нали всички ние се нуждаем точно от тях –
от ПОПРАВКАТА НА СЪВРЕМИЕТО и от ПРОМЯНАТА?

В разказа “Трите спомена, които не помня”, героят получава нов шанс за живот след трансплантация на сърце. Докато се бори и със старите спомени, чужди предразсъдъци и грехове, навън целият свят бяга от неоновите хора – нарицателно за хора, които живеят в миналото. В “Черният геном” истинското човечество постепенно се затрива като обезличава индивидуалността си и дава власт на илюзорно красивото. В “Аз мога да съм всеки” Виктор среща тъмното си Аз, защото е загубил същността си. В “Петък не се крадат спомени” двамата герои се срещат в болница, но реално в болницата на живота е настанено цялото човечество… В тези и в още много от разказите героите преминават през приключения, пренасящи ни в миналото, доста напред във времето или заземяващи ни в нашето сега. Но без значение, къде ни отвеждат героите, те почти винаги успяват да избягат от обезобразяването си и да достигнат светлината.

В заглавието на сборника “Черният геном” съм заложила генетиката на биологичната ни отреденост и на вечно земетръсната зона, с която живеем – каприза на егото, кипежа на незрелите чувства, плъзгането по повърхността на лесното и лъскавото, илюзията за малотрайност на греховете ни и за вечност на властта и силата ни.

Ето я и разликата между твореца преди и след “Черният геном”, че е разбрал, че цялата си земетръсна зона ние събираме, отбираме и редактираме в живота, а сбогуването с нея е само през силата на съзнанието.

До колко вплиташ собствени мисли и светоусещане в творбите си?

Въпреки че основно претворявам невъзможни за времето ни светове и светоусещания, далечни на моята същност, в крайна сметка аз “надничам” във всичко написано. Колкото и да ми е чуждо и непонятно написаното, то минава през мен и идеята, която носи разказа, си идва от мен. Мисля, че имам само един разказ, който е написан просто като история, без извод, до който съм достигнала.

Но дори и в него, макар и не толкова отчетливо, пак съм оставила знаци. Защото и когато авторътостава в сянка, той винаги е някъде в текста – било в избора на думи, в посоката на историята или в онзи неуловим ритъм, който превръща думите в нещо повече от разказ.

Имаш ли любим разказ от “Черният геном”? Питам те, защото на мен лично ми е трудно да отлича един или два от чудовищно добрите ти творения – от “Мозъка на Касимов” до “Последен спомен”, “Черният геном” и “Жълтия град” – всички разкази са дълбоки като идея, разкошни като изпълнение и смазващо лирични.

Ще ужася самата себе си като изведа един разказ пред всички и това е “Невидимият Марс”. Когато написах “Аз мога да съм всеки” той ми стана любим, защото стоеше най-далеч от мен, после “Мозъкът на Касимов” ми стана любим, отново поради същата причина, после пак със същия сценарий излезе и историята на “Черният геном”. Колкото по-далеч от мен са разказите, толкова повече ги заобичам, непознатото ме привлича като автор – всичко това, което не мога да изживея иначе като чувства, емоции тези “чужди” разкази ми го дават и с тях ме раздвижват вътрешно. В “Невидимият Марс” научих за ревността от първо лице, за желанието да се притежава всичко, да се владее света без зрялост.

Писането ме изпраща там, където вероятно не бих могла да стигна житейски и емоционално. А и в живота не бих и искала да съм буквално на мястото на повече от героите си, но все пак мога да реализирам историите им на листа. Чрез листа винаги имам възможност за ново и ново сътворение.

Доколко е важно човек да не забравя дълбоката си същност?

О, болезнено важно е! Всяка забрава на същината ни изисква плащането на висока цена. Във времето може да се променяме, надграждаме, но спрем ли да чуваме вътрешното си АЗ, ние се погубваме, и когато дойде неминуемият въпрос “Кой/коя съм аз всъщност?”, “Кой/коя бях в живота си?” и не можем да си отговорим, защото сме се загубили сред множеството си роли, разбираме, че не сме загубили само една битка, а сме загубили целия си живот. Напълно сме го пропилели.

Какво различна творецът от обикновения човек?

Всички сме обикновени хора, вървим по едни и същи улици, просто творецът става творец в момента, в който пожелае да не мълчи за истините, за болките си, за красотата на любовта, за мечтите за бъдещето, опасенията на идното, за шума, който оставят стъпките му по онази същата улица, по която е минал друг и който е оставил преживяното усещане само за себе си или зад себе си.

Как и кога отделяш време да пишеш?

Това време е откраднато, когато всички вкъщи заспят, в редките мигове на самота. Но в повечето случаи пиша така както не трябва да се пише никога – в центъра на събитията – на включен телевизор, на отворени тетрадки с домашни, въпроси, свързани с тях, звънящи телефони, мяукания на гладни котки, на шум от пусната пералня – но някак си се научих да пиша и по този начин – получава се. Всъщност получава ли се? 🙂

Върху какво работиш сега? Какво да очакваме от теб?

Преди време започнах два романа – единият е фентъзи, а другият е криминален психотрилър – не знам дали ще успея да довърша който и да е от тях. Романите изискват цялото ти време, концентрация и пълна отдаденост. Аз ги нямам и затова тези два проекта ще поизчакат своя час и дано го дочакат.

Има време … Арчибалд Кронин е започнал да пише след като се е пенсионирал.:)

Не мога да не те попитам – как реагираха “големите” издателства, когато им изпрати ръкописа на “Черният геном”?

Изпратих ръкописа на 5-6 “големи” издателства. Две или три от тях съдържателно замълчаха, от едно издателство ми отговориха, че не издават български автори, а всъщност те са издателството на Кристин Димитрова (майката на Папи Ханс), от друго получих отговор, че написаното от мен изисква голяма редакция, а те нямат ресурса време да отделят за целта – интересното е, че след получаването на ръкописа ми докъм днешна дата (не повече от 6 м.), издателството е издало 12 нови книги и че тези 50 страници, които им изпратих като резюме – бяха редактирани многократно, не само от мен. Явно, че полученият отговор беше просто дежурен за “случайните” автори. От трето издателство ми писаха, че при интерес ще се свържат с мен и след известно време, въпреки уговорката, получих яростен имейл от маркетинг директора им що за некоректен човек съм щом съм поместила някои от разказите си вече и че и при положителна рецензия, пак би ми отказал. Странно, че приложената рецензия беше изцяло положителна, явно, че въпросният експерт дори не я беше чел. И не знам как беше решил, че аз като автор нямам право да си помествам творчеството където реша при все, че ние договор нямахме разписан все още с тях. Имаше едно издателство със сгрешена контактна форма за изпращане на ръкописи, писах на единия от имейлите им с молба да ми посочат коректен имейл, на който бих могла да изпратя ръкопис. Този имейл адрес още го чакам…

Изводът е ясен – “големите” издателства рядко са мястото, където стойностната литература намира дом, ако зад нея не стои вече утвърдено име, гарантиран пазарен успех или спуснат отгоре контакт. Отговорите им, когато изобщо ги има, често са формални и без особен ангажимент към съдържанието на ръкописа.

Срещнах мълчание, шаблонни откази, нелогични аргументи и дори може да се каже по-агресивна реакция, но приех ставащото не като отхвърляне, а като просто доказателство за механизмите, по които работи индустрията – механизми, които често нямат нищо общо с литературната стойност.

Истината е, че авторът, който знае цената на думите си, рядко се вписва в “големите” рамки. А когато една система не те приема, вероятно не е защото не си достатъчно добър, а защото не си „удобен“. И точно различието на тези авториги прави истински творци. В тази връзка разбирам всички автори, които се самоиздават и им се възхищавам. Добре, че ги има свободните по дух издателства, за да застават зад тях.

Смяташ ли, че може да се дефинира еднозначно, че качествената литература излиза през “големите” издатели?

Даже е обратното, качествената литература излиза през издателствата, през които авторите се самоиздават. Те толкова вярват в себе си, че се самофинасират, готови са да се лишат от хляба си, да отделят средства, въпреки че не могат да са сигурни, че ще възвърнат вложеното.

Тези автори са готови да се откажат от удобството на сигурността, защото знаят, че стойността на литературата не се мери по известното лого и име на издателството, а по въздействието, което оставя в читателите. Лесно е да се сгушиш под шапката на “големия” и да чакаш неговото име да те представи и продаде.

“Големите” издатели могат да гарантират печат, представяне, разпространение и дотук. А литературата и талантът са именно дълбочина, вяра, смелост, постоянствои непримиримост ведно!

Свидетели сме на информационно пренасищане. Как може читател да отсее платените отзиви и коментари от социалните мрежи, че дори и goodreads и да избере наистина стойностно четиво?

Всеки сам намира своя отговор, защото факт е, че има ревюта и мнения, които могат да те подмамят и подведат съвсем не нарочно или без да искат. Аз лично държа да прочета част от книгата и ако усетя, че авторът носи част от моята душевност или би могъл да ми помогне в разрушаването на моята “недосегаемост”, както ти направи навремето, карайки ме да напиша разказ на ужасите, обезателно бих посегнала към творбите му.

Кои от съвременните български творци ти допадат?

Сега със сигурност ще изпусна някой значим автор, но ще се пробвам да изведа няколко прозаици на преден план – Галин Никифоров, Галена Върбева, Кръстю Мушкаров, Милен Нанков, Даниел Меразчиев, Андрея Илиев и има едно момче Валентин Повов-Вотан:), в чийто талант съм убедена.

Тъй като съм жури на конкурсите, които издателство “ЛитДизайн” провежда, мога да заявя, че е пълно с купища още талантливи автори, за които може да се отдели поне страница. Но тези автори остават неизвестни за българската публика, поради трудното пробиване на “големите”, както ги нарекохме.

А кои са изобщо любимите ти поети и писатели?

Достоевски, Цвайг, Кронин, Сафон и Пасков са ми любимите автори на проза все още, но има много други автори, които са оставили трайна следа в живота и душевността ми.

От поетите бих посочила: Висоцки, Пушкин, Булат Окуджава, Есенин, Давид Овадия, Павел Матев, Матей Шопкин, Атанас Коев, Валери Станков и някак трудно, но ще спра да изреждам… Явно са твърде много.

Но всъщност най-любимият ми автор е синът ми, всеки ден написва нова история, от която ми побелява косата, нервите ми са във взривоопасната зона или успява да ме разсмее неудържимо. Уви, това е най-красивото, неподправеното и най-страшното писане – онова, което се случва в реално време, без редакция, без чернова, без вариант „назад“. Този мой любим автор ме държи будна нощем, често ме кара да броя до десет и да търся нови начини да не полудея. Виртуоз е на всички литературни жанрови и е моят виртуоз!

Коя е Виктория Баръмова?

Извинявай, Вал, но този въпрос ще го оставя без отговор – така и не заобичах да говоря за себе си. Все отказвам да приема, че сме просто биография, купища данни, ДНК и снимки. Всеки човек е необятна вселена, която обаче за разлика от героите в разказите, романите или стихотворенията не може да бъде описан.

Валентин Попов-Вотан

главен редактор

Валентин Попов е български писател, носител на редица значими национални и международни отличия за проза и поезия. Негови творби могат да се прочетат на български, английски и италиански.

www.val-popov.com