Аз мога да съм всеки - Виктория Баръмова

Виктория Баръмова – “Аз мога да съм всеки”

Аз мога да съм всеки

Заоглеждах колекцията си от картини на Малонел – страстен и цветен художник, наситил героите си с повече живот отколкото можеше да носи всеки един от нас. Стените на къщата – пищни и влудени от творбите му, се бяха изпъчили до крайност. Но с това гордо тяхно притежание и парадна показност съвсем намаляваха въздуха ми тук.

Обичах ги и точно затова се чудех трябва ли да им ГО причинявам? Обмислях пак и пак – дали и кога да даря платната на Градската галерия. Без тях щях да съм още по-слаб и уязвим за НЕГО! Щях да съм просто един самотник, вплетен в тесногръдието на страха си и ужаса на видяното, отвъд поносимото.

Рисуваната Паломена ме гледаше – полуразвеселена – от купчината слама. Кучето ѝ, подвило опашка, четеше предаността ѝ и отказваше да тръгне към дома, без нея. А дали и тя четеше моето намерение да ги отпратя – всички тях – платната на любимия ми художник. Щяха да са далеч от мен, но на безопасно място! Очите ѝ бяха подпухнали и уморени от нощите безсъние и изпитанието, което им носеха. На другата картина разпознах Лин. Покатерен на висока ограда, за да вижда по-добре прелестите на градината си, изглеждаше вече примирен, ням и дори безразличен към красотата на пролетта ѝ. Пролетта се събуждаше без него и щеше да я бъде! Но аз трябваше да спася и двама им… Да, ще дам картините на Галерията! Решението за пореден път се захлопна в главата ми и се разнесе болезнено из цялото ми тяло. Треперех – студът ме завладя и тъмнината мълчаливо заоблизва стените около мен. Езиците на нощта се втъкаха в същността ми и аз се покрих с непоносимата болест на познатото нарастващо безпокойство. ТОЙ идваше! Усещах ГО! И те ГО усещаха – картините се разтресоха, близостта на ужаса ги впери в мен. Подарих им най-окуражаващия си поглед и, залитайки, тупнах на жълтия масивен фотьойл зад гърба ми. Фотьойлът прегърна нерешителността ми и ме накара да се почувствам за секунда защитен. Но те – героите на Малонел, нямаха и тази илюзорна защита! За сметка, на което пък имаха възможността да избягат – това, което аз не можех да направя. Та ТОЙ идваше за мен – а не за тях!

Въпреки това, всяка нощ болката на героите от картините ставаше и моя – виждах вените им как се изпъват, лицата се издуват от непреглътнато негодувание. Впрягът на силите им разлюляваше действителността ми и ме караше да се питам къде съм! И кой съм? Една ръка изскочи от картината до жълтия фотьойл – опипа стената, захвана се за нея, придърпа тялото, на което принадлежеше, и с решително движение го изтласка пред краката ми. Беше Паломена. Бързо се изправи и побягна с викове. Очите ѝ бягаха пред нея. Тя се промуши през стените и вратите като белязан, но пъргав спомен. След нейното бягство, безброй ръце се протегнаха извън рамките на картините, зловещо се проточиха към моето лице, захванаха се за стените и издърпаха телата си. Всички рисувани герои на Малонел се затъркаляха отпреде ми. Осеяха пода с красивите си, цветни фигури и се разбягаха – сякаш някой бе поканил самия Дявол вкъщи.

Всичко се разтресе за миг – за два, а после се скупчи в една точка – точката на моя страх. А аз вече трудно поемах дъх. Чувах ГО. Идваше – тежък в стъпките си и ефирно унищожителен. Впит в мозъка ми през целия ден, при срещата ни всяка нощ – ТОЙ безчовечно спускаше отровите на своето безвремие и размиваше смисъла на моя живот с неговия.

– Викто-о-о-р – строгият му глас гръмна в нощта. Прекърши нежността ѝ, превзе стените, замрази въздуха и без милост се спусна в настоящето, за да ме довърши.

Тътреше сянката си право върху ми. Черен и невъзможен да бъде видян, такъв – какъвто е, ТОЙ вече стоеше срещу мен и дишаше право в лицето ми.

Катраненият му дъх се блъскаше в очите ми. Опустошен от своя свят и затова два пъти по-силен в своето сега, ТОЙ открито нахълтваше в моето пространство. Попилян и по своему цял, разнищен и недовършен, арогантен и самонадеян – все така упорито сипеше останките от дъха си върху ми.

– Викторе…

– Кой си ти? – попитах го аз едвам чуто. Като не бях много сигурен, че изричах думите си на глас.

– Кой искаш да бъда!?

– Кой си, кажи ми! Самият Бог!? Самият Дявол!? Извънземно!? Отдавнашен дух, който не си е тръгвал от земята!? Сън, просто моя фантазия или проекция от паралелен свят…!?

– Мога да бъда всеки! Ти кой искаш да бъда? Само реши! – самонадеян вик на задоволство се изтръгна от катранените му гърди. Кой ли глас отговаряше на моите въпроси!? Дали изречени наум или наяве, не знам, но думите му някак си достигаха до мен. Добре виждах очертанията на ужаса, но не виждах кой стои зад него.

– Не бъди толкова безочлив – може и да мога да ти помогна!

– Виктор, аз нямам сили да бъда обичан, разбери! Късно е за мен! Дошъл съм за друго. Някога ме оставиха половинчат, недоизлят, недовършен – и сега скитам из световете като сянка да търся другата си половина. Моят създател е тук и не знае какво ми е причинил. Виктор – аз съм половината ти вина, половината ти спомен, половината ти ден, половината ти вдишване, а другите половини ти дори не познаваш, не знаеш какви са и къде са! Как ти звучи!? Тежко е да си недовършен и да скиташ из небитието с желанието да си като другите. Ти, Викторе, точно ти – държиш моята половина в ръцете си! И можеш да ме съединиш!

– Аз!? Пак си безочлив! Тероризираш мен и моя свят всяка нощ и казваш, че си зависим от мен.

– Аз просто не мога да бъда друг!

– Защо точно днес проговори тогава – на кого беше нужна тази агония и тиранично преследване?

– Просто днес е моят „полу“ рожден ден и днес получих правото да сбъдна едно мое желание – да се сбъдна на цяло! Само днес мога да говоря! Ние, духовете, празнуваме самотата си веднъж на век и този ден дойде… Помогни ми!

– Ето, сега искаш помощ, а преди малко отхвърляше любовта и приятелството ми.

– Не знам какво отричам или приемам, Виктор! На мен всичко ми е неясно. Имам началото, имам очертание, но нямам продължението, липсва ми завършекът! Не разбирам и не познавам нищо – с половин сърце и разум съм. Ти ме остави така!

– Със сигурност ще е така!? – закикотих се аз.

– Ти – ти! Погледни картините – виждаш ли колко са красиви и цели? Всеки герой получи сърцето си и живота си, а аз останах без тази възможност. Намери ме, аз съм на едно от платната и ме довърши – сложи край на половинчатото ми съществуване като ми предадеш заслужената ми цялост.

– Какво говориш!? Аз не мога да рисувам и какво право имам аз да бутам творбите на този велик художник!

– Ти си Малонел, Викторе! Ти си той! Ти ме създаде такъв недоразбран и недовидян за света – сега ти ме довърши!

– Но аз съм един… счетоводител! Стига, не мога да рисувам…

– И Малонел твърдеше, че не може да смята, но просто не беше пробвал… Вие – хората, можете всичко, е, добре, почти всичко. Но ти носиш художника в себе си и той днес трябва да затвори вратата на моето безсмъртие сред сенките. Затова тези картини те намериха и те заобиколиха – заради недовършените ти задачи към тях. Хайде, Малонел – след век време – изчаках те да се преродиш, изчаках те да ме опознаеш – сега вземи боите и сложи край на тази полуистория. Половината сърце е полусърце, а сърце ли е изобщо според теб? Целият ми живот е такъв – едно скитане и въздишане по живота!

– Добре, а ако не успея!?

– Тогава, ще предам поздрави на внуците ти…

– Какво искаш да кажеш!?

– Каквото казах! Ще остана на тази земя и тя ще трепери, ще чернее, ще блудства със сънищата и диханията на всичко, което ще оставиш след теб… Спри това! И аз го искам не по-малко от теб! Изморен съм… много.

– Как се казваш!?

– Довърши образа ми на платното и сам ще разбереш…

След тези думи, остави напукан и стар статив пред краката ми с един голям, сив вързоп. Приключил с мен за днес, ТОЙ понечи да си тръгне. Започна да се издува и ставаше все по-голям и все по-плашещо голям, изви се около мен и покри стените. Катраненото му полусърце се разтвори в мрака на стаята и накрая бе погълнато от нощта.

– Съедини душата ми, Малонел! Направи го! – изшепна сянката и се стече в краката ми, където стоеше вързопът. Бях забравил за него. Разгънах го – вътре бяха бурканчетата с бои на любимия ми художник, техните цветове бяха застинали по стъклото им. Четките му бяха останали неизмити от един цвят – от кръвта на плачещата сянка, която току-що си беше отишла. Но ако не направех това, което тя искаше – утре пак щеше да се върне.

Грабнах най-малката четка, а тя сама намери недовършеното петно на една от картините. Зад гърба на Паломена, в далечината се виждаше къща, а до нея витаеше нещо като очертание. Винаги съм мислел, че е спускащата се нощ, но след като се вгледах внимателно – разпознах недовършеното.

Ръката ми заскита из въздуха над къщата, нетърпеливо започна да се движи, да скицира, да смесва бои. Очите ми искряха, сякаш бях обладан от треска, хапех устните си – чувствах се толкова жив и себе си, колкото никога не съм бил – поне от век.

Строполих се уморен на земята… Тъмнината на стаята ме приюти – в едно със старото ми и новосъживено АЗ.

Чувствах се цял и завършен. Страховете ми си бяха отишли с постигането на истината за мен. Обгърнат от невидимия воал на миналото, убедително бях тръгнал към бъдещето. А на мястото на най-тъмните ми въпроси се беше намърдало вдъхновението. Напуснах кантората си на счетоводител, числата бяха затворени в папки. Грижливо ги предадох на новия колега. Постарах се да не остане нещо недоизказано помежду ни. Все пак, не ми се искаше, макар и след 100 години, Виктор-счетоводителят да ме посети с тонове хартия и да ме накара да търся липсващата цифра от баланса на неговия живот.

Рисувах, правех изложби и продавах картините си. Наричаха ме новият Малонел.

А аз дарих неговите картини на Галерията – както си бях обещал неколкократно. Оставих си само една картина, защото тя щеше да ме издаде. Картината с Паломена и нощта, която я чака. Паломена не я чакаше никакъв залез и никаква нощ. Чакаше я мъжът, който намери сърцето си и успя да съедини душата си – това бях аз. Малонел и аз бяхме еднакви, само големият познавач би го видял.Черно-белите снимки на художника от онова време, омачкани и избелели от годините, не издаваха особено приликата ни. И аз самият бях толкова изненадан, когато завърших картината под диктовката на моя дух. Недовършеният образ се бе превърнал в човека, който ме гледаше всяка сутрин в огледалото. Да, вярно, на картината бе малко по-побелял, малко по-сбръчкан, но пък за сметка на това – вечен.

Тара и Ален връхлетяха в ателието ми. С тях влезе щурият вятър и спря за миг дъха ми.

Внуците… Бялата копринена рокля на Тара се изцапа с жълтото бурканче маслени бои и тя грейна още по-пролетна от пролетта. Невъздържаната младост на Ален разсипа останалите бурканчета върху себе си и той целият се накичи с техните багри и с румения цвят на виновното дете.

– Извинявай, дядо – изчуруликаха и двамата.

– Вън, маймуни такива – ласкаво им се скарах аз.

Когато излязоха, погледнах платното на статива си. Беше почти завършена картина – съвсем малко ѝ трябваше, за да бъде съвършена… заради целостта си. Едно смугло очертание надничаше зад далечната планина и можеше да се обърка със залез, с идваща нощ, с Бог или пък с Дявол…

Оставих очертанието недовършено – остана загадъчна сянка, пълна с непримирение от полуживота, който щеше да води. Подписах картината и я обявих за продажба.

Всъщност, с тази картина подписвах вечността си. Помислих си да я кръстя „Прокудена сърдечност“, но по-късно реших друго…

Та… и тази картина оставих… съвсем малко недовършена, за да се върна някой ден – след век или може би по-късно…

Исках да си дам шанс – отново да се върна и да се преоткрия. Исках да получа право на полуживот отново, за да мога после да оценя пълнокръвния живот – в неговата цялост. Тази цялост, която имах днес!

Пожелах си пак… някога… занапред – заслужено да се влея във времето и с всичките си сетива да се радвам пълноценно на извоюваната ми през вековете пълнота.

Застраховах се пред отворената вечност, че няма да забравя дълбоката си същност… Никога!

Ох, питате ме – как кръстих картината ли!? Да, ще ви кажа… Кръстих я съвсем не нарочно – Аз мога да съм всеки.

 

Виктория Баръмова

От сборника разкази и стихотворения „Аз мога да съм всеки“

700 Views
error: Content is protected !!