Интервю с Вероника Иванова

Казвам се Вероника Иванова, мога да кажа, че за мен творчеството е онова съкровено пространство, онази тайна градина, в която думите са лечителни” – така започва своето представяне участникът, заел трето място в категория “Проза” на конкурса “Забравеният език.

Прочетохте ли разказа “Приказна есен”?

Ако още не сте го сторили, направете го, за да разберете как Вероника умело подрежда думите и всички те освен, че са красиви, прииждат и с живителната и лечебна сила на билките…

 

Само един поет може да пише, така че да Ви отведе в светове, които дори и да познават тъгата, Ви омайват и покоряват с вълшебство, за което не сте и подозирали, че съществува. И наистина Вероника Иванова освен разкази, пише и есета, и стихотворения, и то така, че задължителен въпрос в интервюто ми към нея ще бъде – как отново е цяла, след като се е “изплакала” цялата като късна есен на земята…

“…наоколо една есен се е разляла, както млада циганка, седнала по турски, а шарената ѝ пола се дипли по близките върхове и се закача с врабците. Затъкнала между вътъците на шарената си черга, всички човешки болки и радости, есен като за последно, земята топла, развива мъглата от себе си като булчински воал и се усмихва по детски, в пръстите си, стиска барабонка и си червисва с нея устните, а на ушите ѝ като белиши, играят и подрънкват обеци.”

За пъстротата на таланта си, за целостта на твореца, който е оставил душата си в написаното от него, за влечението си към психологията, за изпепеляващата сила на есента в живота като избор и за участието ѝ в конкурса на издателство “Литературен Дизайн” – “Забравеният език” ще си поговорим веднага с Вероника Иванова от Варна.

 

Всички участници в конкурса “Забравеният език” питаме няколко задължителни въпроса, свързани с конкурса и Вас ще попитаме:

Кой беше Вашият двигател в решението Ви да участвате в конкурса “Забравеният език”?

Вероника Иванова: За мен творчеството е игра на въображението и този нестандартен конкурс събуди интереса ми.

 

Кое точно Ви вдъхнови да напишете разказа?

Вероника Иванова: В писането си се водя от вътрешни образи, от картините, които изникват, започвайки да пиша никога не знам докъде ще ме отведе разказът.

 

Беше ли Ви трудно да го напишете – използването на архаичните думи не беше ли предизвикателство?

Вероника Иванова: Разбира се, но след това ми стана любопитно и реших да включа и други архаични думи, освен посочените.

 

Какво е Вашето мнение – забравил ли е българинът езика и корените си?

Вероника Иванова: Забравата е възможна само за рационалното съзнание, не може да има забрава, дори и търсена такава на неща, които са в дълбочината на собствената идентичност, забравата е само външна, докато вътрешните процеси работят по други закони.

 

Вие имате ли нещо, което искате да забравите и какво не искате да забравяте в никакъв случай?

Вероника Иванова: Най-лесният начин да не забравиш нещо е да си пожелаеш силно да го забравиш.

 

Работите като клиничен психолог и психотерапевт – помага ли Ви професията да усещате и съпреживявате истинността на живота, дълбочината на сърцето и как Ви спасява от повличащата им сила?

Вероника Иванова: По-скоро пречи. Спомням си, че започвайки да уча психология, имаше период, в който не можех да чета художествена литература, толкова разголващо цинична може да е науката, но след това нещата отново се върнаха по местата им.

 

Докато четох разказа Ви “Приказна есен”, не усетих да таите укор – обвинение към невинната, детинска, че и глупава любов на Селин, или към постъпката на Амир… Усетих единствено безгранична любов към красотата на живота и пъстротата му… Това ли е истинският живот, забрава на “лошото” и помнене само на животворната сила на любовта – колкото и да е краткотрайна и “неправилна” тя…

Вероника Иванова: Може би любовта е единствената сила, която не се нуждае от сила, от натиск, от „правилност” и тя ни помага да пуснем светлината в душите си.

 

Защо избрахте да пишете в разказа за младостта редом до есента, за любовта редом до предателството, за чистотата на девическото сърце редом до греха…?

Вероника Иванова: Много ми е трудно да отговоря на въпроса, защото аз пиша интуитивно и темите сами ме избират, а не аз тях.

Всъщност любовта може ли да е краткотрайна? Вие пишете и стихотворения, а един поет е вечно вярващ и стискащ вярата с все сили, с макар и изранени ръце – затова ми е любопитно как ще отговорите…

Вероника Иванова: Любовта се натрупва, тя е извън измерението на времето, понякога един час, един миг е светлината, която те води и ти позволява да надмогваш трудностите и да обичаш света и хората, въпреки разочарованията.

 

Как се съединявате отново след като сте разглобили сърцето си на парчета на листа? Освен разказа, за който бяхте отличени, ни изпратихте и стихотворението си “Майчина клетва”- стихотворението бликаше от емоции, от болка и изглеждаше, като че повече да няма съживяване за майчиното сърце?

Вероника Иванова: Майчината любов е в основата си жертвена, а може би и всяка истинска любов е невъзможна, немислима без страданието, без момента на раздялата. Страдание, което убивайки, съживява по-дълбоки пластове.

 

Кога да очакваме да се осмелите да ни представите своя художествена книга?

Вероника Иванова: Не съм особено амбициозна и вероятно ще дойде някакъв момент, в който да се реша, но в никакъв случай не ми е цел.

 

За какво евентуално бихме чели във Вашата книга?

Вероника Иванова: Пиша основно къси разкази, в които фокусът е вътрешният свят на персонажите, взаимоотношенията им. Преглеждайки разказите си, изпъкват тези, в които има образи на птици и от там ми хрумва, че моите персонажи често са хора с души на птици, малко не от тоя свят.

 

Загатнахте, че мислите ли, че литературата също като психологията притежава живителната сила да лекува и възражда Човека… В тази връзка какво ще пожелаете на себе си, на издателството, на българските автори и читатели?

Вероника Иванова: Литературата лекува, тя е начин да видиш, че материалното в свята ни е временно, че има и друг начин да разкажеш живота и друг начин да изразиш обичта си… – и разказът, думите го правят възможен.

Пожелавам на издателството устрем и мечти, а на авторите и читателите време за писане и четене, време за творчество и поглед към непреходното, което понякога може да е съвсем простичко на вид, но е единственото, което ни позволява да не загубим вятъра в крилете си.

 

Интервюто подготви и взе: Виктория Баръмова