Интервю с Павел Нодари

Павел Нодари
Reading Time: 9 minutes

Интервю с Павел Нодари

Здравей!

С огромно удоволствие бих искал да те представя на публиката на списание „Литературен дизайн“, въпреки че читателите ни вече те познават с някои твои творби, които сме качили.

Ти водиш изключително активен живот, а и в професионално отношение си в дебрите на икономиката. Кога намираш време да пишеш?

Всъщност именно това, че съм икономист, сякаш ми помага да пиша: Пътувам често, а времето, прекарано в път, поне за мен, е изключително вдъхновяващо за четене и за писане. Помага ми и това, че се занимавам с научна работа, в която „всичко е структура“ (смее се!), което прави писането в последователността на структурата на фабулата изключително лесно: Стазис – Веднъж…, Първоначален импулс – случва се нещо необичайно, Цел – което заставя героят да се стреми към нещо, Неочакваност – но ситуацията се усложнява, и т.н., и т.н. Разбира се, това донякъде е шега, но със сигурност съчетанието „писател – счетоводител“ е много вдъхновяващо.

 

Какви са твоите творчески търсения? Кои теми те вълнуват? Какви теми?

Откровено казано, никога не съм мислил върху темите. Винаги фокусът ми в писането е бил в героите, в първообразите, които си струва да бъдат разкази. Най-напред така се роди Костовица, баба Мелания, която има своя реално съществуващ житейски първообраз на действителна жена, която мрази и съпруга си, и синовете си, и внуците си. После се появи Гламавият Георги, Ачо циганина, Зюмбюла, Аристотел от Варна – все герои, с чиито първообрази животът ме е срещнал по един или друг начин. Да, те са колоритни; да, те са носители на множество житейски теми, радости или проклятия, но докато изграждам образите, аз не мисля за темите. Мисля за героите, мисля за конфликтите, донякъде мисля и за средата, за да не избягат героите от нея, но не и за темите. Темите сякаш после се открояват, като при рентгенова снимка – първо пресъздавам действителността, а после се вижда на какви теми съм се спрял. Но това е работа на лекарите и филолозите, да изследват. А вече природата се грижи да има какво да се изследва – човек, разказ и т.н.

 

За мен като почитател на творчеството ти намирам много близки и земни теми, чисто човешки търсения и случки. Емоционалният заряд е изключително висок. От къде черпиш вдъхновение?

Може би някак героите сами ме намират, а оттам и вдъхновението. Преди време една позната беше казала, че разказвам истории, защото имам истории, но истината е точно в обратното: срещам се с герои, с техните истории (не с моите), и правя всичко възможно да ги разкажа по литературен начин. Така през осемдесетте години на миналия век в Одеса срещнах криминала Игор, чието тяло беше цялото обсипано с татуировки (които тогава не разбирах) и той стана герой в един от разказите ми, както и в романа „Олга“, който в момента довършвам. Пак там се запознах с Олга – бесарабска българка на моите години, с която откраднахме четири консервени кутии с кьопоолу, което беше окачествено като саботиране на Продоволствената програма на СССР, и разбира се… ни хванаха. Няма да разкривам как завърши всичко това, читателите сами ще го разберат, като прочетат романа и два от разказите в сборника, само ще кажа, че си беше много, много страшно. Сега не можем да определим параметрите на това страшно, защото имаме друга социална нагласа, но си представете 80-те години и нагласата ни тогава. Дори само татуировките да вземем – сега те са ежедневие и декорация, каприз, но тогава са ги носили предимно затворници и като прибавим всичко, което сме чували за затворите, срещата с един татуиран тип, пък бил той и красавец като Игор, не е точно забавна. Но точно заради тази страшна ситуация, както и при сблъсъкът ми с КГБ, първообразите, за които разказвам, сами се превъплътиха в герои, които заслужават да бъдат разказни чрез литература, а не чрез лакърдии за маса. В разказа „Вор“ съм пренесъл напрежението от срещата с криминала Игор от реалното към ирационалното – в разказа той смущава вътрешния свят на героя по начин, който съвременния читател да може да разбере, канализирал съм напрежението в посока към емоционалното. Игор наистина предизвиква спазми в стомаха на героя ми Павел, но те са от друго естество.

 

Камъчета от лунатаНовата ти книга „Камъчета от луната“ е сборник с разкази, който излезе през 2022 година. Безкомпромисно добро издание, благодарение на твоето издателство „Палимпсест“. Какви разкази избра да присъстват в книжното тяло?

Разказите са много разнообразни. Двадесет и седем разказа, които включват и (нека така да ги наречем) „старинни“ и по-съвременни разкази, които се развиват в различно време и място. Има разкази, действието на които се развива във Варна, в Одеса, в Москва, във Франкфурт, преди и след Освобождението, преди и след Втората световна война, в по-ранно време, наистина един съвсем разнообразен сборник с разкази, който обаче може да се прочете и като роман. Роман, в който героят от първия разказ сякаш е и герой от последния (макар да не е така), но и герой от множество други разкази, и роман, чиято спойка между разказите се осъществява чрез своеобразни преходи, в които понякога (а всъщност – често) се включвам и аз – авторът на сборника. Този своеобразен роман сякаш започва с разказ, чиято основна тема е темата на разпознаването на дълбоката любов и завършва отново със сходна тема: с темата за небягането в една такава любов. Междувременно тази кехлибарена огърлица от двадесет и седем разказа преминава през темите за парите, за отговорността, за неслучващите се магии, за това кое ни отнема от близките – животът или смъртта, за отминалото (и несъстоялото се) детство, и още, и още…

 

Книгата ти излиза под псевдоним. Защо реши да го използваш и защо точно този?

Знаеш ли, изначално решението беше чисто маркетингово: най-сигурният начин да се появиш на първи ред в Google, без да дадеш и една стотинка за това (Смее се!). Когато се казваш Петър Петров Петров, е много трудно да бъдеш разпознаваем като автор, пък дори и да си най-известният, при положение че името ти е така разпространено, и фамилията, та и презимето. Но всъщност по стечение на обстоятелствата, и почти без да търся този ефект, аз се свързах с героите си (сякаш станахме една плът), което се оказа отлично решение с оглед структурата на сборника „Камъчета от луната“. Павел е главният герой в романа ми „Олга“, както и Нодари (буквално означаващо „изключителен“), който е грузинец, човек носещ белезите на участник в Афганистанската война. Така се роди псевдонимът Павел Нодари, а реалните ми кръщелници (може би почти по неволя) станаха актьорите от театър Via Verde, но това само по себе си е история за разказ.

 

Всъщност защо избра за име на сборника лиричното „Камъчета от луната”?

„Камъчета от луната“ е името на първия разказ от сборника, но всъщност от самото начало той беше замислен като кехлибарена огърлица (камъчета от луната) от разкази. Именно поради тази причина името на разказа се пренесе и върху името на сборника, макар сборникът да не е поредица от романтични разкази. Напротив: в него има герои, които са далеч от всякакъв романтизъм (макар времето и събитията да ги сблъскват с романтизма и донякъде да им повлияват. Например такъв е Бальо, за когото собствената му съпруга казва: „Господи, как ще живея с този луд човек, ако надвие мечката!“, такава е и емблематичната Мелания, Костовица, магьосница, която заедно с баба си „с магия от небето крава сваляхме, кърваво мляко дояхме“. Но има и герои, които убиват (макар и не буквално) въпреки романтиката си: Такъв е героят Георги, от разказа Kukavica, чиято недостатъчна любов сякаш поставя некролог на момичето, в което е влюбен. Има и много неромантични разкази като „Баберка“, „Бадемови порти“, „Белята“, „Кафе със сол“, „Аристотел от Варна или Броячът на боб“, „За старото късно, за новото рано“, „Паважи от надгробни плочи“, „Хана и мечето“… Това са все разкази с по-скоро социална насоченост, с фокус върху нравите или междуличностните отношения в малко по-общ план, не през призмата на любовта. Но все пак любовта е познание и в този смисъл също е част от общата лунна пътека, която постоянно се разтапя и втвърдява в кехлибар. „Все наши хора сме“, както се казва в един мой разказ, за каквото и да говорим, говорим за едно и също.

 

Разкажи ни повече за пътя, който измина от написването на разказите до това да решиш, че искаш да ги издадеш?

Бих казал, че сборникът „Камъчета от луната“ се появи по случайност. Повечето разкази са писани преди около пет години, малко след което се отказах да пиша. Разкази. През зимата на две хиляди двадесет и първа година по една случайност показах единствения ми публикуван до тогава разказ – „Костовица“ – на Людмила Костова, с която тогава работихме по редакцията на романа ми „Олга“, и по нейни думи „тя онемя“ (Смее се!). Може би наистина е било така, защото много добре си спомням почти плахото ѝ запитване дали съм показвал този разказ на някого. После аз я „засипах“ с над тридесет разказа и от тогава до решението ѝ да ме издаде минаха почти шест месеца. Първоначалното ѝ намерение беше да ме издава някое голямо издателство, за да могат тези разкази да стигнат по-бързо до повече хора. Но скоро разбра, че шансът да бъда забелязан от читателите е по-голям, ако ме издава тя – причините са много, но всички те кръжат около съотношението качество-количество в рамките на определено време, в полза на качеството. Последва девет месеца подреждане на разказите, редакторска и коректорска работа, преглед на корица и т.н., докато в края на август тази година сборникът вече беше факт.

 

Сетивността в твоите творби, независимо дали прозаични или поетични, прозира в и между думите, как толкова чувствителен човек се справя с материалната страна на живота?

Както вече имах възможността да посоча – имам късмета, че съм икономист (Смее се!). Но контрастът наистина помага: Икономическото на литературното, но и литературното на икономическото. Иля Илф е работил и като счетоводител, а аз съм цитирал Макс Фриш и Николай Хайтов в лекции по икономика.

 

Театър Via Verde плакатРазкрий повече за театралната постановка по разказите, включени в сборника? Чия беше идеята, как я осъществи, всеки един от разказите ли ще бъде представен?

С какво ще ни изненадат актьорите от театър Via Verde, дори и аз не знам в подробности, но е сигурно, че на девети декември всички ние ще бъдем запленени от техния професионализъм. А как се стигна до това представление. Както споменах по-горе, те са нещо като мои кръстници. Миналата година разказът „Мечката“ спечели сребърен Ирелевант на провеждания от тях конкурс. Още тогава се зароди идеята за театрална постановка, но издаването на сборника забави почти с година реализирането на тази идея. Знам, че ще е постановка по мотиви от мои разкази (Костовица, Камъчета от луната, Гламавият Георги), но някак предпочитам да мисля за това през призмата на една немска поговорка: Нека се срещнем, за да се изненадаме. Със сигурност театър Via Verde са много, много добри професионалисти. А и посрещнаха разказа „Мечката“ с неподправен възторг, не знаеха кой съм, даже ми бяха объркали името и вместо посоченото в кандидатурата Петър Петров, бяха изписали на грамотата името от имейла – Павел Нодари. Така първата ми грамота на хартия се появи с това име.

 

Кога и къде ще бъде театралната постановка и срещата с автограф?

На 09.12.2022 година, от 19:30 часа, в читалище „Добри Чинтулов – 1935“, тук в София, до едноименна автобусна спирка в кв. „Дианабад“.

 

Ако не се лъжа, това е първата ти художествена литература, която издаваш. Смяташ ли, че има интерес към прохождащите автори от страна на читатели и издателства?

Може би най-правилното решение в краткия ми литературен живот е било издаването на сборника в издателство „Палимпсест“, което на практика е прохождащо издателство, със само една издадена книга преди моята, а аз – прохождащ автор, въпреки четирите си книги на икономическа тематика. В акта на това да бъдеш издаден от бутиково, но много прецизно издателство, има свобода, за която със сигурност всеки, дори и утвърденият писател може само да мечтае. С издателството сме обсъждали всичко, наистина абсолютно всичко, което се отнася до литературното съдържание и книжното тяло на „Камъчета от луната“, започвайки от шрифта, та чак до рекламната стратегия относно сборника, включително премиерите и плакатите, които сега запленяват книжен център „Гринуич“. За мен тази свобода е безценна, защото никога не съм гледал на писането само като литературен процес, а като цялостен диалог с читателя. Така се получи и на първата ни премиера, която се състоя в град Карлово, откъдето са първите ми читатели. Премиера, в която се оказа, че половината от присъстващите вече бяха чели сборника, и точно това допринесе за едно съвсем искрено и емоционално съпреживяване, продължило повече от стандартните час-два, в които се побира едно такова събитие. Имаше моменти, в които дори имено тези читатели „водеха“ премиерата, разказваха свои истории, близки до тези, описани в сборника, и точно тази диалогичност създаде усещането за вълшебство, за нещо надхвърлящо индивидуалното писателско изживяване, което съпровожда всяка премиера; създаде усещането за общност.

 

Планираш ли други представяния в страната?

С издателство „Палимпсест“ обмисляме премиери във Варна и в Русе – два града, в които Камъчетата вече имат много сериозни почитатели. Лично на мен този подход на издателството ми харесва много: да се правят премиери там където сборникът вече има почитатели, там където сме желани, където ни канят, където читателите вече познават героите, имат свои фаворити дори, където може да се получи ценна обратна връзка, както за всеки един герой и разказ, така и за мен като автор, създал тези разкази. То даже не са толкова премиери, колкото литературни четения, на които разбира се че се запознават и незапознатите със сборника, но които са интересни и на прочелите го. Ако не съм сигурен, че след прочитането на сборника читателите искат да се срещнат с мен, то толкова по-безсмислено е да го направят преди това. Три месеца след излизането на сборника разчитам много повече на срещи с настоящи, а не на бъдещи читатели.

 

Твоето издателство ще участва ли на Софийския панаир на книгата този декември, откъдето читатели биха могли да си закупят книгата ти с автограф?

Мисля, че това е решение, което издателство „Палимпсест“ ще прецени дали да вземе, така или иначе театралната постановка, на която ще присъствам и ще надписвам книги, е в разгара на дните на Софийския панаир на книгата (9.12., от 19,30 ч.), така че читателите ще имат възможност да съчетаят разходката си из Панаира със специалното внимание, посветено на Камъчетата и мен в читалище „Добри Чинтулов – 1835“. Аз съм за кратко в София и може да ми се наложи да избирам между Панаира и постановката, при което, разбира се, ще избера постановката. За всеки автор постановка по негови произведения е несравнимо усещане, което трудно може да се опише. Та само преди година, аз бях „автор на един публикуван разказ“ – на „Костовица“.

 

За финал, моля те, пожелай нещо на читателите на списание „Литературен дизайн“.

Дължа много на списание „Литературен дизайн“ и едноименната група във Фейсбук. Всъщност много повече отколкото един автор може да си представи. Имено в тази група преди година спечелих първата си литературна награда с разказа „Гламавият Георги“, а това няма как да се забрави. Ето защо пожелавам на екипа на списанието още повече смелост в професионализма, чрез който налагат стандарти. А на читателите на списанието – да продължават да търсят и откриват литературното в публикуваните тук текстове. Да откриват героите, да откриват сюжетите… И да се възхищават на всичко това.

Можете да прочетете разказа „Камъчета от луната“ и „Паркът“ в е-списание „Литературен дизайн“.

 

 

649 Views
error: Content is protected !!