„Паркът“ – Павел Нодари

Паркът Петър Петров

Не сме разговаряли точно от тридесет и пет години. Него все го нямаше, а в съботите, когато все пак се срещахме, глъчката наоколо ни пречеше да поговорим спокойно; повече на мен, отколкото на него.

Последният път, когато отидох при него, през онази хладна майска утрин, аз бях само на деветнадесет, непосредствено след бала и последвалата закуска с чай и маслини, които изнамерихме с приятелката ми в тишината на родната ми къща. Не, не ми беше гадже, а просто най-добрата ми приятелка, въпреки че остана да пренощува в съседната стая, а може би точно поради това… Така че не за да го запозная с нея отидох при него, а за да му се „покажа“. Знаех, че не ме очаква, че ще го изненадам, все още облечен в балния си костюм с цвят на мъртви листа, за който не бях го попитал. Нямаше да възрази, той също имаше такъв костюм в гардероба си, ала все пак ми беше баща и сякаш не исках да обсъждам костюма си с него: едно от малкото ми мъжки решения, за които не потърсих мнението му. Може би щеше да ми отговори „ти избери цвета, сине“ или просто да кимне с глава с типичната си мълчаливост. Не бяхме разговаряли скоро; него „все го нямаше“, а исках да му разкажа за всички мои липси, породени от мълчаливостта му.

Може би най-много ми липсваше, когато бях в първи клас, ала не в празничния ден, а в деня преди това – когато се втурнах със съвсем новата си ученическа чанта в двора на родната си къща, с надеждата, че ще се покаже от някъде; с надеждата, че поне веднъж ще ме види, ще сподели радостта ми, ала него отново го нямаше; а аз все още не разбирах защо.

Нямаше го и в деня, в който трябваше да поканя приятелката си на среща, а не знаех как; затова тази сутрин закусвахме с нея чай и маслини… Закусвахме, и само толкова. В тази хладна майска утрин осъзнах, че въпреки годините, в които бяхме заедно, с нея сме си просто приятели, и ще си останем такива поне за следващите тридесет и пет години. Защото четири години по-рано, когато един делничен ден тя се появи на вратата на автобуса, който щеше да ни отведе нанякъде, той трябваше да бъде до мен; трябваше да поговоря с него, да го попитам за любовта и страданието, ала не беше събота; а моите посещения при него бяха само в събота.

Беше ми така нужен и във все още топлата септемврийска утрин, онази първа септемврийска утрин на седми клас, когато очертах на последната страница на ученическия си бележник крехкия контур на лявата си длан, поставяйки надписа Dum spiro spero. Надявах ли се тогава, докато дишах, или той отново щеше да ми подскаже с мълчаливостта си и да обичам, докато дишам, и да съм жив, докато обичам. Беше много добър в това: да ми подсказва мисли с присъщата си мълчаливост, докато се разхождахме в парка сред цъфналите бели люляци; в тихите майски утрини като днес, когато дойдох при него, за да му се „покажа“. И да поговорим насред самотата. От тогава тридесет и пет години, в които смятах, че вече съм пораснал, за да говоря с него… пораснал… А все още се питам защо хората садят бели люляци в гробищните паркове.

Павел Нодари

68 Views