„Камъчета от Луната“ – Павел Нодари

Камъчета от луната Петър Петров
Reading Time: 7 minutes

Агнесе се беше появила в безредния му студентски живот, за да се превърне в дузина прилежно подредени писма, вързани с панделка, и в една любов, излязла от редовете на последното писмо. Вече тридесет години ги препрочиташе и всеки път се учудваше на тази панделка.

Варна, 28 април 1988 година

Агнесе,

В деня, в който те срещнах, бях прекосил пет пъти коридора на първия етаж на университета… търсих те. Струваше ми се невъзможно някой да се изгуби в пространството между две огромни аудитории, книжарница и няколко стаи за упражнения. Особено ако носи бадж със странното име „Агнесе“, изписано на латиница. А и пътната чанта, каквато нямаше как да не носиш, щеше да се забележи…

По едно време спрях пред стълбището до централния вход, извадих писмото от джоба на ризата си и погледнах отново снимката, на гърба на която бяха написани само две имена: Agnese Balodis. Вгледах се в лицето на момичето, което се усмихваше от снимката, и си помислих: „Невъзможно е да не те намеря! Та ти си като червена дама купа в тесте от черни карти. Трябва да те открия!“ Така със снимката ти в ръка се затичах към другата част на коридора, като поглеждах мимоходом всяко срещнато момиче. „Зле започва – казвах си, препускайки към ректорската част, в която, по правило, рядко се навъртаха студенти. – Гид! Така ли ще се гоните пет дни? Зле започва…“ После те съзрях; беше на няколко крачки пред мен, загледана в голяма сюрреалистична картина… Ръцете ти бяха отпуснати с преплетени пръсти до средата на късата тъмносиня пола и ти сякаш беше застинала – само очите ти гледаха живо към синьо нюансираното платно… нищо друго не помръдваше в теб. Сламенорусите ти коси се спускаха върху светлосиня дънкова риза, под която искреше бялата ти тениска. Погледнах часовника си – беше три часът – и плахо се приближих до теб: „Здравейте! Казвам се Петър, вашият гид… А вие, предполагам, сте Агнесе?“ – попитах те на руски, помниш ли? Питам те „помниш ли“, а беше едва преди седмица…

П.

Рига, 30 май 1988 година

Скъпи Петр,

Помня, че се усмихнах и ти простих за половинчасовото закъснение (никога дотогава не бях чакала толкова дълго мъж), а после дори не ти дадох време да се окопитиш: „Здравейте, Петр – отвърнах. – Да, аз съм Агнесе, чаках ви. Е, каква е програмата?“ И ти започна да ми обясняваш надълго и нашироко как трябвало сега да отидем в общежитието, където да се настаня; най-късно до пет часа, каза ти, иначе… иначе какво, щях да попитам, но ти вече беше на темата за вечерята в стола на университета… а накрая най-неочаквано ми бутна в ръцете списък с музеите и забележителностите на града, които трябвало „непременно, ама непременно“ да посетим в деня преди конференцията. Сякаш знаех кое какво е…

Навън вали дъждът на късната пролет… Липсват ми нашите дни.

Агнесе

Варна, 02 юли 1988 година

Мила Агнесе,

Помня как ти подадох този списък, заедно с двудневната програма на конференцията. „А последния ден?“ – попита ме ти. Още се чудя защо побързах да ти отговоря, вместо да ти задам „безопасните“ въпроси за пътуването: „Последния ден… – смотолевих, като местех поглед между сините ти очи и сюрреалистичната картина, пред която стояхме. – Можем да се разходим по магазините и в Морската градина.“ Идеята за разходка в Морската градина ми изглеждаше съвсем нормална; а и къде другаде да отидем в средата на април, когато плажът е мокър и покрит с килим от мъртви водорасли и мидени черупки, който вълните са тъкали през цялата зима? „Добре! Да вървим!“ – усмихна се ти и посегна към черния си туристически сак, който не те оставих да мъкнеш. „Морската градина и… всичко поред…“ – допълни. А час по-късно вече подаваше международния си латвийски паспорт на лелката в общежитието, която те регистрира… Знаеш ли, тази лелка беше много груба към теб, и също към мен. Каза едни неща… нещо за „чуждоземска фуста“, а също и че никоя жена няма да дойде заради мен след десет-петнадесет минути, най-малко пък ти… Дори ми предложи да се погледна в огледалото! Милата жена съвсем ме беше отписала и искаше да знам това. После аз ти разказах наполовина тази история, докато пристъпвахме в рехавата опашка в стола. Обяснявах ти какво е „черноморска скумрия“, като сочех към големите кафеникаво-черни отпечатъци от скара върху разполовената скумрия и нарязаните на едро картофи в чиниите, които готвачките подаваха от отвора, към който се придвижваха студентите с таблите си. Дори произнесох на глас нещо, което пропуснах да ти преведа: „Манифактура! Прегоряла риба и недосварени картофи.“, а после те поканих да вечеряме навън, Агнесе…

П.

Рига, 07 август 1988 година

О, Петр,

Помня как веднага се съгласих, а ти „изчезна“ от света на рибата и картофите и отиде кой знае къде, докато аз не започнах да махам с ръка пред невиждащия ти поглед, така, както правят съдиите и лекарите на боксов мач, когато някой от боксьорите е в нокдаун. Ти се усмихна на жеста ми, сякаш очакваше да възкликна: „Момче, колко пръста виждаш? Колко пръста виждаш?“, и тогава аз те „нокаутирах“ с въпроса си за другата половина от разговора ти с леличката на регистратурата, която половина ми беше спестил. Дори добавих, че не искам да знам всичко, а само квинтесенцията. Квинтесенцията – на тази дума ти повдигна вежди и се подсмихна, но все пак беше уплашен, докато предаваше експертното заключение на онази жена, че си нямал никакъв шанс с мен… Сега пък аз се уплаших, защото никой мъж не си признава това, освен ако… И тогава изведнъж заговорих, и не спирах да говоря, помниш ли, говорех на безопасния език на науката, като се увивах в термините като във воали: „Уха! – казах аз. – Забележителен извод, базиран на еднопосочна перспектива и корелация между моята красота и твоите шансове да ме свалиш… предполагам?! Разбира се, аз не очаквам от добрата жена задълбочен факторен анализ, основаващ се на прецизна и обективна оценка на цялата фактология, но тя дори не е допуснала, че е възможна и обратната хипотеза! Какви са моите шансове с теб? Хммм! Малко съм ѝ сърдита за едностранния подход! Това ме обижда като жена…“ „Агнесе…“ – опита се да ме прекъснеш ти. „Не, не… Говоря сериозно, Петр! – вече бях буря. – Съвсем сериозно! Това, че съм красиво латвийско момиче, което е тук за участие в научна конференция, означава ли априори, че нямам шансове с теб? Помисли! Може би не държиш бинокъла от правилната страна? И… държа да подчертая, че тук въобще не става дума за еманципация! Аз нямам нищо против това пламенно танго, наречено „ухажване“, да го водиш ти, но не намирам причина, изначално да ми бъде отнета възможността аз да те поканя в този танц…“

Ох, Петр! Останалото го знаеш…

Агнесе

Варна, 04 септември 1988 година

Агнесе, моя далечна любов…

Това е най-смешното. Помня учудването ти, когато стоях като втрещен, докато ти направи две премерени крачки назад, присви левия си крак, стъпвайки само на пръсти, и с показалеца на дясната си ръка грациозно ме подкани да те доближа… Беше ненадейно, затова аз просто те попитах дали ме каниш на танц, а ти ме призова да „аргументирам тезата си“: „Ами, зададох ти въпрос! Какво е твоето мнение… за моите шансове с теб, Петр?“ Взирах се в теб с надеждата да разбера същността на питането ти. Изчистено от пародийната язвителност, изригнала вследствие на грубите думи на жената от регистратурата. Ти простичко ме питаше за „нас“. За онова „нас“, което не се нуждае от преценка на шансовете на всеки поотделно… И тази, примесена със закачлив гняв, твоя искреност ме караше да впивам поглед в красивото ти лице, да се вглеждам в синевата на очите ти и да не намирам лесен отговор… „Искрено?“ – попитах. „Искрено!“ – повтори ти. И тогава изрекох онези думи, които можеше и да не изричам, защото ти вече знаеше отговора: „Краят зависи от теб, Агнесе…“

Ти допря челото си до моето, и сякаш, за да ми предадеш част от увереността си, предпазливо постави пръстите на ръцете си върху раменете ми. Притворих очи и усетих топлината на дъха ти, русите коси по лицето ми, устните ти, докосващи лявата ми буза. „Краят зависи от теб, Агнесе“ – повторих мислено и просто те прегърнах. Вероятно за да осъзнаем порива на случващото се, устните ни се допираха в някаква застинала хипноза – напукани от жажда устни на пустинници, които едва-едва усещат парещите капки вода. „Затвори очи и помечтай…“ – прошепна. Не ти отговорих… Мечтаех – подпрял гърба си на сивата стена на сградата, до която бяха приключили нашите „дебати относно теорията на шансовете“. Мечтаех и те целувах, докато ти притискаше страните ми в дланите си, като че ли се боеше да не побягна. Мечтаех – докато ти беше изпънала десния си крак назад, а черната ти официална обувка безпомощно висеше под петата… Останалото е в нашите пет пламенни дни…

Целувах същите тези напукани устни, с които ме даряваш във всяко свое писмо.

П.

Рига, 10 октомври 1988 година

Петр, далечна моя любов (вземам го от теб!)

Никога няма да забравя тези наши дни, дори и тъгата, когато застанала пред стълбите на елеватора, който щеше да ме отведе до самолета за Рига, ти прошепнах отново: „Затвори очи и помечтай, Петр!“ И ти затвори очи, докато бавно придърпах лявата ти ръка към себе си. Държах дланта ти, сякаш се опитвах да разгадая и запомня всички линии по нея, търсейки и себе си в бъдещето ти. Почувствах допира на пръстите ти, след което поставих… знаеш какво… в ръката ти. Усетих как клепачите ти тежаха, а ти не искаше да отваряш очи. „Задръж ги… – прошепнах. – Подари ги на момичето, когато го срещнеш. Ще я познаеш от първия поглед и никога няма да я забравиш.“ Усмихнах се, за да преборя тъгата си… „Какво е това, Агнесе?“ – попита ме, вглеждайки се в малката златиста торбичка от органза, която бях поставила в шепата ти. „Кехлибар, Петр… – отвърнах. – Онези камъчета с цвят на огнена луна, недокоснати от никого… освен от времето.“ „Освен от времето…“ – повтори ти. Срещна ли момичето, Петр?

Агнесе

Варна, 12 март 1989 година

Агнесе, любов и грях мой…

Понякога тя е като нацупено малко дете, а друг път е като разгневената Луна. „Толкова ли си влюбен в мен?!“ – ми каза тя… само преди две вечери. „Повече от „толкова“ – отвърнах. – Ще направя всичко за нашата любов, всичко за теб.“ „Всичко?! – зачуди се тя. – И камъчета от Луната ли можеш да ми свалиш, а?“ Казва се Анна… а в онази вечер погледът ѝ издаваше закачливост, с която само тя може да изкаже безсловесните си послания, които често отправя към мен: „Обичам те! Обичам те, но бъди по-смирен, защото мога да бъда и капризна жена.“ Обича ме, но мисълта за камъчетата от Луната съживи спомени, които бях се опитал да притуля, така както се зарива все още гореща жерава в купчина сиво-черна пепел, за да не се разпали неочакван огън: „Питаш ли ме… или искаш камъчета от Луната?“ Усмихнах се, поглеждайки към голямата бяла Луна, в която виждах теб. „Искам, разбира се! Да си срещал жена, която не иска камъчета от Луната?“ – нацупи се закачливо тя. „Затвори очи и помечтай…“ – прошепнах, придърпвайки крехката ѝ лява длан към себе си, така както стори ти тогава. Извадих от джоба на сакото си златистата торбичка, която ми беше подарила, и я поставих в отворената ръка на Анна. „Какво е това, Петър?“ – попита тя. „Камъчетата от Луната… Онези камъчета с цвят на огнена луна, недокоснати от никого, освен от времето.“ „Освен от времето…“ – повтори тя и ме целуна.

О, Агнесе… любов и грях мой.

П.

Павел Нодари

226 Views