Apr
Първа част от фантастичния разказ “Другите” на Велизар Сенгелиев можете да прочетете тук:
Измина седмица. Седмица, в която Ерим и Кади всяка нощ ходеха в новооткритите подземия на Хемарен, търсеха Крей, а заедно с това откриваха все по-интересни неща долу. Стените на повечето галерии и коридори бяха изрисувани с пъстри сцени и изписани на странни езици, които Ерим не разбираше. Тук-таме се срещаха фигури и статуи на неопределени древни божества, които по нищо не приличаха на тези, които бяха познати на историята. Цивилизации като Акатски, Шумер и Египет бяха предхождани от много други. Очевидно Аной беше далеч по-стар, отколкото се знаеше, отколкото се предполагаше. В недрата му се съдържаше тайна, която изглежда беше наистина важна. Важна, но за кого, не се знаеше. Нито с какво щеше да допринесе разкритието й за на народа на Аной. Именно поради тази причина Ерим и Кади продължиха своето изследване все по-надълбоко.
През следващите няколко дни той не бе на себе си от вълнение. Бяха се случили толкова много неща, тайни неща, че едва успяваше да спи по няколко часа на денонощиe. Изтощението обаче бе започнало да си казва думата.
Същият ден след работа, Ерим се спусна през обширния подлез на метростанция Онур Хаям, с идеята да се разходи и разсея, когато някой се бутна в него. Той вдигна разсеяно поглед, но не видя никой, който да беше в близост до него. Повечето хора бяха на поне десетина метра и в движение. Той продължи с бавна крачка напред, като рееше поглед из витрините на лъскавите магазинчета. Внезапно през очите му премина сенчеста фигура, която в същия миг изчезна в нищото. Той се стъписа, оглеждайки се в паника. Минувачите продължаваха да си вървят по пътя, други захласнали се по задачите си не обръщаха никакво внимание нито на Ерим, нито на… Около него наистина нямаше никой. Нещо не беше наред. Беше започнал да се притеснява за психическото си състояние.
Разходката през подлеза му го изведе на известната алея на Славеите, където най-различни музиканти свиреха красиви мелодии или известни песни, забавлявайки тълпите от хора. Тогава зърна някой. Беше мъж, който седеше на метър до един цигулар и го наблюдаваше с интерес. Лицето на непознатия не се виждаше. Дрехите му го отличаваха ярко от тълпите от хора, но изглежда, че никой не му обръщаше внимание. Сякаш беше невидим за останалите, но не й за него. Скоро зърна млада жена, която имитираше движенията на съседната до нея. Ерим си помисли, че двете бяха ориенталски танцьорки, когато забеляза, че жените не само, че нямаха нищо общо визуално, ами едната беше поне с метър по-висока от другата, извисявайки се над всички останали. Кожата й беше бледожълта, а косата й сплетена в стотици тънки бели плитки. В следващия миг, когато той примигна, танцьорката беше само една. Другата беше изчезнала безследно. Сякаш никога не беше съществувала.
Следобяда той се възползва и отскочи до лекаря си, който след цялостен преглед, го диагностицира единствено с хронично недоспиване. Това по никакъв начин не го успокои. Вечерта докато ровеше в компютъра си за информация, най-неочаквано получи ново съобщение, което го накара да изтръпне. Ако Еси беше у дома, не би се поколебала да извика семейния доктор по спешност.
Ерим се изправи със сърцебиене. Въздъхна нервно, приседна отново пред екрана и зачете жадно думите.
„Бъди нащрек. Времето за среща наближава. Внимавай на кого се доверяваш. Не си сам в това. Истината за ДРУГИТЕ скоро ще излезе наяве. Ходи само призори… След седем нощи, на зазоряване срещу осмата, ще те чакам там…“
За младия мъж нямаше съмнение, че работата беше важна. Разиграваше се нещо много сериозно. Нещо твърде значимо, което по негови спомени беше започнало още преди първия тестов полет до повърхността на Земята.
– Олеле! Какво значи това „ще те чакам там“? – прошепна въпросително на себе си, търсейки хипотетичното място в паметта си.
Когато се появи Кади, малкият му сподели, че също беше видял на няколко пъти непознати същества да преминават покрай него. Едва тогава Ерим се успокои поне малко. Това не можеше да е съвпадение.
С всеки изминал ден случайните срещи сякаш зачестяваха. Един ден Ерим се поколеба дали да не потърси по-професионална помощ от психиатър, когато същият ден, по време на работа се размина с двама мъже, които изобщо не познаваше. Явно бяха нови, но освен това изглеждаха на важни клечки. Тогава Ерим почувства нещо странно. Заплаха. От тях лъхаше студенина. Неприязън. За пръв път изпитваше такива силни чувства към някой.
„Бъди нащрек… Внимавай на кого се доверяваш…“, припомни си думите от съобщението Ерим и погледна назад, за да се увери, че непознатите не го следяха. За негова изненада, в този момент покрай него премина нова сянка, но не успя да зърне никой.
През следващите дни Ерим разбра, че двамата непознати мъже бяха пристигнали от въздушния град Карсуф. Те доста често разговаряха с Шисума, при това все на тих тон. Лицето на колегата му изглеждаше напрегнато, изпито. Ерим всеки път го заварваше зает, изнервен, дори му се струваше дръпнат. Не го беше виждал такъв никога досега.
– Всичко наред ли е? – беше го запитал един ден, а Шисума му се беше разкрещял. – Изнервен си заради новите изпълнителни сътрудници, нали? Кажи ми пак, откъде ги намерихте? Какво правят тук, изобщо?
– Летателната програма е поставена под въпрос, а ти ми задаваш глупави въпроси. Не ти влиза в работата да си вреш носа. Напусни офиса ми, Алда! – посочи му гневно изхода Шисума.
– Летателната ни програма… Програмата на Аной зависи от лица, от друг град? – Ерим почти се засмя с ирония, но обидата в него се оказа достатъчно голяма, че да си тръгне без да дочака отговора на ръководителя си.
Последният ден от седемте дойде и отмина. Наближаваше полунощ, а Ерим и Кади така и не легнаха да спят.
– Батко Ерим, какво смяташ да правиш?
– Аз… – той се поколеба. Гледаше ту записките си, ту дигиталните рисунки, които компютърът беше направил. – Не зная, дете. След като започнахме да ходим там, сам виждаш колко много научихме. И колко малко всъщност знаем за подземията на Аной. Хемарен не е бил просто лъскав градски център. Бил е нещо повече. Има някаква връзка между тези „Други“ и повърхността на Земята. Сигурен съм.
– Както и между подземията – поясни Кади, докато наблюдаваше графичните изображения на скулптурите. Ерим кимна замислен.
– Непознатият, който и да е той, иска среща с мен. Следващата седмица ще се проведат нови изпитателни полети до повърхността на Земята. Няколко дни преди първите, получих за пръв път известие от него. Сега ситуацията се повтаря. Едва ли е случайност. Навярно има да каже нещо важно.
– Искам да ме вземеш с теб, батко Ерим – изрази желание хлапето.
– Може да бъде опасно, Кади – възрази той. – Ако нещо се случи с мен, ти трябва да кажеш на Еси.
Двамата поговориха още малко, след което опитаха да поспят.
Рано сутринта Ерим се събуди пръв, като реши да не буди малкия си приятел. Хлапето беше любознателно, будно, но историята с „ДРУГИТЕ“, изглежда, че набираше все по-голяма сила, а това можеше да бъде опасно за всички намесени, включително Кади. Ерим не беше в състояние да го позволи. Той сам беше взел решение да се впусне в тази драма, макар и с известни притеснения, които Еси имаше.
Когато слезе в подземията и пресече първите две зали, в дъното на третата трябваше да го чака непознатият. Докато вървеше сам през сумрака, той не смееше да се озърне, отлично знаейки, че беше наблюдаван. Невидими за него фигури отброяваха всяка негова крачка до чакащия го в дъното на залата мъж.
Щом Ерим го достигна, непознатият напусна укритието на сенките, приемайки човешки облик. Младият мъж ахна в ступор, изпускайки възможността да види истинското му лице.
– Ти, как го направи? – думите излетяха машинално от устата му. Беше толкова замаян, че едва успяваше да диша.
– Здравей, Ерим – отговори непознатият. – Можеш да се обръщаш към мен с П‘Еур-Ра.
Едва след миг около тях се появиха и останалите фигури, които досега се бяха спотайвали в сумрака на залата. Ерим все още не успяваше да ги види отчетливо.
– Това не е някакъв номер, нали?
– Не – отвърна със сериозен тон П‘Еур-Ра. Лицето му беше угрижено. В ръцете държеше папка с документи. – Аз ти изпращах съобщенията.
– Значи ти… Ти ли стоиш зад всичко това? Предупрежденията?
Другият кимна.
– Защо се разкри чак сега и кои са тези ДРУГИТЕ ? – запита все по-объркан Ерим, а П‘Еур-Ра му подаде папката. Той я разлисти и ахна. Вътре имаше изображения както от повърхността на Земята, така и от космоса над нея. Други показваха части от Луната. Някои от картините бяха същите като онези от съобщенията, които беше получил. А последните няколко показваха вътрешността на някакъв кораб, който разкриваше панорамна гледка към мезосферата. В далечината се мержелееха малки силуети, което навярно бяха градовете, пръснати като рояк изгубени насекоми около цялата планета.
– Защото времето наближава – отговори уклончиво. – Времето за нашето завръщане сред хората от Земята. Цикълът този път трябва да бъде завършен.
– Значи ли това, че сте опитвали и преди? – но във въпроса на младия мъж се криеше и отговорът. – Вие сте ДРУГИТЕ.
– За твое улеснение използвах този епитет. Моята раса е в съюз с мнозина други. Идвали сме тук, много преди появата на първите примитивни хора. Извини ме за израза. Населявали сме този свят многократно. Друг път сме си тръгвали, за да проследим вашето развитие, докато един ден установихме, че повече не можем да се върнем. Изминаха много поколения, а с това бяха правени десетки опити от много други раси. След появата на първите прашни бури, моят народ видя вход към вашия свят и макар и бавно, успяхме да навлезем и постепенно да направим достъп и за останалите – разказа накратко П‘Еур-Ра.
Ерим преглътна, препускайки бясно през мислите си. Това което знаеше, това, което беше чувал, историите, с които бяха отраснали неговото и много други поколения преди него, историята на Земята, на която ги учеха още от малки в училище… Всичко беше една голяма лъжа. Снимковият материал, който беше видял от съобщенията, видеото, всичко сочеше, че хората на Аной бяха чудовищно лъгани. Столетия наред.
– Лъгани са дори хората от онези времена, живяли на повърхността на планетата.
– Така е. Но ние, ДРУГИТЕ, никога не сме взимали пряко участие или сме упражнявали каквато и да е форма на контрол върху вас. Сами сте стигнали до тук. Сами сте позволили на вашите лидери да ви манипулират – думите на П‘Еур-Ра звучаха горчиво, но бяха истина.
– Пряко, не сте участвали. Но индиректно през цялото време сте били тук и сте ни давали своите знания. Технологията, с която са построени въздушните градове не е земна. Тя идва от някъде. Някой е научил онези поколения, живели на повърхността да построят градовете. Подземията, както всички виждаме, го доказват – посочи Ерим.
П‘Еур‘Ра кимна мълчаливо.
– Предполагам имаш какво още да добавиш, П‘Еур-Ра – мъжът трепереше. Коремът му се беше свил на топка. Наученото го беше шокирало. Представите за света, в който живееше, сега бяха тотално разбити. На който и да разкажеше за всичко това, всеки здравомислещ би го помислил за луд. С изключение на Кади.
– Наистина. Но това е история за друго време, Ерим.
– Разбирам. Но защо аз? Има толкова много други хора, пръснати сред градовете?
– Нуждаехме се от някой, който е с буден ум. Някой като теб, който подлага под съмнение всичко. Включително нас и нашето присъствие във вашия… условно казано, свят. Някой, с достъп до летателната програма, достатъчно способен да види въздушните пластове и да си направи извод, че долу, на повърхността има живот. Земята е годна за живот, а вие, въздушната раса, както ние ви наричаме сега, сте умишлено държани в плен, в тези изкуствени, вече ненужни, структури. Летателната ви програма е не само компрометирана, а цели да ви заблуждава още дълги години.
Ерим си спомни за последните няколко дни. Двамата непознати сътрудници, дошли съвсем неочаквано от Карсуф. Състоянието на Шисума и заплахата от закриване на летателната програма. Всичко беше умишлено, добре обмислено и планирано. Стана му ясно, че шепа лица не искаха свободното население да научи всичко това, защото стотици милиони хора щяха да служат за техните тъмни цели.
– Каква е вашата мисия? Защо искате да живеете тук въобще?
– Защото всички вие сте част от нас. Хората заслужавате да бъдете свободни, но мнозина не го осъзнават. Те са спящи. Не можем да позволим на шепа индивиди, да контролират съдбите на цялата човешка раса. За да се обединим, се нуждаем от твоята помощ. А за това ще трябва да разкриеш истината за нас пред света. Както ти, така и много други, с които работим.
След като Ерим получи инструкции си тръгна към вкъщи. Прибра се почти в седем сутринта, като не успя да мигне почти до обяд. След като разказа на Кади какво се беше случило, малкият обеща да му помогне по всякакъв начин, но само помощта му нямаше да бъде достатъчна. Планът на П‘Еур-Ра щеше да набира сила, но щеше да мине и време, за да се разгърне напълно. Ерим трябваше да рискува работата си, домът си, целият си живот, за да разобличи мрачните планове на агентите от Карсуф и да докаже пред света, че всички бяха ужасно манипулирани.
– Ще трябва да заминеш отново за сектор Бередат, при своите родители, скъпа – съветва един ден съпругата си Ерим.
– Какво ще стане с теб? Нямаш други приятели, на които да разчиташ в тези времена. Ако те заловят може дори да те убият.
– В моя отдел има разположени хора на П‘Еур-Ра. Те няма да го позволят. Важно е. За всички нас, за да живеем свободни отново на Земята.
Когато Ерим отпрати Еси и остана сам, прекара няколко дни с Кади в подземията на Аной, изучавайки част от новоразкритите галерии. Някои тунели отвеждаха право до дълбините на забранения квартал Епитхут, където за негово щастие Крей беше открит. Зарядът на малкия робот бе възстановен, като сега Ерим можеше да разчита и на него.
Изпитателните полети бяха отложени с още две седмици, а на третата след старта, Ерим понесе своята ескадрила в нова посока, която не фигурираше въобще в маршрута. Първите няколко дрона бяха взривени сякаш от нищото, като накрая, точно преди неговият да се възпламени, зърна на повърхността цял град, обграден от рояк по-малки дрони. Освен тях, долу, измежду улиците се виждаха десетки движещи се превозни средства.
Това беше достатъчно. Дронът му се пръсна на хиляди отломки, а той беше изхвърлен от виртуалната система. За негов късмет записът беше моментално качен в системата.
– Какво правиш, Алда?! – разкрещя се насреща му Шисума, който беше готов да го изхвърли от залата. Ерим се изправи от мястото си и го фрасна с юмрук право в лицето. Другият се катурна на пода с кървяща челюст и треперещи устни. Останалите пилоти напуснаха местата си и занемяха от изненада.
– Всички ли го видяхте? Последният кадър, който дронът ми засне, преди да се взриви? – запита той насъбралата се около тях тълпа. Колегите му потвърдиха объркани от случващото се. – Смея да кажа, че летателната програма на Аной е била саботирана още от самото начало. Там долу има хора. Повърхността е годна за живот, а хора като Шисума и колегите му от Карсуф, се опитват да ни манипулират. Карат ни да вярваме, че не можем да достигнем Земята. Защо мислите се взривяват дроните малко след като се гмурнем под тропосферата? Убедете се сами, колеги…
След тези думи на Ерим, настана същински хаос. Залата зажужа, а накрая беше необходимо да се намеша и охраната. Препирнята се превърна в малък бунт, който накрая прерасна в масова саморазправа. Докато Ерим си проправяше път през коридорите, той достигна диспечерския офис на Шисума и с помощта на Крей заедно свалиха цялата секретна информация. Сега оставаше да я направи публично достъпна. Хората имаха право да знаят цялата истина.
Сигурен, че повече не може да се завърне към стария си начин на живот, само няколко дни по-късно, Ерим намери апартамента си разбит и опожарен. Властите го издирваха под дърво и камък. За главата му бе обявена награда, но за нещастие на агентие от Карсуф, мълвата от разкритието му беше плъзнала като епидемия сред населението на Аной. Скоро обхванаха всеки градски сектор, а протестите не закъсняха. Опитът случаят да се потули не се осъществи, а това доведе до нова вълна на масови безредици.
Привечер, докато Ерим прекосяваше руините на Хемарен, някой ненадейно го забеляза и изкрещя. Последва изстрел в негова посока. Вторият го рани в крака. Мъжът се строполи на земята и с ругатни се затътри напред, търсейки укритие. Бяха го разкрили. След няколко минути, болката и изтощението го приковаха до една изоставена сграда, където намери временно укритие. Знаеше, че рано или късно щяха да го пипнат.
– В какво се забърках… – стисна зъби младият мъж, държейки се за кървящата рана.
– Ето го! – извика някой. Други двама се появиха и насочиха пистолети срещу него. Беше приклещен, ранен и безпомощен.
– Няма къде да отиде. Извикайте ръководителя – нареди единият от непознатите.
Не след дълго се появи Шисума, който изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от интензивното отделение.
– С колко труд си извоюва лиценза на пилот и в какво се превърна, Алда – започна с твърд тон бившият му ръководител. – Една блестяща кариера, захвърлена на вятъра, заради безмислените ти опити да саботираш секретния проект между нашата организация и тази от Карсуф.
– Спести ми тези измислици. Мислех те за порядъчен колега и приятел. Вместо това се продаде за пари. Добре знам какво кроите. Няма да успеете. Протестите започнаха. Хората знаят, че повърхността е годна. Всички видяха това, което и аз, Шисума.
– Така е. Това беше секретна операция, която целеше да докаже пред света, че наистина долу може да се живее. Да беше изчакал само още малко. Вместо това реши да поемеш нещата в свои ръце. Поздравления, Ерим.
Другият се обърка.
– Отиваш в затвора. Осъден си на доживотна присъда. Но вместо да страдаш между четири стени, мога да ти предложа по-добър вариант от този да гниеш в мрачна килия.
– Аха. Какъв? – попита младият мъж, макар да знаеше отговора. Щом ръководителят му извади пистолета си, вече беше убеден. Едва ли можеше да очаква помощ от П‘Еур-Ра или който и да било от неговите хора.
– Дори да ме убиеш това няма да има значение. Хората вече знаят истината. Ти също я знаеш – отвърна ядно Ерим.
– ДРУГИТЕ няма да дойдат. Няма кой да те спаси този път – Шисума насочи оръжието към него, готов да стреля.
Ерим затвори очи. Отпусна се и извика образа на Еси в ума си. Искаше да умре с усмивка на лице. Когато ги отвори, пред него се извисяваха десетки същества от различни раси. Начело бе П‘Еур-Ра, който стоеше в центъра на насъбиращата се тълпа. Сега повечето от тях идваха от триъгълнообразен портал, който хвърляше меки отблясъци сред руините на Хемарен.
– Батко Ерим! – изтича Кади към него и го прегърна горещо. – ДРУГИТЕ са тук.
П‘Еур-Ра се приближи до тях и помогна на младия мъж да се изправи. Ерим го наблюдаваше абсолютно смаян. Той беше поне няколко глави по-висок от него, със светла коса и кожа и тънко тяло, облечено в леки, семпли дрехи. Останалите около тях приличаха на П‘Еур-Ра, докато други споделяха сходни черти, но с различна височина или цвят на кожата.
– Вие сте… толкова – Ерим заекна, търсейки правилните думи – различни. Ефирни.
– Именно тези различия ни обединяват – отвърна П‘Еур-Ра с плътен, но благ глас. – Скоро ще можем да се обединим и да заживеем заедно.
– Искрено ще се радвам – съгласи се Ерим, осъзнавайки, че нямаше работа. Нямаше и дом, където да отиде. Не можеше да предложи нищо на Еси, освен любовта си.
Той се крепеше на крака, наблюдавайки фантастичните същества, които се движеха сякаш в танц. Повечето от тях започнаха да издигат руините над главите си и бавно да ги изграждат наново в сгради. Колкото и магическо да му се струваше всичко това, ДРУГИТЕ имаха невероятни способности, които щяха да помогнат на човечеството да се възтанови.
– Какво стана с Шисума и хората му?
– Бяха отстранени. На тях ще им бъде предоставен избор какъв живот искат да живеят и къде да го живеят. Виждаш ли, всеки от вас ще има пълната свобода да избере дали да живее с нас на повърхността или тук горе, във въздушните градове. Ние, съюзът на Алак‘Харин и всички членове в него ще бъдем с пълни сърца, ако ни допуснете сред вас – сподели въодушевено П‘Еур-Ра.
Ерим и Кади се спогледаха с усмивки. Двамата знаеха какво искат.
Изминаха седем месеца. Животът на Аной постепенно се нормализира, а хората из градовете бяха започнали да свикват с мисълта, че на повърхността на Земята може да се живее нормално. Освен това, там долу имаше и други. Названието ДРУГИТЕ беше започнало да се замества от благозвучното име Алак‘Харин. П‘Еур-Ра често се появяваше сред хората в човешки облик и ги учеше на своите познания за Земята и нейната богата история, още от времената когато той и неговата раса идвали тук със своите космически кораби и учели древните цивилизации на наука. Бяха започнали да се появяват и други емисари, както някои ги наричаха и да учат хората на своите знания.
Еси, Ерим и Кади бяха седнали на една пейка в парка Куал и слушаха историите на П‘Еур-Ра и свитата, с която беше дошъл.
– Все още ми е трудно да го повярвам, въпреки че ги виждам – сподели мислите си Еси. – Наистина ли са толкова различни?
– Како Еси, скоро ще ги видиш как изглеждат – каза радостно Кади и се облиза. Сладоледът, който ядеше допреди миг беше покапал по дрешката му.
– Както и много повече – загатна замислено Ерим. Той беше доволен. Благодарение на него, Кади и П‘Еур-Ра, Аной беше свободен, а населението пробуждащо се за истината.
– Какво значи това, Ерим? Нещо си намислил, нали? – Еси присви вежди.
– Хайде последвайте ме – той се изправи енергично и хвана спътниците си за ръце. – Да се разходим.
След двайсетминутна разходка тримата се озоваха в подлеза на метростанция Абир Хамас, където останаха приятно изненадани от красивите аквариумни тунели, предлагащи зрелищни гледки на най-разнообразни морски обитатели, плуващи на пасажи във всевъзможни посоки. Само няколко секунди по-късно пред тях се образува триъгълен процеп, от който започнаха да излизат минувачи, поемайки всеки по пътя си. Всички те бяха като сенки, които след миг изчезваха. Ерим и Кади ги виждаха отчетливо, но Еси потвърди, че ги губеше от поглед само след миг. Тя се озърна напосоки и смътно забеляза как новопоявилите се хора бързо придобиваха съвсем друг облик.
– Ерим? Мисля, че аз започвам да ги виждам. Наистина са различни. Изглеждат мили. А къде отиваме всъщност?
Те пресякоха високата арка, която се извисяваше на няколко метра над тях и само след един удар на сърцето се озоваха насред море от пясъци.
Еси примигна и сложи ръце на гърди.
– Но… това е… Аз… – тя се разтрепери. Очите й се наляха със сълзи, а сърцето й препускаше бясно от смайване.
– Това е пустинята, скъпа. Засега. Скоро ще изглежда различно. Аз самият съм толкова развълнуван, че нямам думи да го опиша – усмихна се Ерим и погледна заговорнически към Кади. – Изненадата беше сполучлива, малчо. Браво на нас.
Ерим пргърна Еси и Кади и им показа посоката в която трябваше да вървят. Някъде там, насред пясъците беше скрит градът на Алак‘Харин. Градът където се намираше новият им дом. Градът, в който щяха да живеят с ДРУГИТЕ.
– Батко Ерим, защо спря? – обърна се към него Кади, докато го теглеше за ръката.
– Забравих да взема Крей…
Независимостта понякога струва повече. Ако ни четеш и следиш, подкрепи ни:
Банковата ни сметка (в лева/BGN)
“Юдизайн БГ” ООД
IBAN: BG37STSA93000027928343
BIC: STSABGSF
Банка: ДСК
Основание: Дарение
