Apr
Ерим се извъртя в леглото на една страна и се пробуди с усмивка. Отворил сънените си очи, той се изпъна, като остана така още няколко минути, докато събере сили да се надигне. Слънчевата светлина пробиваше през щорите на прозореца, хвърляйки в спалнята меки струйки светлина. Не беше по-късно от 8 сутринта.
– Еси! – повика жена си, но след минута чакане не получи отговор от нея. Вероятно я нямаше вкъщи. Както обикновено тя беше станала поне час по-рано, приготвила закуска и излязла да върши любимите си занимания. – Е, ти поне си ранобудна, за разлика от мен.
Истината беше, че тя притежаваше огромното желание веднага щом се събуди, да изпие кафето си и да се отдаде на порива, който струеше от нея. Ерим на практика беше същият, но понякога обичаше да го дава малко по-лежерно, както днес. Тъй като беше събота имаше възможността и желанието да спи до късно, но не това беше поводът за доброто му събуждане и настроение. Бе вълнението. След месеци на дълго чакане, след два дни му предстоеше важно пътуване до „Повърхността“. Най-накрая Ерим щеше да има привилегията да се спусне и изследва определени участъци от Земята, които не криеха такава опасност от прахово замърсяване и радиоактивно излъчване. Хората от десетилетия се опитваха да осъществят постоянен контакт със земната повърхност, но възможността им се изплъзваше всеки път щом достигнеха височина от 80км. Това бе и най-ниската видима точка, до която се бяха спускали през последните 137 години. До момента прашните бури и многокилометрови облаци, които обвиваха атмосферата, не позволяваха на нищо да се гмурне и премине през ръждивата пелена. Едва преди няколко години облачните пластове най-накрая бяха започнали да се разсейват над определени места. Въздушните градове, които се намираха над Земята бяха единствените инженерни творения, които до ден днешен приютяваха човешката раса. Градове, какъвто беше Аной обаче, един от най-старите строени някога, бе видял слънчевата светлина от повърхността на Земята. В старите паметници на културата, издигнати пред големите търговски центрове днес, бяха издълбани мраморни плочи със записи, които описваха построяването му през столетията, допреди първата пясъчна вълна да удари континентите Европа, Фригия и Азия. Само за няколко десетки години катастрофалното бедствие бързо бе достигнало и обвило останалите континенти, постепенно превръщайки повърхността на планетата в непригодна за живот. Някои мегалитни градове като Хасман и Нурек не бяха успели да се издигнат навреме, други пък бяха погребани под милиарди тонове пясък и прах. Повечето, които тогава плуваха над океаните бяха избегнали злощастната съдба, но поради прашната атмосфера връзката с тях и до ден днешен бе прекъсната. За около един век хората от Аной бяха успeли да се свържат едва с двайсетина града, пръснати като стъкълца сред мезосферата на Земята. Днес градът беше център и столица на цялата човешка култура, останала след прашния катаклизъм. Аной бе символ на единството, олицетворение на историята, гордостта на народите живеещи в него.
Докато Ерим разтваряше устата си в прозявка, се сепна. Гласчето на Крей се включи с монотонна мелодия, която му беше дотолкова втръснала, че можеше да си я тананика дори в състояние на кома. Това едновременно го подразни и развесели. Малкият дрон бутна вратата на спалнята, влезе вътре и повтори мелодийката. Ерим го бе помолил да го събуди по-рано днес, макар че Крей вече беше закъснял.
– Добро утро, Ерим – обади се дронът, а на холограмния дисплей се изрисува весело електронно лице. За щастие мелодията не се повтори повече.
– Крей. Добро утро – поздрави го Ерим и седна в леглото, докато се чудеше какво да облече. – Как си днес?
– Това е риторичен въпрос. Знаеш как съм. Моето състояние е такова, каквото слънцето и облаците определят. Нали така? Времето влияе и на моето настроение. Ти как си?
Мъжът се засмя, като прокара пръсти през косата си, замисляйки се над думите на малкия левитиращ робот. Беше го програмирал да се държи точно като обикновен човек. Ерим се бе справил твърде добре и беше горд с това си качество, макар че понякога отговорите на Крей да го влудяваха. Просто защото това бяха неговите отговори, неговите възприятия. Неговите философски виждания за битието на живота. И щеше да си носи последствията от това. Но пък Ерим не отричаше, че споренето, почти със себе си, понякога си беше една добра конструктивна практика.
– Закъсня да ме събудиш – отвърна му. Малкият левитиращ робот, с форма на топка, прелетя до него и издаде весел звук.
– Не съм. Осем и трийсет е, както ме помоли, драги ми Ерим.
– Браво на теб – рече машинално и разтърка очи. – Какво имам днес в…
– Имаш съобщение – прекъсна го бързо Крей. – Постъпи в пощата ти, в четири и половина сутринта, но не посмях нито да го видя, нито да те будя. Знаеш, че следя нивата на кортизол и серотонин в кръвта ти, така че да бъдат в баланс. А и по заръка на Еси, трябва да си доспиваш, не само да работиш.
Малкият беше бъбривец, а понякога наистина досаден бъбривец. Но винаги бе прав.
– Да, да. Така е – изправи се Ерим, обу си панталона, навлече тениска и отиде в кухнята да си търси закуска. Еси беше оставила на масата протеинова каша, а до чинията чакаше каната с вече готово кафе. Той се усмихна доволен. – Важно ли е?
– Не зная – призна Крей.
Ерим седна и задъвка разсеяно закуската си. Докато се хранеше, се захвана да преглежда съботната рубрика, като нещо напираше на повърхността на подсъзнанието му, което обаче му убягваше. Не можеше да си спомни какво е, затова накрая се отказа. Може би беше вероятно просто някой сън. Някой от многото, които често сънуваше, а на сутринта или бегло помнеше, или бързо забравяше. Беше му все едно.
Когато закуси излезе на терасата с чаша кафе в ръка и зарея поглед в свежото и топло утро. Наистина беше топло, като изключеше резкия студен порив, който духваше от време на време, от южната страна на града.
– Искаш ли да видиш съобщението си, Ерим? – попита го Крей, който се беше вмъкнал съвсем потайно през вратата на терасата. Мъжът така бе потънал в себе си, че когато чу гласа на малкия дрон и се обърна, се сепна отново.
– Не сега. Важно ли е? – попита го с полудалечен глас той.
– Това оставям на теб да решиш. Маркирано е като такова.
– Добре де, остроумник – подсмихна се с наченки на раздразнение. – Бих искал първо да изпия кафето си насаме, малко на тишина и след това ще го видя.
Електронното лице на Крей генерира усмивка и излезе безшумно през вратата. Ерим я бутна да се затвори плътно и върна обратно поглед към мястото, което допреди миг наблюдаваше. Очите му зашариха в далечината на града. Пред него се извисяваха отдавна обезлюдените сгради и небостъргачи на квартала Епитхут, както старото поколение го наричаха. Какво трябваше да значи това име, можеше само да гадае, но истината бе, че не го интересуваше особено, защото Епитхут беше само едно от десетките други мъртви „предградия“ на Аной. Да, Аной беше най-великият сред градовете. Градът мечта, както по-бедните го наричаха. Градът на успелите или градът на възможностите. Градът на звездите, певците, творците. На парите и славата, на работохолизма, безсънните нощи и вечерните купони. Градът на различните, на културата, на древната история. Градът на технологиите и роботите. На многото, на човешката цивилизация или поне това, което беше останало от нея, както всички знаеха и ги учеха от малки. Истории, истории и все едни и същи истории, с които поколенията бяха закърмени и отраснали, както това на Ерим и много други преди неговото.
Аной беше многомилионен град, разделен на сектори, като истината бе, че погледнат от военновъздушен дрон, изглеждаше като кошер на оси. Е, всеки сектор си имаше своите предимства и недостатъци, но пък мястото, на което Ерим живееше си беше добре урбанизирано, с няколко десетки километрови, залесени с борови гори площи. Това спомогна за спасяването на стотици популации пойни птици, което можеше само да го радва. Защото това което го караше сутрин да се събужда и вечер да заспива с усмивка на лице, бе песента на малките пернати. Тази сутрин не беше по-различна.
Отпи от чашата си и погледна към маранята стелеща се над високите сгради на Епитхут и завършваща някъде в далечината на Елохтон. Ерим напрегна очи, вглеждайки се в стотиците десетки, извисяващи се поне петорно над Епитхут, с цвят на пясък, каменни небостъргачи. Винаги, когато гледаше към тях се удивляваше, но едновременно с това инстинктивно се напрягаше, а странна топка засядаше в корема му. Изпитваше някакво вътрешно страхопочитание към онова място. Не случайно периметърът на Епитхут беше строго забранен и силно охраняван. Властите казваха, че поради ерозията, сградите бяха започнали да се разпадат. Из квартала имаше дори места превърнали се във високи купища руини. Ерим бе чувал, че под Епитхут имало изградена мрежа от дълги канали, които водели до още по-дълбоки места под града. Древни места, строени още в ония времена, когато Земята цъфтяла от живот. Дали това беше истина обаче нямаше как да знае.
След малко се позвъни на вратата на апартамента. Гласовата индикация се активира с автоматично съобщение. Вероятно Еси се беше прибрала. Когато Ерим отвори, ахна от изненада. На прага чакаше малкият Кади. Щом видя лицето на Ерим, хлапакът се ухили със своята наивна усмивка и го прегърна през кръста.
– И аз се радвам да те видя. Ела вътре – подкани го мъжът. – Гладен ли си?
– Да – кимна момчето и се настани в единия от столовете в кухнята.
– Щом ще сядаш на масата, какво съм те учил преди това, помниш ли? – повдигна вежда Ерим, като бръкна в хладилника, за да вземе сухия пакет.
– Да измия ръцете си. Отивам.
– Върви, докато ти направя закуската.
Кади се върна, приседна на масата срещу Ерим и задъвка храната.
– Къде беше предната седмица? Не съм те виждал от тогава?
Детето дъвчеше бързо, преглъщаше бързо и тропаше нервно с крак. Или малкият беше напрегнат, или превъзбуден. Вероятно бе втората причина. Едва сега Ерим забеляза, че Кади беше леко облечен, а ръцете му бяха ужулени на няколко места. Ноктите му бяха черни, а на лицето му бяха останали остатъци от мръсотия. Хората, които го познаваха, знаеха, че малкият на четиригодишна възраст беше останал сирак, а оттогава й бездомник, който се спотайваше в покрайнините на града, където намираше и подслон. Изхранваше се предимно с черна работа, която често беше непосилна за крехката му възраст. Противно на тежкия му живот, дечкото беше добро момче, винаги усмихнато, любвеобвилно и разбира се много любопитно. Любопитството му обаче си имаше и тъмна страна, а не веднъж заради него властите го бяха преследвали и гонили от много забранени места. Ерим подозираше, че случаят сега не беше по-различен.
– Къде беше предните дни? – присви вежди Ерим и остана в очакване. Кади щеше да си признае, но трябваше първо да изяде храната си. – Там където си мисля ли?
– Мхм… Намерих едно място. Там не ходи никой и е добре скрито.
– А за да стигнеш до него, сигурно трябва да се мине по тайни улички, привечер, преди да се включи уличното осветление, нали така?
– Да, позна – съгласи се с полуусмивка Кади.
– Кое е това място, смелчага?
– Между Епитхут и Хемарен – отговори след като сдъвка залъка си.
Ерим потъна в мисли, ровичкайки в паметта си за нещо отчетливо свързано с квартала Хемарен. Доколкото си спомняше правилно от историите, разказвани от по-възрастните, мястото някога представлявало оживен градски център, служещ за връзка между Епитхут и Елохтон, но изоставен от поколения наред. За съжаление никой не знаеше защо. Днес Хемарен беше потънал в буклук и руини. Място, където дори бездомните животни не ходеха. Е, освен Кади.
Едва сега той зърна в джоба на опърпаното елече на хлапето да се подава странна глинена фигура. Можеше само да гадае какво е. Вместо да настоява за повече информация, Ерим си наряза няколко ябълки и приседна до Кади.
– Харесва ли ти закуската?
– Много – поклати доволно глава Кади. – Батко Ерим… аз трябва да те заведа там.
– В Хемарен? Там няма нищо.
– Има! Намерих това… – малкият бръкна в джоба на елечето си и извади глинената фигура, като я постави между двете чинии. Поръсиха се малки парчета пръст, докато върху самия предмет, който беше с големината на длан се виждаха добре оформените буци засъхнала кал и патина. Това всъщност беше статуетка.
– Има цял сандък с такива украшения. Дори много по-големи.
Ерим преглътна в ступор. Взе внимателно статуетката в ръка, така че да не ръси мръсотия по масата и я огледа от близо. Съмнението веднага се прокрадна у него, но за да бъде сигурен в това, което си мислеше, трябваше да й направи въглеродно сканиране. Навярно беше просто парче глина, едно от многото такива, според думите на Кади, някога широко продавани из уличните базари на Хемарен.
– Каква е тази фигура?
– Хм, съдейки по изработката, наричани са Ушабти. Е, поне доколкото ми е известно от музея по древна история… Интересно.
– Ушабти – повтори замислено малкият хлапак и подсмръкна. Кади остави лъжицата си в чинията. – Трябва да идем там. Има много такива неща. Ще видиш.
– Искаш да идем там ли? – изненада се на думите му Ерим. – Кади, нали знаеш, че тези места са строго забранени с причина? Опасни. Няма да ходим там, момче.
– Ти ако не искаш, аз сам ще отида пак.
– Искаш пак да си навлечеш проблеми – укори го Ерим. – Властите забраняват ходенето в старата част на Аной.
– Знам. Но те не разбират… – тросна се Кади и сведе поглед към масата. По тона на гласа му мъжът разпозна, че беше станал заядлив.
– И аз не те разбирам откъде този интерес към онези места. Хайде, наяж се и ще отидем да се разходим в парка Куал. Става ли? Днес съм свободен и разполагам с целия ден.
– Да. Ами Еси?
– Тя е също навън, с приятелки. Вероятно на пазар. Едва ли ще я дочакаме.
– Значи сме само двамата.
– Точно така – Ерим кимна, взе статуетката от масата и докато я подаваше на хлапето, видя ситния надпис в долния й край. Печат. Той прокара пръст по повърхността и се опули, присви очи и опита да го разчете. Безуспешно.
– Видя ли го? – вдигна глава младежът.
– Видях го. Това може да е … – Ерим изсумтя. – И аз не знам. Никога не съм виждал такова нещо. Такъв печат… с йероглифи. Може дори статуетката да е била открадната преди време и захвърлена там, където си я намерил. Може и да е истинска, въпреки че такива реликви са отдавна регистрирани в архивите на музеите. Кой знае… Ще видим. Сега хапвай.
След закуската двамата приятели излязоха към уречения парк, където прекараха заедно почти целия следобед. Понякога Ерим обичаше да се шляе сред парковете и да се взира в зеленината на дърветата с часове, наслаждавайки се на свежия въздух. Друг път прекарваше времето си сам или в случая с Кади. Компанията на дечкото не го напрягаше, а в повечето случаи го разтоварваше след дългите изтощителни и напрегнати дни. В повечето случаи Кади просто беше там за него. Ерим изслушваше старателно детинските му разсъждения, удивлявайки се на будния му дух, какъвто на него понякога, а и все по-често му липсваше. Животът го беше подхванал и заклещил в своята безмилостна хватка. Единствено благодарение на Еси, Кади и още няколко близки приятели, той успяваше да намира вдъхновение и да продължава да гони целите си.
– Батко Ерим? – хвана го малкият за ръката. Очите му бяха будни. – Ще отидем до Хемарен, нали? Цял следобед си замислен. Мислиш за печата ли?
Кади четеше през него, а той не искаше да го лъже.
– Защо толкова се притесняваш?
– Работата, която работя и отдела, който ръководя ме задължават да спазвам определени правила. Да се придържам към установени закони и принципи. Аз съм уважаван от колегите си, като често съм сочен за пример. – Мъжът се обърна към детето със сериозно изражение. – Какво би си помислил някой, ако разбере… или по-лошо. Ако ме види някъде сред забранените зони на града? Замислял ли си се, скъпи ми Кади? Тогава… тогава целият ми живот, към който се стремя, който съм изградил просто ще рухне. Мисля и за Еси.
– Да – промълви хлапето машинално.
– Не напразно има социален статус, който важи за всички граждани на Аной. Затова каквото и да мисля, каквото и да искам да направя е без значение.
– Тогава тръгвам без теб. Ще ти докажа, че това там е много важно… – Кади скочи от пейката, докосна статуетката през джоба си, така че да се увери, че си беше на мястото и се затича към съседната улица без да се обръща назад. Ерим остана сам. Въздъхна.
– Радвай се на детството си докато все още можеш, хлапе… След като минат тези благи години, тогава ще разбереш за какво ти говоря – промърмори под носа си и зарея поглед обратно в дърветата.
Днес беше вторник. Бяха изминали няколко дни, а Кади така и не се появи, като Ерим беше започнал да забравя за странния случай. Такива беше имало и друг път, а понякога доста начесто. Юношата никога не бе карал така напористо да бъде придружаван до опасни и забранени места, каквито бяха руините на Аной. Ако този път властите го хванеха, може би го грозеше опасността да бъде изпратен директно в поправителен лагер за много дълго време. Ерим се опасяваше както за него, така и за себе си. За кариерата си, затова не одобряваше щурите му идеи, странеше от прищевките му и избягваше да се намесва. Макар и да го обожаваше, Ерим не желаеше да залага главата си, само за да задоволи глупавото си любопитство.
– Шлемът е активиран. Има директна връзка с дрона. Ерим…
– Мм? – вдигна поглед към колегата си.
– Не ми казвай, че все още го мислиш. Така ли е? – запита с шеговит глас Шисума. Лицето му беше привидно сериозно, но с ведро излъчване.
– Ще си навлече неприятности. По-лошото е, че не осъзнава, че ще съсипе и живота си – добави угрижен Ерим.
– Така е, знам. Но животът му е бил провален в мига, в който е останал сирак. Това дете е отраснало на улицата. Не можеш нито да си му баща, нито да го възпиташ.
– Е, тогава… какво мога да направя?
– Нищо. Остави го да се оправя. Нямаш права над него, затова наистина го зарежи докато е време. Имаш си собствен живот, гледай си го. Жена ми, Ико, все ми повтаря да не се бъркам в живота на бедняците, затова не го и правя. Тяхната съдба не е моя и не ме интересува.
Думите на Шисума звучаха остро, но той отчасти беше прав.
– Готов ли си? – тупна го по раменете мъжът.
Ерим кимна, седна в креслото, придърпа контролите за управление и нахлузи невралния шлем, който осъществяваше директна връзка с въздушния дрон.
– Запомни много добре какво ще ти кажа. Много хора искаха това място, а други все още мечтаят да стигнат до тук. Ти си не просто късметлия, Ерим. Дяволски разбираш какво имам предвид.
– Така е. Прав си. Има далеч по-важни неща сега. А и ме чака работа.
– Така те искам – повтори му Шисума, чукна с пръст по шлема му за късмет и се отдръпна настрани. – Ще държим радиовръзка непрекъснато. Другите екипи вече са готови и в изчакване. Успокой ума си и установи връзка с виртуалния интерфейс, защото гмурнете ли се през слоевете на атмосферата, долу ще ти трябва перфектна координация. Успех, Ерим.
– Шукран.
Изминаха няколко дълги минути, когато Ерим спря да чува звуците около себе си, така сякаш всички останали пилоти в залата за неврално пилотиране си бяха отишли. Тишината беше твърде странна, когато екрана пред очите му блесна в ослепително бяло, а миг след това придоби небесно сини цветове. Дронът се беше отделил от силоза и беше поел към гъстата пепелява мараня, стелеща се като безкрайно одеало във всички посоки на горния атмосферен слой. Полетът беше привидно спокоен, като пилотите от цялата ескадрила се надяваха да бъде такъв и под слоевете облаци.
– Осем километра до навлизане в мезосферата – докладва персоналният компютър след малко. – Възможни са турболенции.
Не измина много време, когато някой изкрещя, а през говорителите се разнесе накъсан пукащ звук, който след миг оглуши всички останали. Друг изруга, а трети извика не толкова заради силата на звука, колкото от изненада.
– Дрон Кела е взривен. Двама други са извън строя. Дрон 3 и 7 прекратете полета незабавно – нареди Шисума с напрегнат глас.
– Негативно… От тази височина е невъзможно, оператор… – възпротиви се единият от пилотите.
– Потвърждавам. Видимостта е нулева. Продължаваме спускането. След седемнайсет километра ще навлезем в горните слоеве на стратосферата.
За момент настъпи тишина. Докато Ерим пилотираше своя дрон за него не съществуваше нищо друго освен пилотското кресло, лостовете за управление, навигиращия екран, инстинктите му и хладнокръвието, което с голяма мъка беше постигнал. Той отлично знаеше, че в момента Шисума като навигационен оператор на ескадрилата бе подложен под огромен стрес, дори повече от тях и правеше всичко възможно по силите си да запази самообладание. Ако абортираше полета на цялата ескадрила, инициативата до повърхността отиваше по дяволите. Месеци на подготовка и много положен труд щяха да бъдат напразни.
Ескадрилата достигна горния въздушен слой на стратосферата. Съвсем в началото първите няколко дрона изгубиха координация и започнаха да падат свободно към повърхността. Два от тях пресрещнаха траекторийте си и се възпламениха. Други два избегнали злощастната участ се изгубиха сред гъстите облаци, докато на пилотите не им бе прекъснат напълно контрола. Останаха седем дрона, които накрая успяха да пробият гъстата пелена и за пръв път от век зърнаха земната повърхност.
Ерим се стегна. Напрежението не го пускаше, дори пред бушуващото в гърдите му вълнение. Това, което сега виждаха очите му бе съкровен момент, който го накара да глътне напълно езика си. Сърцето му щеше да се пръсне.
„След толкова години чакане… След толкова години нерви и положени усилия. Най-накрая да те видя“, мислеше си той. След едно примигване на очите му, от тях се търкулнаха дребни капчици. Удивлението го накара да забрави, че все още пилотираше дрона си и беше необходимо да го направлява през непознатия небосвод.
Не след дълго облаците се разсеяха напълно, разкривайки дори слънчевата светлина. Лъчите падаха косо, отразявайки се в гладката синя повърхност, която с всеки изминат метър придобиваше все по-ясни очертания.
– Виждате ли го?! Това е… – ахна Ерим, като прочисти гърло – морето?
– Къде ли се намираме…? – попита някой, а гласа му избуча през микрофона.
– Може би някъде около южното средиземноморие – подхвърли с по-мек тон Шисума. – Не забравяйте да направите записи. Хората ще искат да научат за успеха ви. Ще искат да видят реални кадри.
Внезапно в долния десен ъгъл на виртуалния екран нещо проблесна. Докато Ерим извръщаше поглед, за да види обекта, привлякъл вниманието му, той вече беше безследно изчезнал. Нямаше го, но беше сигурен, че нещо бе прелетяло покрай него. Беше възможно да бъде птица или просто отражение от корпуса на въздушния дрон или…
Единият от пилотите изкрещя с яростен глас. Дронът му се беше възпламенил, губейки способността си да лети. Или се беше появила неизправност, или се беше ударил в нещо. Нямаше друго логично обяснение.
– Разпръснете се! Веднага! – нареди остро Шисума. – Оттук нататък сте сами, хора. Крайната ви цел е да установите контакт с повърхността. Нищо повече!
Никой не му възрази. Но никой нямаше нито намерение, нито тази възможност.
„Какво говори той?“, помисли си Ерим. Беше объркан. Изобщо това го нямаше в програмата на полета. Мисията на цялата ескадрила беше друга.
Скоро дронът му достигна четири километра височина, когато навлезе отново в гъста пелена от ръждиво-сиви облаци. С надеждата да не изгуби навигацията си, Ерим се насили да запази хладнокръвие, когато нещо облиза повърхността на дрона. Алармите се включиха, а защитния протокол беше на крачка да деактивира невралната връзка с шлема му.
Ерим изруга. Сега вече наистина изгуби навигацията си. Дронът се въртеше неконтролируемо. Записът от камерата все още вървеше, така че той тайно имаше надеждата, че ще успее да зърне повърхността. Дори и на запис. След това беше изхвърлен от виртуалната система за негова собствена безопасност.
Малко по-късно от час мисията беше преждевременно прекратена и обявена за провал. Останалите оцелели дронове накрая ги беше сполетяла същата участ. Причините тепърва предстоеше да бъдат анализирани и разследвани, което щеше да отложи следващия старт може би с около два месеца. Тези новини скапаха тотално настроението на младия мъж, което беше и причината да тръгне по-рано от работа.
Когато се прибра у дома, завари Еси в прекрасно настроени, седнала на кафе и чай с приятелки.
– Ерим! – тя го посрещна видимо развълнувана. Другите жени също го поздравиха. – Здравей, не те очаквах да се прибереш толкова рано.
– Здравейте, Еси и останалите дами – отвърна, опитвайки да поддържа гласа си да звучи бодро. Това нямаше да я заблуди, но може би пък и не трябваше.
– Как мина денят ти днес? Имаш ли нещо за нас?
Какво ли трябваше да им каже в случая? Да ги излъже или просто да спомене това, което всички искаха да чуят от него.
– Зърнах я – усмихна се насила. Поне това си беше успокоение. – Да. Наистина я видях. Тоест морето.
– Морето?! – всички ахнаха в един глас. Бяха толкова шокирани от добрата новина, че не смееха да помръднат от местата си. Чакаха със затаен дъх.
– Пробихме атмосферата. Изгубихме няколко дрона в началото, но достигнахме до повърхността. Летяхме високо обаче. Може би над Средиземно море.
– Оо, Ерим! – прегърна го Еси, а от очите й бликнаха сълзи от щастие. – Толкова се радвам за теб. За всички. Такава прекрасна новина не бях чувала от много дълго време.
– Поздравление, господин Алда – казаха другите жени и се ръкуваха с него.
„Радвайте се, защото може би ще ви бъде последната хубава новина, за дълго време насам“, помисли си с песимизъм и нежелание да говори повече по темата.
– Шукрам – кимна Ерим, като остави куфарчето си на съседното бюро. – Сега ме извинете, дами. Чакат ме анализи на данни и още много друга работа.
Еси целуна мъжа си по челото и го отпрати в другата стая.
Не беше трудно Ерим да потъне в работа и умопомрачение, което за щастие бе успешно прогонено от малкия домашен дрон, който обичаше да се навърта около него.
– Съобщението ти все още стои като непрочетено – напомни му Крей.
– Оо, вярно. Сега ще го видя – каза разсеяно той, като зарови поглед във виртуалния екран. – Намерих го.
Крей генерира усмивка, но промени изражението си веднага, щом видя промяната в лицето на стопанина си. Лицето на Ерим бавно прие суров вид. Ако го беше отворил в онзи ден, съботата му щеше да бъде жестока.
– Аллах! – стисна зъби той и се изправи от мястото си.
– Какво има? Какво пише, Ерим? – запита нетърпеливо малкият дрон и закръжи около него.
– Няма подател, а няма и печат, което е възможно най-нелогичното и странно нещо. Има няколко криптирани снимки, които ще трябва да десшифрирам и две-три изречения. Нищо повече. Асистирай ми, моля те. Важно е.
– Заемам се.
– Какво трябва да значи това? Как да го разбирам… „Не е това, което изглежда. Бъди много внимателен в това, което правиш. Наблюдавай. Има и ДРУГИ…“ . – Ерим се напрегна. – Какви са тези „други“. Или кои са?
– Готово. Имаш изображенията – поясни Крей.
Първата картина се визуализира. Беше от повърхността на Земята. Мястото изглеждаше съвсем нормално като за пустиня, като в далечината се мержелееха няколко гъсти горички от финикови палми.
– Какво…? – той заекна от изненада. – Приличат на оазиси! Сигурен съм!
Следващите изображения се повтаряха, но бяха заснети от други ъгли, като последните две бяха снимани от по-голяма височина, може би около двеста метра. Те разкриваха няколко тъмни правоъгълни структури.
– Сгради? – той сбърчи чело и затаи дъх. – Е, и? Това не е изненадващо, освен ако…
Последното изображение се оказа кратък видеоклип, който беше заснет в инфрачервен спектър, показващ долу в сградите някаква активност.
– Невъзможно! Нима… нима там долу има други хора? – запита сам себе си, усещайки колко бясно биеше сърцето в гърдите му. – „Други“, помисли си.
– Крей, свали цялата информация от това съобщение на диска си и го изтрий от пощата ми. Веднага.
– Заемам се, Ерим.
– Леле! Какъв съм глупак да не го погледна веднага. Но получавам съобщения постоянно. Нямаше как да зная за това.
„Не е това, което изглежда. Бъди много внимателен. Наблюдателен. Има и ДРУГИ… Всички чакат момента…“. Думите резонираха в ума му почти до късно вечерта. Еси беше излязла отново и едва ли щеше да се прибере до полунощ, така че му оставаше единствено да легне и да спи. Вместо това обаче, някой позвъня на вратата на апартамента, слагайки край на желанието му за сън.
– Батко Ерим! – беше Кади. Лицето му беше потно, а очите будни както винаги.
– Къде се губиш, хлапе? И защо се появяваш в този късен час? Почти полунощ е.
– Трябва да дойдеш с мен. Сега.
– Сега? Къде?
Хемарен. Важно е – задърпа го детето за ръката.
– Оо, Кади! Само това ми липсваше! Вече ти казах нещо… – скастри го той през зъби.
– Зная, батко Ерим. Но там долу намерих цял подземен град…
– КАКВО?! – мъжът се опули. – В името на фамилия Алда! Ще ми навлечеш огромни неприятности и лично ще те закарам в изправителен лагер, ясно ли е?!
Кади не отвърна на острите му думи, а тикна в ръцете му странно електронно устройство.
– Намерих го долу в единия от тунелите. Помислих, че е важно и го взех.
Ерим се огледа напосоки, така че да се увери, че никой не беше излязъл на улицата, за да подслушва приказките им. След това впи поглед в устройството. Приличаше на дистанционно, което със сигурност служеше за нещо. По-обезпокоителното бе, че въобще не изглеждаше на земна технология.
– Влизай вътре, хлапако! Нека се преоблека и ще видя какво да те правя.
Половин час по-късно двамата бяха поели в посока към Хемарен, а съвсем скоро достигнаха и мястото, от което Кади беше намерил статуетката.
– Ето там е входа – посочи хлапакът в сумрака и изтича напред. Той ходеше уверено, което говореше, че познаваше добре целия район.
– Крей, искам да настроиш струята светлина на минимум, така че да не се отразява никъде – заръча му Ерим, проправяйки си път през купищата камъни и изкуствен материал. Всичко това някога бяха представлявали високи и дори лъскави сгради.
Крей пръв се шмугна в дълбоката дупка, като след няколко минути докладва за безопасността на прохода. Това се беше оказало подземна шахта, която отвеждаше до голяма дълбочина под повърхността на Аной.
Спускането им отне около двайсет и пет – трийсет минути, а след още толкова се намериха в обширна зала, белязана през центъра от широк отводен канал. За изненада на Ерим, мястото не беше толкова мрачно, колко очакваше да завари.
– Признавам ти, Кади, смелчага си – огледа се с подозрение той и направи няколко плахи крачки напред. Крей кръжеше тихо около тях, осветявайки пътя им напред. – Хайде, води ме. Нека видим какво толкова важно има там.
Нещо в него обаче му подсказваше, че хлапето имаше право. Денят за Ерим беше започнал обещаващо, но беше завършил с провал. Съобщението го беше изкарало от унеса, като вместо разочарование от неуспешния полет до повърхността на Земята, сега в него се бе загнездила тревогата и нетърпението да научи повече за всичко това. Едва ли беше съвпадение, нито случайност. Той не беше дори наполовина толкова глупав, че да допусне това. Снимковият материал естествено можеше да бъде подправен, дори компютърно създаден, но видеоматериала опровергаваше напълно тези съмнения.
– Преди няколко дни получих съобщение, но успях да го отворя едва днес – започна Ерим. Не знаеше какво точно да му каже, затова му разказа направо.
Кади изглеждаше развълнуван, но по чертите на лицето му, мъжът разбираше, че зад това вълнение се спотайваше същата тази тревога, която напираше да излезе наяве.
– Но защо този някой ти е изпратил тези снимки? – запита малкият.
– Вероятно, за да ме предупреди. Да зная какво да очаквам, когато стартираме полета към повърхността на Земята. Сякаш прердварително е знаел, че ще пробием успешно атмосферата и ще слезем долу. За съжаление не успяхме. Дроните ни изгоряха във въздуха един по един.
– Съжалявам, батко Ерим.
– Е, да. И аз, но остава да ме гложди въпросът, защо ги е изпратил точно на мен? – промърмори той.
– Ето там трябва да е най-големия коридор. В дъното му намерих това устройство.
– Как, като тук долу е тъмно дори през деня?
– Не, светлината идва през отдушните шахти. Не е много, но се вижда добре – обясни Кади.
– Крей, прелети напред и сканирай коридора. Искам да съм сигурен къде отиваме и че мястото е безопасно за нас – Ерим извади от джоба си непознатото устройство и го огледа отблизо. Той неволно го подхвърли в ръка и натисна единия от бутоните му. То се активира, а заедно с това целият коридор блесна в ослепителна ярка светлина, разкривайки величествените му размери. Всяка носеща колона, от началото му до края беше висока повече от петдесет метра, издълбана във всевъзможни рисунки на най-различни фигури. Живописни сцени с надписи красяха стените, а на места се виждаха съвсем релефни, издадени напред лица. Тук-таме се срещаха дори цели издялани от мрамор или черен гранит фигури. Архитектурата на коридора наподобяваше много на древноегипетската, но освен това се виждаха съвсем ясно следи и от други древни култури. Дори много по-древни.
– Аллах – прошепна удивен мъжът и стисна Кади за раменете. Двамата не можеха да повярват какво виждаха очите им. – Това е невероятно… Фантастично. Не може да е истина.
– Истина е, батко Ерим – добави захласнат Кади. – Виждаш ли?
– Крей, снимаш ли? Крей? – мъжът се огледа с будни очи напосоки.
Дронът не се виждаше никъде, нямаше го дори в края на коридора, където Кади бе намерил малкото устройство.
– Тук има нещо, погледни – посочи хлапето към близката стена. – Прилича на някакво очертание.
– Високо е. Не знам какво е това очертание, но изглежда скорошно – кимна мъжът озадачен. – Трябва да намерим дрона обаче. Важно е, Кади.
Измина час. Макар и ярката светлина идваща незнайно откъде, Крей така и не бе намерен. Вероятно беше изпаднал някъде, в някоя ниша или батерията му се беше изтощила напълно. Можеше да е навсякъде. Развълнувани от откритието си, липсата му накара двамата спътници да бъдат внимателни, предпазливи и дори подозрителни към цялото място. Когато изгубиха сили, решиха да си вървят преди да е настъпил изгревът. Навръщане имаха благоразположението на нощта, а шумът от градските булеварди им послужи като допълнително прикритие.
– Ще се върнем ли утре, батко Ерим? – запита го Кади преди да се разделят.
– Ще видим, малкият. Трябва да открием Крей, така че да. Ако някой друг го намери, това няма да бъде никак добре. Ще го мисля на сутринта. А сега да спим. Лека нощ.
– Лека нощ – отвърна хлапето и се изгуби в сумрака на улицата.
Независимостта понякога струва повече. Ако ни четеш и следиш, подкрепи ни:
Банковата ни сметка (в лева/BGN)
“Юдизайн БГ” ООД
IBAN: BG37STSA93000027928343
BIC: STSABGSF
Банка: ДСК
Основание: Дарение
