Казвам се Деница Маринова Драганова и съм ученичка в 12. клас на Математическа гимназия „Баба Тонка”, Русе, профил „Софтуерни и хардуерни науки”. Имам интереси в областта на математиката, програмирането, историята и философията. Предпочитам прозата, по-точно разказите с ретроспекция. Определено обичам да чета българска литература, исторически и биографични романи. Творческото писане ми е хоби, вярвам, че развива въображението.

Спомени, спомени, спомени

Едни от най-любимите ми разкази са тези, които слушах от моите баба и дядо. Миналото винаги е било сантиментално за мен и никога не съм губила интерес към него. Някак си разказите на дядо оживяваха и ми въздействаха до такава степен, че като се прибера от село, започвах да чета в интернет с часове, за да успокоя любопитството си. Започвахме от Троянската война, „Илиада“ и Егея, приключението преминаваше през Космоса – звездите, планетите, и завършвахме с интересни истории от социалистическо време. Обичах и малките женски разговори с баба, да сравнявам моето ученичество с нейното. Две съвсем различни политически епохи се противопоставяха в нашите разговори и почти винаги завършваха с леко сърдитото „по нашето време нямаше такива работи“.

Баба ми не е обичайната баба, а директор на начално училище и учител по история и цивилизации. За нея 24 май не беше обикновен празник, а национален, толкова личен във всеки смисъл на думата. „По мое време нямаше човек, който да не знае какво се чества на 24 май” – мърмореше тя, гледайки сутрешната програма по някоя телевизия, когато репортер пита случаен минувач какъв ден е днес. а той отговаря, че не знае. То било цял ритуал! Седмици по-рано се рецитират и репетират тържествени стихове и песни. Вечерта на 23 май се приглаждат дрехите – барета, поличка, задължително бели обувки и най-важното – бели ръкавички. Косата – задължително сплетена или вързана – да не ги помислят за немарливи.

– Бабо, не си пускала косата си? – с детско удивление я поглеждах аз и тя пренасяше в своето време с поредната лекция. Обичах вълнението, с което говореше за този ден, сякаш имаше рожден ден, явно за нея означаваше много. И когато се срещнеш лично с героя и разказвача, оставаш с впечатлението, че си в една капсула на времето и теорията на Айнщайн за телепортацията не е чак толкова невъзможна.

Днес, почти 60 години по-късно, баба ми е разочарована и малко сърдита на новото Поколение Z. Дразни се защо младите не намират място в своята библиотека на паметта за книгата „24 май“. Тя учеше своите ученици на българска история, предимно деца от ромски произход, в които нещо се променяше. Сякаш събуждаше у тях някакъв пламък. Успяваше да подтикне същото това дете, което довчера нямаше желание да дойде на училище, да стане сутрин, да закуси и да подхване дългия път към училище. През натрупалия се сняг, в 6 часа сутринта, за да не закъснее за първия звънец!

В нашите разговори не липсваха и дългите биографии на някоя историческа личност. Това обикновено се случваше следобед, на чаша вода с лимон. Наближаваше ли 24 май, усещах, че мисли само за празника. В училището тече трескава подготовка за честване на славянските първоучители. Децата учат стихотворения и песни. Тя мислено минава покрай стаята по музика и чува клас, който пее в хор: Върви, народе възродени… Определено в разказите й намирах разликата с днешната реалност. Темите са злободневни, празните думи са взели превес пред истински значимите събития.

Честването на славянските първоучители е един от дните, които посрещам с вълнение и гордост. Промяна във времето се усеща, може би не толкова от коронавирусната пандемия, колкото от тази на безразличието. Безразличие към делата, заради които днес употребяваме думата „свобода“. Може би има какво да научим от по–мъдрите и устояли на времето си хора – живи книги. Знанието е сила, която спасява, и Денят на Светите братя Кирил и Методий няма да бъде заличен „там дето знаньето живей”.

Деница Драганова, 12. клас