Казвам се Иво Тодоров на 16 години. Уча в МГ ,,Баба Тонка‘‘, Русе. Винаги ми е било интересно как се създават компютърнитe игри и визуалнитe ефекти във филмите, затова избрах специалността ,,Софтуерни и хардуерни науки‘‘. През свободното си време обичам да чета книги, както исторически, така ѝ научна фантастика. Обичам да слушам музика и мечтая да се науча да свиря на китара. В бъдеще бих искал да се реализирам в сфера, в която да мога да творя и да помагам на хората. Старая се да следвам идеята, че бъдещето е в моите ръце.

Софийското метро 2122

 

На 24 май 2122 г. се навършват 100 години от Третата световна война, причина за избиването на седем милиарда души. Хората не бяха създадени да живеят в тунелите, а да дишат свеж въздух. Седем милиарда бяха изтрити от Последната Война и само пет хиляди души успяха да оцелеят под земята. На повърхността тя бе отровена, обгорена и разрушена от глупостта на човека. Някой ден радиацията на повърхността може и да спадне, а нашите наследници или техните да имат възможността да се завърнат на нея. Или поне така вярваха на станция ,,Надежда“. По принцип нямаше надежда за нас от самото начало. Все пак ние, хората, не сме добри в предаването. Опитахме се да направим най-доброто от това, което имахме, обединихме се и работихме, за да направим Метрото нашия нов дом. В края на краищата, това може да е единственото място, останало на Земята, където живеят хората. Но, за съжаление, войната не уби лошите ни навици. Но аз помня, че сме родени за по-добър живот и не мога да приема да бъда предопределен да остарея и да умра под земята.

 

24 май 2122 г.

— Стой на място! Кой е там?

Кирил се надигна без желание от мястото си до огнището и тръгна в тъмнината, изваждайки пистолета от кобура си. Застана на самия край на осветеното пространство, изщрака демонстративно със затвора, колкото се може по-шумно и внушително и изкрещя хрипливо:

— Стой! Паролата!

От тъмнината, откъдето се разнасяше странно шумолене, се чуха бързи ситни стъпки. Някой отстъпваше навътре в тунела, изплашен от дрезгавия глас на Кирил и изщракването на оръжието. Кирил се върна бързо при огъня и подхвърли на Методий:

— Не се показа и не се представи, избяга.

— Нали ти се каза: ако не отговорят— веднага дърпаш спусъка! Откъде знаеш кой е? Може франките да се промъкват!

— Не… Мисля, че това изобщо не са хора… Звуците бяха много странни… А и движенията му не бяха човешки. Освен това, ако бяха франките, щяха ли да избягат просто така? Нали знаеш, Методий, франките винаги нападат организирано. А този избяга веднага… Някаква страхлива твар.

— Достатъчно, Кириле! Много философстваш! Когато ти се нареди — изпълнявай, а не разсъждавай. Може да е бил разузнавач. Видял е, че тук сме само двамата и ако силите им ни превъзхождат… Може да ни нападнат, без много да му мислят, да ни обезглавят и после да изколят цялата станция, както се случи с „Витоша“, и всичко това само защото не си застрелял изрода навреме… Гледай ме, като ти говоря! Следващия път ще те пратя да го преследваш по тунела!

Кирил настръхна, като се сети за тунела. Страх го беше дори да си представи, че може да отиде там. Разузнавачите — бивши военни пехотинци — се спираха на шестстотния метър. После бавно отстъпваха назад, без да изпускат тунела от поглед.

Методий пое черната керамична чаша, в която се плискаше техният собствен коктейл, запазена марка на станцията. Пиеха го само на големи празници. Несвикналите чужденци не харесваха коктейла от начало, но после свикваха, някои дори започваха да го харесват. Славата на питието отдавна бе напуснало пределите на станцията им. Рискувайки живота си, те дори го разпространяваха по линията. Цели конвои потеглиха от другите станции към тяхната за питието от ,,Надежда“. Потекоха пари. А където има пари, там има живот. И откакто в ,,Надежда“ започнаха да правят този коктейл, станцията започна да укрепва, в нея се прехвърлиха предприемчивите хора от съседните станции и участъци.

— Влезте в станцията! – Извика с цяло гърло Михаил III.

Кирил и Методий се изправиха и влязоха вътре.

— Имам за вас мисия от изключителен вид – каза въодушевено Михаил. – Искам от вас да покръстите и да организирате богослужението на хората живеещи в станция ,,Хан Кубрат“. Това е от ключово значение във войната ни с Франкската империя. За тази цел ще използвате глаголицата!

Методий погледна притеснено Кирил.

— Колко време имаме, за да тръгнем? – попита Методий.

— Тръгвате след два часа! – заповяда Михаил III.

Лъчът на фенера се мяркаше неспокойно по стените, а пръстите на Кирил и Методий непрекъснато поглаждаха предпазителите на автоматите, готови всеки момент да ги фиксират на автоматичен режим на стрелба и да легнат върху спусъците. Двамата братя стояха безмълвно, ослушвайки се за франки, докато вървяха към ,,Хан Кубрат“.

— Страховито! – каза шепнешком Методий.

Кирил безмълвно го погледна и продължи без да каже ѝ дума. Не след дълго, стигнаха до станция ,,Хан Кубрат“.

— Защо няма никого!? Къде са изчезнали всички!? Какво ще правим!? – Методий се паникьоса.

— Никога не е имало хора на станцията след войната. Нашата задача е да използваме силата на вярата, за да отворим портал във времевия континуум. С него ще върнем загиналите и ще може да се възцари вечен мир в целия метрополис. Това ще даде възможност да започнем отначало и когато радиацията спадне да се качим на повърхността.

— И как ще отворим портала? Това е невъзможно? – каза Методий.

— Има тайна парола известна от времето на предците ни, когато хората са живеели горе на земята. Ще ми трябва време, за да го отворя.

Чу се внезапно движение. И двамата разбраха, че това са те.

— Прикривай ме, докато отворя портала! – изкрещя Кирил, бягайки към стар ръждясал метален щанд.

Методий превключи на автоматичен режим, скри се зад колона и насочи лазерния мерник към южния тунел. Усещаше вкуса на приближаващата го опасност. Започна да се поти, пулсът и дъхът му се ускориха. Топлата солена пот първо изби бавно на малки капчици по челото му, но после капките нараснаха и натежаха, потекоха обилно по лицето му, заливайки очите му. Нямаше възможност да се избърше, защото държеше стабилно насочения автомат.

Започнаха да изскачат от мрака. Бяха най-малко двадесетима. Разнесе се звукът от изстрели и мирисът на наближаващата смърт. Това бе неравностойна битка с цял взвод.

Методий сваляше обстрелващите го войници с невероятна точност. Той усети рязка болка в стомаха. Погледна и видя, че е прострелян. Падна зад колоната. Кирил видя случилото се и с хищнически поглед извика:

— Братко, не се предавай трябва да изпълним мисията за доброто на всички!

— За съжаления, няма да го видя този момент – отговори тихо Методий.

Той извади от джоба си взривна граната. Изправи се и погледна към Кирил с гордост в очите.

— Не е нужно да умираш! – изхриптя Кирил.

— Всеки умира, Кириле, важното е да е с достойнство!

Методий дръпна пръстена на гранатата и с остатъка от живот се засили към взвода. Внезапно гранатата експлодира, покосявайки отряда.

Кирил бе изхвърлен встрани от взрива, но не след дълго, връщайки се в съзнание, откри, че е единственият оцелял.

Той седна на ръждясалите релси, концентрирайки се рече:

— Глаголица.

Внезапно се появи светлина. Тя ставаше все по-голяма, докато не зае целият тунел. Оттам започнаха да излизат хора, изглеждащи като от друго време.

Кирил не можеше да спре да мисли за Методий. Гледаше хората и усмихвайки се, усети как се стичат сълзи по бузите му. Той знаеше, че жертвата на брат му си заслужаваше.

 

24 май 2222 г.

Дозиметрите отчитат достатъчен спад в радиацията на повърхността на Земята, за да може да бъде обитавана от хората. Двамата братя, дали първата светлина в тунела за спасението на човечеството преди сто години Кирил и Методий, са обявени за светци. Всяка година се почитана спомена за тяхната смелост и саможертвата им за развитието и обединението на всички хора.

 

Иво Тодоров, 10.в клас