Feb
Забравеният език, Новини, Поезия
“Час по български език” – Анна Петрова-Дюлегрова
Стихотворението “Час по български език” донесе специална награда на Анна Петрова-Дюлгерова в конкурса “Забравеният език”.
Час по български език
Анна Петрова-Дюлегрова
За час по Български се готви Иванова,
на остарели думи ще изпитва днес, отново.
На Радо пръв честта се пада да умува,
че напоследък все му се лудува.
„Кажи ми, Радо, изречение,
в което „убо́г“ да е определение.“
„Убо́го е съчинението ми днес, госпожо,
но, моля, не наказвайте ме строго!“
Доволна е учителката, то е ясно,
че беше думата на точното си място.
И пред класа изправя следващо дете,
да се опита звучни рими да плете.
„Не ра́ча аз, госпожо, да глаголя,
мигар други няма, ще помоля
Милена да излезе на дъската,
с шестица да зарадва ма́тицата си, горката.“
Изпада във възторг от стиха Иванова,
май дава резултати методиката нова
и, за последно, ще препита Атанас,
че напоследък хич не му се слуша в час.
„Не ми е стидно да призная,
по заник се прибрах аз, чак за чая,
едва примъкнах се под душа,
неже́ли и по Български да уча.“
Учудени са и учителка, и ученици,
че е заслужил с отговора си шестица.
„И ето, че останала е трудна дума,
дали ще помни някой що е „мъ́рва“?
Да питаме нао́рления Тошко.“
„Това не беше ли „кокошка“?“
Разсмива всички, плахо гледа госпожата,
звънецът бие и прекъсва веселбата.
УБО́Г ДИМО
Сън не спал да мисли и умува,
Димо дар на скъпата си Вела ще дарува.
Ма̀тицата ѝ ядосана се мръщи,
не рачѝ да пусне влюбен Димо вкъщи.
„Мигар няма други свестни в село,
че баш този убо̀г момък е избрала!“
А бащата живо ще почерни свидното си чедо,
нежѐли на беден щерка си да дава!
Дара ценен във огнището захвърля
да не чуе, да не знае, милата им Вела,
после с цепеници здрави ще напълни,
а глава виновно майка ѝ си е свела.
Но девойката през прага всичко е видяла.
да е непокътнат, трескаво се моли,
бързо мъ̀рвата за дара си разравя,
горко плаче и на старите глаголи:
„Не е стидно, мале, да си сиромах,
аз сърцето си на Димо съм обрекла
и не смейте да ме правите за смях,
щом веднъж на него съм се врекла!“.
И по заник слънце момъкът нао̀рлен,
пак пред портите невестини застава,
щом баща й най-подир е склонен,
неговата драга Вела вече ще пристава!
