Върви си човекът по свойта пътека нелека

Елена Влайкова

Мъж или жена е този вървящ човек е почти без значение. Аз се спирам на вариант с жена, прибираща се вкъщи след дванадесетчасова нощна смяна.

Маршрутът ѝ е винаги един и същ. Тя върви като навита с пружина кукла. Качва се в тролея. автоматично сяда. Съзнанието ѝ е будно, но тялото е отпуснато. Очите под клепачите, сякаш посипани с мърва, горят.Тя ще пътува до последната спирка.

Слънцето, макар и мартенско, така препича през стъклото на прозореца, че зарозовява посивялото ѝ лице, но не успокоява бодежите в очите. Навън настъпващата пролет разпалва желание за живот у всяко живо същество. Дори най- непренциозното стръкче трева повдига стебълце. Все още студеното слънце гали с полуусмивка всичко, което се изпречи на пътя му към Земята. А тя като че ли е най-жадна за неговите ласки. Окъпана от пролетните дъждове, диша леко и пуска тънки облачета пара нагоре към небето. Хората започват да отхвърлят от себе си дреха след дреха. Боядисват посивелите през зимата свои къщи и коси. Отварят прозорците и душите си, за да влезе в тях чистият пролетен въздух, ухаещ на младост, любов и зачатие. Палавият фьон си играе с ръкавите и крачолите на дрехите от пранетата, висящи по балкони и дворове, издува като чадъри полите на девойките, краде балоните от ръцете на децата..

В такъв един прекрасен ден, един мъж на четирдесет и две не рачи да се бори с живот.

Реши, че за него никога повече няма да настъпи нито пролет, нито лято, а го чака само покой, там някъде, в отвъдното. Ще останат споменът, съобщението във вестника и въпросът как никой-нито близки, нито съседи, колеги, приятели, абсолютно никой не разбра какво преживява човекът, крачеш и дишащ редом с тях? Смелост или страх карат човека да посегне на живота си?

Замисля се жената и над проблемите в своя убог и стиден живот. Службата-несигурна, очаква се приватизация и с нея съкращения.Мъжът недооценен в работата си и наорлен вкъщи.

Синът преживява стрес в новото училище и глаголи за самоубийство, тъй като само грижи създавал на хората. дъщерята учи с лекота, но стои все пред огледалото и обикаля битаците.

Котката ще ражда, рибите мрат от студ в хола, кучето от два дена бере душа и може да е умряло през нощта, защото нямат пари да го оперират и спасят! Мигар няма край тази мъка? Дали да не последва примера на онзи отчаян мъж, нежели да страда без край, чак до заника на живота си?

Жената неусетно задрямва и сънува, че върви по една много дълга есенна алея. От двете ѝ страни се нижат дървета – високи, чужди, студени, заети единствено със себе си. Те ронят лист след лист и постепенно оголват своята същност, Листата, останали без корена си, жълто-червени и опърлени от ласките на слънцето се носят на посоки, подмятани от вятъра на спомените. Алеята продължава напред, продължава с нея и нашата героиня. От дългото ходене стъпалата ѝ се протриват, изтъняват. Изчезват краката, ръцете, а след тях тялото и главата и жената се издига уморена над себе си.

О, някой леко я разтърсва. Кондукторът. Пристигнали са последната спирка на един окаян квартал, в който животът тече като в пресъхнала речна матица.

Жената с олюляваща се походка се отправя към вратата на тролея. Единият ѝ крак стъпва на шосето, след него и другият. Тя започва да крачи все по-уверено към своите безконечни задачи.