Аз съм Ана! - разказ от Галена Върбева

„Аз съм Ана!“ – Галена Върбева (част 1)

АЗ СЪМ АНА!
А АЗ СЪЩО СЪМ АНА!

 

Криминален разказ по действителен случай.

 

– Навън е доста мрачно днес. Май ще завали! – подхвърли касиерката зад гишето, докато маркираше някакъв стек цигари.

Ана вдигна поглед. Очите на двете се срещнаха. Тогава тя си спомни погледа на касиерката от предишната бензиностанция, шокът, който се изписа върху лицето ѝ. И цялата суматоха, която предизвика заради… страха и ужаса, срама и вината.

Макар да се намираше срещу една напълно непозната, Ана чувстваше, че може да ѝ се довери, да ѝ сподели толкова много неща. Нищо, че ръката на Борис мъчително стискаше нейната. Че споменът от думите му пулсираше в съзнанието ѝ.

– Днес предлагаме безплатно кафе. Искате ли, носите ли си чаша?

– Да! – отвърна тя. Идеше ѝ да изкрещи, да изцеди от себе си цялата насъбрана болка. Пак ли всички щяха да ме гледат като луда? Като нещо нереално, дръзнало да развали установения им порядък?

Всичко наоколо е тъмно, мокро… болката ми се отразява в локвите. Само аз ли виждам истината?

– Имаме арабика и смес!

Пак Арабика и смес… това някакъв таен код ли е?

– След облаците слънцето пак ще просветне! Винаги светва!

Ана погледна отново жената насреща. Това бе някаква игра! Игра на думи! Нима трябваше просто да продължи да я играе? Кой ли беше ключът?

– Дали?

– Да!

– Ами ако продължи да вали?

Борис вдигна поглед. За момент изгледа Ана, а след това хвърли презрителен поглед към касиерката зад гишето. Не усети нищо съмнително и продължи да брои парите за стека цигари, който вече беше на монетника.

– Не го ли виждате? – посочи тя.

– Не! – поклатих глава. – не е спирало да вали вече от 25 часа! – в същата секунда очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Елате да ви го покажа от онзи прозорец. От тази страна на пътя не се вижда добре – каза тя. – Тъкмо ще си вземете и кафето!

Аз съм Ана!

А аз също съм Ана!

 

48 часа преди сблъсъка

Аз: Рутината на живота ме отблъсква.

Еднообразието между изгрева и залеза, идването и тръгването, началото и края. Неподвижни реплики. Монотонни удари на часовника.

Но най ме отблъскват разговори, в които ту продаваме, ту купуваме, ту преговаряме. И уж да внесем нотка вълнение от рутината, а накрая пак сме затънали в нея до гушата.

– Кафе, моля!

– Арабика или смес. Какво да бъде?

– Арабика! И да е дълго!

– Добре. Два и деветдесет и девет…

Казвам се Ана. От пет години работя на касата на тази бензиностанция. Ден след ден, година след година, този разговор го водя през няколко минути. Сама на себе си омръзнах. На ден оттук преминават десетки хиляди, да не кажа и стотици хиляди хора, автомобили, препълнени до горе автобуси…

Народ!

И всеки иска нещо – кой да зареди гориво, кой да измие стъклата на колата си, кой да иде до тоалетна, да пийне кафе или да хапне, с две думи, да си поеме глътка въздух от прашния тежък път. Вечно бързане, вечно пришпорване, лудо сърцебиене. Мъже и жени, оседлали егото си и концентрирали всичката си мощ в една-единствена точка: касата насреща им!

Рядко са тия, с които можеш да си кажеш по някоя дума, да се усмихнеш срещу човека насреща, да му пожелаеш „лека и спорна“. Смелчаците (които не се надпреварват с времето!) си поръчват кафе „за тук“ и остават на раздумка, на сладки приказки със своите спътници…

Животът, казват, не се измервал по дължината, а по съдържанието. А да пътуваш, означавало да живееш… Е да, но дълго нещо е пътят. Не му се вижда края сред солените ветрове. А съм чувала да казват, че първо те оставял безмълвен, а след това те превръщал в разказвач… Но животът бил и като огромен супермаркет. Можеш да влезеш и да си избереш всичко, което поискаш. Но да не забравяш, че касата е отпред и за всичко трябва да изчакаш реда си, за да си платиш!

В началото, като започвах работа тук, всичко ми изглеждаше интересно – да пътуваш, да опознаваш нови места, нови лица. В последствие обаче ми доскуча. Превърна се в една рутина, една монотонност от безкрайно влачещи се часове. Особено когато не си ти този, който пътува и опознава новите места и новите лица. Когато просто наблюдаваш как други го правят и как се забавляват, а ти си просто спирка по пътя им. И те си тръгват, а ти оставаш като самотен житен клас сред опустошената нива.

Ако в началото си мислех, че е необичайно да е препълнено от опашки, то в последствие разбрах, че необичайното е да е празно пред касата ми. И че пулса на изнервената и шумна тълпа е поредният обикновен работен ден.

– А имате ли безглутенови кроасани?

– Не – поклатих глава. Опашката се виеше досами стъклените врати. – Имаме само това, което виждате на витрината – и се заех да показвам пълната със закуски, сандвичи и фрешове витрина.

Кога ли ще свърши и днешният ден?

Стъпалата ми болезнено пулсираха в ниските черни обувки.

Телефонът просветна в тъмното. Съобщение по месинджъра:

Чаках те. Защо не дойде?

Казах да ме оставиш на мира!

Ти ми обеща, а не спази на думата си! Какво очакваш, да се примиря? Цял ден те чаках и накрая да стоя като глупак!

Защо просто не ме оставиш на мира! Притискаш ме много агресивно! Не мога да се разведа! Ще приключим! Бяхме дотук!

Така не сме се разбирали!

(Последва мълчание, след което в долната част на екрана взеха да играят точици – сигурен знак, че отсрещната страна пише.)

Значи ще ме оставиш просто така! С едното съобщение! Ти май още не ме познаваш! Не знаеш с кого си имаш работа! Скоро ще разбереш кой съм! Ще видим дали тогава ще ми се правиш на толкова смела!

Ана Кръстева вдигна поглед от светещия екран. Клонките от близкото дърво стържеха по прозореца ѝ. Вятърът навън се усили. Студени тръпки я полазиха.

На какво беше способен Борис в гнева си? Можеше ли да дойде пред дома ѝ и да направи луд скандал пред семейството? Всички бяха у дома. Къщата трополеше и въздишаше от шумовете на децата, от звука на телевизора, от резкия смях на мъжа ѝ от другата стая (сигурно пак си беше пуснал комедийно шоу!). Тя въздъхна.

На какво ли бе способен един влюбен и разгневен мъж?

В този момент тя чувстваше страх и тревожност. Идеше ѝ да събере в една чанта малкото дрехи, които имаше и да изчезне накъдето ѝ видят очите. Какво щеше да стане ако съпругът ѝ разбере? Какво щяха да си помислят децата? Лицето ѝ почервеня от срам, ръцете ѝ се разтрепериха. В този момент тя чувстваше всичко друго, но не и любов към този Борис. Виждаше го като едно огромно зло същество, проточило лапи и нокти, готово за нападение.

Как въобще позволих да се стигне дотук?

 

25 часа преди сблъсъка

Ана Кръстева се сгуши на задната седалка на стария сезан. Вече близо час колата трополеше по прашния път. Стъклата ѝ бяха запотени и напръскани от сутрешния дъжд. Небето навън порозовя. По равното пълзеше ниска мъгла.

Какво ли щеше да си помисли съпругът ѝ, като се прибере от работа и не я завари вкъщи? Щеше ли да ѝ звъни разтревожен, когато разбере, че часовете напредват, а нея я няма. Май нямаше изгледи тя да се прибере до падането на нощта.

Или пък имаше?

Какво щяха да си помислят децата, като се върнат от училище и осъзнаят, че майка им я няма? В един момент Ана усети поривите на ужасно главоболие. Пулсациите сякаш нахлуваха и дращеха мозъка ѝ, разхвърляйки мислите. Тя ту чувстваше непростима вина за цялата тази нелепост, в която се забърка, ту обвиняваше и още повече намразваше човека на предната седалка. Кой можеше да предположи, че той ще стигне толкова далече, че едно безобидно увлечение ще прерасне в такова уродливо и извратено чувство. Да се стигне почти до отвличане.

Какво ти почти. Той направо я отвлече.

Просто я причака, натика я най-безцеремонно в колата, взе ѝ телефона и потегли. Кой знае от колко време я е дебнел. Ето че огромното зло същество наистина можело да проточи лапи и нокти и да я нападне. Сега не ѝ оставаше нищо друго освен да преговаря с него за възможността да я върне у дома. Така копнееше да прегърне отново децата си. Навярно щеше да признае цялата истина пред съпруга си и да му поиска прошка… Ами ако никога повече не успееше да се върне вкъщи? Какво ли се въртеше в главата на този болен мозък? Къде ли се канеше да я заведе?

Очите ѝ се пълнеха със сълзи. Тя дълбоко съжаляваше за всичко. Този случай щеше да ѝ даде добър урок, че избирайки преките пътища, не винаги стигаме до осъзнатото щастие.

Предната седалка се размърда.

– Отляво има отбивка. Ще спрем за малко на бензиностанцията и продължаваме.

Вече се виждаха първите газоколонки и няколкото мокри от сутрешния дъжд коли.

– Къде отиваме? – попита живо тя. Бяха първите ѝ думи след близо час мълчание. – Колко далече сме от дома? Кога ще се приберем?

Чу се само леко шумолене като от въздишка и тя можеше да види усмивката му през огледалото за задно виждане.

– Ще слезеш ли? – попита той вместо отговор.

Тя затаи дъх.

– Ще остана в колата!

– Не си и мисли да бягаш! – предупреди я той. – Внимавай какви ги вършиш, щото ще стане лошо!

На излизане той посегна за портфейла си. След малко нещо размисли, дръпна седалката към себе си и ѝ направи място да мине.

– Не, не! Идваш с мене! – думите му не търпяха възражение. – Ставай!

Двойка мъж и жена се отправиха към бензиностанцията с бавна крачка. Вървяха плътно един до друг. Две лица – съвършено лишени от емоция, се отразиха на камерите. Жена, средна на ръст, тъмно руса коса, светлосиньо яке, тъмни дънки, цветно шалче на врата. Мъж, висок, черни очила, черни дънки и черно шушляково яке (това описание бе дадено по-късно и на полицейските екипи). В този момент двамата изглеждаха като всяка друга двойка в препълненото шумно помещение. Ана чуваше как сърцето ѝ тупти бясно в гърдите.

Табелата Safe & Drive сякаш ѝ се надсмиваше отсреща.

Макар душата ѝ да мълчеше от тишина, вътрешно ѝ идеше да закрещи.

Ами сега?

– Взимам една винетка и потегляме. Не мърдай оттук! – процеди той и се нареди на централната опашка.

Ана изтръпна. Останала за момент сама, тя се огледа уплашено. От онази страна бе тоалетната, нататък водеше вратата за външните маси, а насам? Имаше ли изход? Колко време имам, за да побягна навън? Погледът ѝ препускаше лудо през помещението, глуха за всичко, което я заобикаляше. Сега усещаше неудържим порив и мислено броеше крачките до изхода. Една жена зад нея на опашката я прикани да побърза. Явно мислеше, че и тя чака за кафе пред касата.

– Следващият?

– Ъ-ъ-ъ, кафе… – отрони машинално Ана. Тя погледна касиерката, а после и мъжа от съседната опашка.

– Арабика или смес?

– Арабика или смес? Арабика! – очите ѝ се срещнаха равнодушния поглед на касиерката.

– Добре. Два и деветдесет и девет…

Ана извади няколкото монети, които имаше, и ги подаде на момичето. Касиерката се обърна към следващия на опашката с очаквателен поглед, когато забеляза, че жената продължава да стои и да я гледа, без да помръдва от мястото си.

– Ето, касовата ви бележка! – касиерката бе решила, че клиентката не вижда касовия си бон за кафе.

– Държат ме тук насила! Отвлечена съм. Моля ви, помогнете ми!

И ти имаш две очи да ме видиш, две уши да ме чуеш, но само едно сърце, за да разбереш… изборът е твой!

За Ана това навярно бе най-глупавото, което можеше да направи. Но след час път в самота и далече от дома, това бе първият човек, с когото можеше да разговаря. В ъгълчето на окото ѝ се притаи сълза.

Настъпи неловко мълчание. Касиерката преглътна нервно. Нещо сякаш я разтресе от вцепенението ѝ, като че из дълбок сън. За пръв път от много време насам вдигна поглед и огледа шарената тълпа. В следващия момент концентрира цялото си внимание върху жената насреща. Думите на тази непозната не бяха като поредната порция рутина. Божичко, ставаха ли такива неща в реалния живот? И то посред бял ден?

Можеше ли случващото се да е реално?

Хората на опашката взеха да негодуват.

За момент младата касиерка пробва да си спомни пътя на непознатата от влизането ѝ в бензиностанцията, през витрината за напитки, та чак до касите. Искаше да улови по движенията ѝ, по погледа ѝ, та дори и по въздуха, дали тя наистина е жертва на отвличане. Сълзите в очите ѝ не оставяха място за съмнение.

Колежката ѝ от съседната каса (централната, където в същия момент се намираше и „похитителят“), като че подочу нещо и вдигна глава. Двете касиерки размениха тревожен поглед. Секундите шеметно течаха.

– Какво става там? Защо не ни обслужвате? – на опашката сякаш се разрази буря.

Мъжът в черните дрехи стисна ядно зъби.

…. очаквайте продължение

Галена Върбева

341 Views
error: Content is protected !!