Георги Борисов

Проклятието на таланта и на чувствителната душа

Георги Борисов – “Ще бъда сам море…”

Георги Борисов

Интервюто, което ще прочетете е откровено пристрастно, но за сметка на което отвсякъде искрено – за един живот опасно близо до аскетизма!* Защото приближаването към таланта и отдаването му е равнозначно на самота, придошла от отдаденото съзерцание на сърцето.

Георги Георгиев Борисов е роден в град Попово, до днес работи и живее там. През годините пише стихотворения, рисува, занимава се с фотографска дейност, с дърворезба, с матричарство. И всичко това го прави еднакво страстно и отдадено, в различните етапи на живота си. Какво е да си разпокъсан между талантите си, между невъзможността да се отдадеш на само един талант? Дали разпиляването между многото таланти крие рискове, какво е да отдадеш частиците себе си на различни пъстроцветни трибуни и после трудно ли се събират обратно, защото платната, на които си се пресъздал са различни, макар вдъхновението им е да е едно… Къде застава талантът, когато битието започва да хитрува над него и се мъчи да го принизи до простото човешко оцеляване?

Нашето, в случая най-вече поетично пътуване, започва с въпроса към Георги:

Какво е да си сам море? Едно твое двустишие произнася откровението:

Аз там кей ще бъда, в който ничий кораб няма да се спре
Солени пръски ще преглъщам! Ще бъда сам море…

Георги Борисов: Цял живот си мислиш, че не можеш да съществуваш сам, а с времето бреговете на хората се отдалечават от теб по една или друга причина и неусетно разбираш, че самотата не само е избор, но и възможно спасение. Чувствителната душа бяга в самотата си, за да се запази цяла и неопетнена от ветровете навън. Та морето е безбрежие, сила, стихия, то е и привличане и опасност – в тази връзка да си сам море може да е опустошение, но точно такъв е самият живот и извън избора на самотата.

Да разбирам ли тогава, че няма разлика в кое море плуваш ти – в морето на самотата или на живота?

Георги Борисов: Не, има разлика, в случая – в който си заобиколен от хора – ти плуваш и се давиш в морето на живота, вълните на човешките чувства и рани, а във втория случай плуваш в собственото си море – в собствената си душа и нейната обреченост. Първоначално избрах да съм си сам море, защото предпочетох да опозная себе си преди да се спусна към хоризонта на чуждите морета, в последствие достигнах до извода, че моята вътрешна стихия си ми стига – ежедневно ме поваля, прегръща и ранява.

Сега къде или кое е твоето море?

Георги Борисов: Моето море е миналото, някак си останах залепен за него – с мисъл какво можех да спася от него и какво бих могъл да оставя там без да го съживявам в делника си. До някъде работата ми е салът, който ме носи успешно все още в дните ми – производител съм на рибарски принадлежности и плувките, които произвеждам и мятам в реките, язовирите и моретата са символ на желанието ми за успешен улов въобще. Предполагам ме разбираш?

О, да! Кръстен си на дядо си – явно е бил важна фигура за семейството ти? Разкажи ни за него и за теб, кои негови черти откриваш в себе си?

Георги Борисов: Дядо ми притежаваше таланта да оцелява. Наричаха го Дявола, защото се е справяше с всичко, с което се захване. Роден е в село Боженци и е живял там до седемгодишна възраст, след това заедно с чичо си се мести в Украйна поради липса на доход. В Украйна, по това време, са ходели българи, за да работят в зеленчукови градини и се връщали богати. Та дядо ми е бил градинар, копал е кладенци и се връща в България женен с две деца, защото в Украйна през 1933 г. настава глад. Тук не спира да създава – построява мелница, теглилки на маслобойна,… Мисля, че от него съм наследил техническата му мисъл и сръчните му ръце.

Разкажи ни за твоя талант – реденето на стихове – кога се събужда то, какво го вдъхновява?

Георги Борисов: Писането на стихотворения остана много назад във времето, затиснах го от новите интереси и трудностите на ежедневието – пробвах се, специално за теб, да възпроизведа няколко стихотворения, защото никога не съм ги записвал, а си вярвах, че ги помня. Глупаво, нали? Уви, годините ми показаха нагледно, че не всичко се помни и трудно може да се превърти лентата, така че да върне спомените в рими.

Любовта ли е смисълът на поета и въобще за твореца?

Георги Борисов: Разбира се, любовта е смисълът за всеки човек.

Защото?

Георги Борисов: Няма “защото” – за нея няма обяснения, просто я има и превзема света ни без да ни дава причини за съществуването си. Толкова е всесилна, че всевъзможните ни опити за обяснения не могат да я препокрият и обяснят.

В последното ти стихотворение става въпрос за другата ти творческа любов – дърворезбарството. Как във времето един талант дава ход на друг, не се ли боричкат, съревновават, че дори и да си пречат? Как си дават среща в сърцето на един чувстващ човек като теб?

Георги Борисов: Не съм си мислил, че съм талантлив, в която и да е област, просто имах интереси и се стремях да съм добър в тях – във времето се появяваше нов и нов интерес, аз му се отдавах, развивах го – за кратко пишех, за по-дълго време рисувах, занимавах се с дърворезба, с фотография, със създаването на различни продукти в производствен план. Не знам как си дават среща – предполагам, че просто бях тяхната сцена, докато те решиха, че могат да се приютят в мен. Но е сигурно, че ми помагаха да се изразявам, преподреждам, бяха мое лечение, когато трябваше.

Кой твой талант надживя останалите?

Георги Борисов: Талантът на дядо ми Георги – да оцелявам надделя и остана да властва над останалите. Оказа се, че и аз притежавам споменатия талант (смее се). Сред множество заболявания и житейски проблеми, все още се боря и това ми показва, че съм жив. Та сега не пиша, не рисувам, …., просто оцелявам – в живота на твореца надничат своеволията на чувстващия, а аз вече не мога да им дам тази свобода и размах, от която те имат нужда.

Стихотворения на Георги Борисов

Защо мълчиш? Върви на своя кораб
и нека друг да бъде твоя фар –
в нощта самотен звездоброецда
бъде твой и ничий друг другар…


И ти сама звезда – една да бъдеш,
в небето светла, най-красива…
В море от пламнали надежди да се къпеш,
и лунен лъч в косите да се свива…


Върви натам, където с пурпор слънце залеза облива
Върви натам, където своя бяг вълните раните измиват
Аз там кей ще бъда, в който ничий кораб няма да се спре
Солени пръски ще преглъщам! Ще бъда сам море…


В това море, от мъка натежало,
ще секне моето сърце…
И някога вълните ще погалят-
на пясъка … изхвърлени ръце…

Ще търся дълго стъпките ти в здрача –
самотен като стар елен
От болка и от мъка, пак ще крача –
дори да знам, че си далеч от мен.

Нощта във своя покров ще ме приюти,
тъй както майка храненика приютява
Ще паднат палави звезди…
И теб… отново ще си пожелая.

Душата си ще пусна, сякаш гълъб,
край твойта – тихичко да прелети
И какво??? Че със сто рани ще се върне?!
Нали от ТЕБ,
ще я боли…?!

Ще падат и угасват бели пухчета в земята,
треви ще никнат и цветя…
Ще гонят вятъра децата,
ще пеят весели слънца…


На моето рамо пръст ще има,
ръцете ми ще бъдат в лед…
Длетата неми-дано някой ги поеме –
дървото да живее занапред!

Виктория Баръмова

Виктория Баръмова

главен редактор

Български автор

https://www.facebook.com/windtalkswithyou

** Споменавам, че интервюто с Георги Борисов е откровено пристрастно, защото той ми е вуйчо. За съжаление успя да се сети само три стихотворения поради редица здравословни причини.

264 Views
error: Content is protected !!